// Вие четете...

Начини на манипулиране

Защо от наше име и за наша сметка?

За мишките – смърт, за котките – радост.“

„Събитията със световно значение не произтичат от случайността. За да станат те факт, се полагат усилия, независимо дали става въпрос за национални или (чисто) комерсиални интереси. И преобладаващата част от тях се инсценират и превръщат в реалност от онези, които държат в ръка връзките на кесията с пари.“

Колкото по-дълго време е необходимо на даден клиент, за да изплати кредита си, толкова по-дълго време той ще е длъжен да плаща лихви по него. Лихвите са пари, които банките получават за това, че не правят нищо. Но какво става, когато клиентите вече не са в състояние да внасят дори лихвите? Все пак банките би ги заболяло от това, нали?

Денят е 16 февруари 2003 година. Насаме и без всякакъв излишен шум федералният канцлер Герхард Шрьодер, министърът на икономиката Волфганг Клемент и финансовият министър Ханс Айхел се срещат в Берлин, за да обсъдят кризата с главите на немските банки – Йозеф Акерман (от „Дойче банк“), Бернд Фархолц (от „Дрезднер банк“), Дитер Рампел (от „Хипо-ферайнсбанк“), Юрген Зенгера (от „Вестдойче Ландесбанк“), Улрих Брикснер (от „Дойче Централбанк“) и Хенинг Шулте-Ньоле (от „Алианц“). Предмет на разговорите е един спешен спасителен план за големите германски банки. Те трябва да бъдат освободени от тежестта на кредитни задължения, възлизащи на 50-100 милиарда евро, т.е. от лоши кредити, които клиентите им не могат да изплащат повече.

„Това звучи така, сякаш става въпрос за някоя от многобройните банкови спасителни акции от последните месеци. Тайното съвещание обаче, не е било свикано след прословутия 15 септември 2008 г., който банкерите обозначават като преломен момент в своето ново летоброене – деня на обявяване на неплатежоспособността на американската инвестиционна банка „Леман брадърс“.

Обемът на кредитите с недостатъчно обезпечение е бил оценен на приблизително 300 милиарда евро! С помощта на счетоводни трикове банките системно са прикривали в баланса си своите „неблагонадеждни“ ценни книжа, заблуждавайки по този начин акционерите си, при това със знанието на политиците! Не по-късно от 2003 г. федералното правителство е било наясно, че те правят нечисти сделки с анулирани кредитни споразумения за стотици милиарди и че техният брой със сигурност се увеличава. Така банките са продължавали да раздават ипотечни кредити за придобиване на недвижима собственост и да стимулират активността на пазара.

На 15 септември 2008 г., понеделник, нюйоркската инвестиционна банка „Леман брадърс“ издъхна под тежестта на своите лоши кредити. Политиците се държат като току-що паднали от небето. Дават си вид на хора, които сякаш нищо не са знаели!

В края на същата седмица след „дълги и трудни преговори“ пред пресата излязат с траурни физиономии, силно развълнувани и напълно изненадани Ангела Меркел и Пеер Щайнбрюк, двойка актьори, които убедително играят ролите на тревожно загрижена федерална канцлерка и разгневен финансов министър. Те обявяват, че са одобрили безпрецедентен спасителен пакет за банките в размер на 500 милиарда евро, за да бъдат предотвратени по-нататъшните загуби и възможната вълна от фалити.

В момента на своята грандиозна сценична изява те вече са знаели най-малко от пет години, че сгромолясване на банките неизбежно ще настъпи! Били са запознати с числените параметри, но не са направили нищо, за да предотвратят ощетяването на немския народ. Вместо това са излъгали собствената си нация пред включени телевизионни камери.

Германия обаче, не била единствена. Държавите в целия Западен свят били принудени да изразходват хиляди милиарди (трилиони), за да спасяват банки – пари, с които въпросните страни не разполагали. И откъде трябваше да ги вземат? Всички държави са безнадеждно задлъжнели.

Данъците, събирани от трудоспособното население, вече са недостатъчни, за да се плащат дори лихвите по техните (външни) дългове.

Но кой отпуска тези заеми на отделните страни? Разбира се, че банките! Кой друг? Мислите си, че в това няма никаква логика ли? О, напротив – има!

Две години след голямата банкова машинация, на 13 септември 2010 г., Пеер Щайнбрюк каза в едно интервю за сп. „Шпигел“:

„На 15 септември 2008 г. рухна инвестиционната банка „Леман брадърс“, но същата участ грозеше и най-големия в света застрахователен концерн АИГ („Американ Интернешънъл груп“). Ясно е, че ако АИГ беше фалирал, финансовият сектор щеше да достигне своята „точка на топене“. На практика светът стоеше на ръба на пропаст.“

Тук бихме искали да отбележим, че АИГ наистина е най-големият американски застрахователен концерн, но далеч не е най-големият в света. Тройката на най-големите включва френската група „Акса“, италианската „Дженерали“ и немският „Алианц“. АИГ се нарежда на четвърто място. По-нататък Щайнбрюк каза:

„По същия начин схващаха нещата и своите европейски колеги. По-късно в едно координирано телефонно „сражение“ ние накарахме министъра на финансите на САЩ Хенри Паулсън да се закълне, че в никакъв случай няма да рискува втори скандал като този с „Леман брадърс“.

След това Щайнбрюк разказа много убедително, колко ужасно било положението, но как смело той и канцлерката били затегнали някакъв управленски ремък. Не посочи обаче, кой точно.

„От някои указания, давани от американците, може да заключим, че те абсолютно са подценявали последствията от краха на банка „Леман“. Не са допускали, че е възможно неплатежоспособността ѝ да предизвика такива небивали сътресения.“

Това изявление е просто смешно, тъй като всеки експерт-икономист знае, че сгромолясването на една толкова голяма банка би довело до разместване на пластовете на финансовия пазар. „Леман брадърс“ се задуши от същите „токсични“ кредити, които и останалите тайно са складирали в подземията. Следователно как би могъл фалитът на „Леман“ да не даде отражение на всички други банки?

Нещото, което най-много може да ни смае след заявлението на канцлерката през октомври 2008 г., че всички спестявания в Германия били обезпечени, беше, че никой в обществото не се събуди с крясък, абсолютно никой не се учуди на твърдението на г-жа Меркел, че била в състояние да гарантира всички частни немски спестовни влогове и депозити, оценявани приблизително на 570 милиарда евро!

Нека да видим, какво се крие зад празните думи на Меркел и Щайнбрюк? Ще го кажем още веднъж, още по-ясно, понеже повечето хора и до днес продължават да не разбират изцяло, как през 2008 г. федерална република Германия има годишен бюджет от 283 милиарда евро и как в такъв случай г-жа Меркел би могла да гарантира, че ако банките фалират, държавата ще налее в сметките на вложителите 570 милиарда евро? Откъде е трябвало да дойдат те?

Може би вече предугаждате отговора? Парите биха могли да дойдат само като кредити, взети пак от банки!

Следователно, ако банките фалират, правителството би взело от наше име и за наша сметка кредит от други банки в размер на 570 милиарда евро, за да можем, образно казано, лично да изплатим на самите себе си нашите собствени спестявания. Дали е лоша сделката ли?

За нас да, но не и за кредиторите, защото биха получили от нас лихва върху сумата. Значи, в такъв случай би ни излязло по-евтино, ако се откажем от загубените спестявания!

Знаем, че звучи смущаващо, но точно това се повтаря вече векове наред. С всяка поредна криза, с всяко ново сгромолясване във финансовата сфера банките стават все по-богати. Този факт повдига много въпроси, но най-вече въпроса, откъде в действителност те вземат парите?!

По-голямата част от гражданите на ФРГ, дори интелигентните и образованите, повярвали на думите на Меркел, което доказва каква хипнотична сила притежават пресата и политиката. Не би трябвало обаче, никога да се вярва и на една-единствена дума на даден политик, понеже той постоянно се намира под безусловния натиск на могъщи лобистки кръгове! Това поне твърди един известен политик, а именно американският президент Франклин Делано Рузвелт в следното изказване:

„В политиката нищо не става случайно. Но, ако стане, тогава бихте могли да се обзаложите, че точно така е било планирано.“

Рузвелт много добре е знаел за какво говори, а и Пеер Щайнбрюк също е знаел. Във всеки случай на 13 септември 2010 г. в едно интервю за списание „Шпигел“ той признава за претенциите по въпроса и свързаните с него лъжи:

„Съществуваше ясно доловима несигурност и хората започнаха да теглят парите си от банките. По този начин спадна ликвидността на кредитните институти, което от своя страна подкопа доверието в банките. Имаше опасност от възникването на порочен кръг и поради това канцлерката Меркел и аз се решихме в крайна сметка на онова, добило слава заявление, че всички спестявания ще бъдат гарантирани от държавата. То сработи. Не ме питайте какво би станало, ако не беше сработило.“

Но списание „Шпигел“ продължава с въпросите и поисква да разбере, какво е щяло да бъде направено, ако по гаранцията настъпи падеж, тоест се наложат плащания? На това Щайнбрюк отвърнал:

„Щеше да се плаща, разбира се. Щяхме да бъдем принудени да помолим парламента да одобри отпускането на съответните средства. Ако нарушехме обещанието си при дадените обстоятелства. Републиката (ФРГ) щеше да потъне в хаос.“

На обикновен език „одобряване на съответните средства“ означава вземане на нови банкови кредити. Списание „Шпигел“ учудващо твърдо поддържа линията си: „Но гаранционната сума би възлязла на стотици милиарди евро.“

А Щайнбрюк отговаря: „Възможно е. Затова обещанието ни се отнасяше основно до спестовните влогове и депозити. В тази връзка в неделя благоразумно оставихме открит въпроса, какво точно трябва да се разбира под понятието спестявания.“

С други думи той казва: „Ако се беше стигнало до щурмуване на банките, защото спестителите щяха да направят опит да спасят парите си, държавата и политиците сигурно щяха да намерят начин, да се измъкнат от отговорност.“

Между другото Пеер Щайнбрюк има опит в оказването на подкрепа на зле управлявани банки. Така например от 1998 г. той упражнява надзор над „Вестдойче Ландесбанк“ и „Нордрейн-вестфален Ландесбанк“ първоначално като член на Управителния съвет, а от 2002 г. и като финансов министър на федерална провинция Северен Рейн-Вестфалия. Вследствие на намесата му в банковия „пилотаж“ катастрофите на последната са една след друга. Тя губи пари и поема хазартни рискове, но непрекъснато бива оздравявана и спасявана.

Със спукването на сапунения балон, наречен „недвижима собственост“, през 2007 г. цените на имотите спаднали, плащанията по кредитите спрели, а милиони хора се озовали на улицата или загубили своите спестявания… Цялото внимание обаче, било насочено към банките, понеже били заплашени от фалит. Така поне се твърдяло.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар