„Няма парична реформа, която някога да е била провеждана в полза на народа!“

Златото е пари и нищо друго. Златото е благороден метал и не се разяжда под действието на въздух, влага, горещина и почти всички разтворители. Заради своята рядкост, ценност, своите красота, цвят и специфично излъчване то е предпочитано от древни времена както за изработване на украшения, така и за подсигуряване в периоди на инфлация или при война.

Почти цялото злато, което днес се търгува в естествено чист вид, е било добито още много отдавна. Тъй като на практика то не се похабява като консуматив, това позволява да бъде отново и отново претопявано и по този начин рециклирано до безкрайност. Понеже златото е мек метал, то най-често се легира с други метали, тоест влиза в сплави с тях, за да стане по-твърдо, което пък е от особена важност при бижутата и монетите в обръщение (те са пари, за разлика от колекционерските или „инвестиционни“ монети). В противен случай те щяха непрекъснато да се износват и деформират, ставайки неразпознаваеми след кратка употреба. Или биха губили от теглото си, което значи и от стойността си. Така например, червеното злато е примесено с малко мед, а бялото злато със сребро, платина или паладий.

Поради обстоятелството, че в земната кора златните залежи се намират приблизително в съотношение 1:15 спрямо сребърните, би трябвало цените на тези два благородни метала да се движат в същата естествена пропорция. Обаче посредством крупни манипулации и машинации на суровинните пазари споменатото съотношение днес е напълно нарушено. Според приблизителни пресмятания на експерти досега са добити около 165 000 тона злато, което съответства на куб с дължина на страната 20 метра или на 8000 кубически метра чисто злато. Почти половината от него съществува във формата на бижута. В наши дни към това количество ежегодно се добавят около 2300 тона ново добито злато. Официалният картографски институт на САЩ (US Geologikal Survey) изчислява златните залежи в световен мащаб, годни за индустриална експлоатация, на още 47 000 тона. Ако се запази същият обем на добива, ще бъдем в състояние да извличаме злато от Земята само още 20 години. Прибавим ли към тях едни допълнителни 53 000 тона, които при днешните цени и ниво на техниката все още е невъзможно да бъдат разработвани, стигаме в крайна сметка до 265 000 тона. Повече от това злато на планетата не съществува!

Следователно, то никога няма да „успее“ да загуби своята ценност. Тук е и голямата разлика между книжните пари и златото – жълтият метал не може да се подлага на инфлация.

Египтяните били първите, които добивали и преработвали големи количества злато. Според оценката на банкера Фердинанд Липс между 4000 г. и 2000 г. пр. Хр. в Египет са били извлечени приблизително 750 тона злато, което в по-голямата си част се превръщало директно в притежание на фараоните или се използвало за украса на техните гробници.

Около 2500 г. пр. Хр. египетските и месопотамските чиновници получавали своите заплати в злато. В Средна Европа са намирани златни предмети от Второто хилядолетие преди Христа. Пример за такава изработка е Златната шапка от Шиферщад или Небесният диск от Небра. В Стария завет се говори за Златната страна Офиу и за Златния телец, който израилтяните излели като идол за езическо поклонение, докато Мойсей получавал десетте божи заповеди. Златото и среброто се споменават като платежно средство още в Библията. Алхимици са мечтали да произведат злато по изкуствен начин не само през Средновековието…

Въпреки че в Европа никога не са били откривани големи златни находища, именно тук търсенето е било най-голямо. Във френските, швейцарските и австрийските Алпи между другото се е добивало злато до началото на XX век, но е било недостатъчно.

След експедициите на Христофор Колумб златните находки в Централна и Южна Америка привлекли като магнит европейски и най-вече испански завоеватели към новооткрития континент. За неимоверно кратко време те унищожили из корен немалък брой американски култури, за да се доберат до златото им. С галеоните си го пренесли в Европа, благодарение на което за известен период Испания се превръща в най-богатата страна на Стария континент. През 1671 г. някой си Мойсей Моката от Амстердам отплувал с ветроходен кораб за Лондон, за да търгува там със злато и диаманти, понеже търсенето било огромно. В следващите години Лондон се развил като световен център на търговията с жълтия метал. През 1684 г. банката „Моката & Голдсмид“ (Mocatta & Goldsmit) положила началото на своята делова активност, цели десет години преди основаването на „Банк ъв Ингланд“.

До 1717 г. за покритие на банкнотите е използвано както сребро, така и злато. В сила е така нареченият биметален стандарт, при който обменното съотношение между двата метала се определяло според моментните наличности.

Когато една грешка се изплъзнала от вниманието на главния майстор-технолог на английския монетен двор в Лондон сър Исак Нютон и той определил прекалено ниска цена на среброто, все повече вложители започнали да инвестират парите си в злато. Нютон обосновал с това въвеждането на златния еталон, който просъществувал почти 200 години. Последствията били, че в Англия среброто постепенно изчезнало като средство за разплащане и продължило да поевтинява още и още.

През 1809 г. банковата къща „Н. М. Ротшилд & синове“ започнала да търгува със златни кюлчета и златни монети, фамилията Ротшилд е банкерска династия, която и до ден днешен е тясно обвързана със златото. По време на наполеоновите войни банка „Ротшилд“ уредила контрабандното пренасяне на златни монети през Ламанша, за да финансира напредването на британските войски във Франция. „Експлоатирайки“ войната, Натан Майер Ротшилд натрупва състояние и се превръща в най-влиятелния кредитор на британското правителство.

Франция била толкова отслабена от експериментите с книжни пари, че едва повторното въвеждане на златен стандарт от Наполеон Бонапарт успява да доведе до стабилност и съвземане на стопанството.

Деветнадесети век е епоха на големи промени. Корабите с парни двигатели и железницата откриват изненадващи възможности за далечни пътешествия, в резултат на което големите златни находища в Америка, Австралия и Африка привличат авантюристи от Европа, надяващи се на бързо забогатяване от промиването или копаенето на злато.

През 1848 г. преселилият се в САЩ швейцарец Йохан Август Сутер се натъкнал при изкопни работи във фермата си на късове самородно злато. Новината се разпространява със скоростта на степен пожар. Стига се до „Златна треска“. Хора откъде ли не прииждали на тълпи. Градове никнели като гъби. Между януари 1848 г. и декември 1849 г. населението на Сан Франциско нараства от 1000 на 25 000 жители.

За двадесет години, от 1850 г. до 1870 г., броят на населяващите Калифорния бели се увеличава от около 92 000 на кръгло 560 000 души. Индианците и чернокожите са считани за маловажни и не подлежали на преброяване. Индианците са изтребвани със същите темпове, с които расте количеството бели жители и прогонвани от земите им, ако там се откриело нещо ценно.

Към 1859 г. мините на Сан Франциско се изчерпват. В този момент някой намерил злато при източните разклонения на Сиера Невада. В скалите е изсечена на ръка една минна галерия, появили се няколко къщи.

През 1878 г. в Боди, както е наречено новооснованото селище, са разкрити първите големи залежи от злато. В рамките на една година обитателите му се увеличават от 20 на над 10 000 души, което превръща Боди в един от най-големите градове на Калифорния. Но и в един от тези с най-лоша слава, защото надпреварата за тъй жадувания метал привлича сбирщина от всевъзможни отрепки и води до много сблъсъци и бруталност. Смъртта била постоянна точка в дневния ред, а в салоните на 65-те кръчми температурата на страстите никога не спадала. За 25 години било добито злато на стойност повече от 15 милиона щатски долара.

След 1900 г. извличаните количества намалели, а заедно с тях и печалбата. Правителството на Съединените щати подготвяло тяхното влизане в Първата световна война и забранява изразходването на ресурси за „лишени от смисъл начинания“. Релсите на железопътната линия, която свързва Боди със Сан Франциско, са конфискувани и демонтирани. Това е краят на града, а и краят на златната треска. Първо са прекъснати пътищата за транспорт на златото, след което то е отделено от понятието „пари“, а златното покритие е премахнато.

Днес Боди представлява един изключително интересен музей. Много постройки са останали съхранени. В един от салоните бирените бутилки все още стоят върху тезгяха. Зад къщите дремят ръждясали автомобили. Десетте хиляди десперадос („отчаяни престъпници“ – исп.) сякаш са се изпарили за една нощ, без да вземат почти нищо със себе си. Сега градът лежи насред калифорнийската пустиня, не натрапвайки се на вниманието, един паметник от войната срещу златото.

Последствията и ужасите на Първата световна война са известни. Високата цена, която тя е „поискала“, от 1914 г. до 1918 г. в Европа, Близкия изток, Африка и Източна Азия са повече от 17 милиона човешки живота. Ако е продължило прилагането на златния стандарт, тази война никога е нямало да стане факт, но златото е било окончателно лишено от своята власт и заточено под земята. В резултат на хиперинфлацията и на последвалата я Втора световна война хората са били толкова заети с чисто физическото си оцеляване, че не след дълго никой вече не си е задавал въпроси за съдбата на златото, дори самите икономисти. То е било покрито с мълчание. Вярно е, че няколко Централни банки все още са продължавали да го натрупват, но могъщите банкови крале са искали трайно да прекъснат и тази практика, защото волята им е била златото веднъж завинаги да изчезне в техните собствени трезори, за да не им създава никога вече неприятности.

Във времена на война немалко пъти се е случвало държавни глави да направят опит да се домогнат до златото на своите граждани с цел финансиране на военните действия. Гражданите са „призовавани“ да предадат златото си. През Първата световна война този апел е издиган двукратно. Почтените и благородни дарители получавали за своя жест пръстени от желязо с надпис: „Златото смених за желязо!“. Интересна размяна. Хората дават първо златото си, а след това и живота си.

Въпреки че акцията е „доброволна“, върху отделната личност се е оказвал значителен натиск, за да се включи. Социалният контрол на участието е прост, който носи желязното „бижу“ е доказвал себе си като патриот, а който е продължавал да носи злато е предател. То е завършвало пътя си в трезорите на банкерите, които срещу него са отпускали щедри кредити на съответните държави.

Тъй като обаче не всички граждани са предавали цялото си злато и неговото търсене е продължавало, стремежът на банките е бил като минимум поне да контролират пазара. За тази цел през 1919 г. частните банки „Н. М. Ротшилд & синове“, „Моката & Голдсмид“, „Самюел Контагю & Ко“, „Пиксли и Абел“ както и „Шарпс & Уилкинс“ създават в Лондон „Лондон булиън маркет“ – най-големия пазар в света за рафинирано злато или иначе казано, за високо каратово злато на кюлчета. От този момент цената му започва да се определя чрез голдфиксинг, (буквално: „твърдо закрепване“) като представители на петте споменати банки всеки работен ден от седмицата се срещали в дома на Ротшилд, за да „заковат“ дневната цена на златото, която ставала меродавна за целия свят. Същото се правело и по отношение на среброто, чийто фиксинг се наричал силвърфиксинг.

Но какво е правело това възможно? Защо светът е приемал цената, която тези петима господа авансово са подавали като „вярна“? Много просто – Германия, Австрия и Турция са победени страни във войната и това е било основание победителите да конфискуват златото им. Преобладаващата част от световното злато вече се е намирала в САЩ, Англия и Франция. И въпросните три страни са присъдили на господин Ротшилд и неговите приятели премийното право да определят цената на жълтия метал и на среброто. В стопанската сфера това се нарича картел.

„Картел е много пластово понятие, с което по принцип се обозначава съюз на конкуренти, но като производно нарицателно се използва и в отрицателен смисъл за „организирана престъпност“ или „злоумишлено обединение“. Основната употреба на картел е като икономически термин.“

В действителност всички Велики сили са възнамерявали след войната отново да се върнат към златния стандарт. Но заради огромните разходи за въоръжение валутите са толкова обезценени, а ново отпечатаните пари толкова много, че количеството налично злато било недостатъчно за покритие. Такава поне е официалната версия. Тя, разбира се, е напълно безсмислена, защото те просто е трябвало да съобразят обменния курс на валутите със златните наличности, но банките успели да се измъкнат от опасното положение с този претекст. Влиятелните банкери направили сериозна стъпка, приближаваща ги към тяхната цел да разделят парите от златото. Непокорните простосмъртни обаче продължавали да се държат здраво за него. То видимо нямало как да бъде „ликвидирано“.

„В лондонския хотел „Савой“ вечерята за трима души все още струва един златен соверен (стара британска златна монета от 20 шилинга), тоест точно толкова, колкото и през 1913 г. В древен Рим една изящна тога от фин плат с колан и чифт сандали е струвала унция злато. Това е почти същата цена като днес, 2000 години по-късно, за един ръчно изработен костюм, един колан и чифт обувки. Не съществува нито една Централна банка или друга човешка институция, които да могат да гарантират дори бледо подобие на такава ценова стабилност. При действието на златния стандарт това става автоматично.“

Защо властта е в ръцете на банките? Поради тази причина през 1922 г. на конференцията в Генуа водещите световни нации решили да въведат като компромис половин златен стандарт или „златен полу еталон“, който е наречен „златно-девизен“ (буквално: „златно-чуждо валутен“). В него се казвало, че Англия и САЩ ще обезпечат своите парични единици със злато, каквото притежавали предостатъчно. Следователно фунтът-стерлинг и американският долар се превръщали в единствените стабилни валути. По този начин в международната търговия всички останали валути се лишавали от стойност, което щяло да принуди съответните страни да сключват всички свои международни сделки и да осъществяват цялата си търговска активност във фунтове или долари.

Англия и Съединените щати били толкова могъщи, че останалите изобщо нямали думата. Според един популярен израз им се налагало да преглъщат пасивите като живи охлюви. Но системата не била нито изцяло, нито наполовин работеща. Инфлацията, борсовите спекулации и изкуствените ценови „балони“ на недвижимата собственост създавали нестабилност в световен мащаб. През 1924 г. в Германия се стигнало до парична реформа. Австрия последвала примера ѝ. През 1925 г. във Флорида гръмнала афера с нереални цени на недвижими имоти. През 1926 г. Англия усетила сериозни трудности и след бурни сътресения на пазарите си се отказала от своя златен стандарт, понеже уж вече не разполагала с достатъчно злато, за да гарантира шеметно обезценяващия се фунт-стерлинг. Както беше казано, това е абсурдно, защото е трябвало само да се промени курса, също като при задължителното му преизчисляване спрямо различни други валути.

През 1929 г. последвал борсовият крах на Уолстрийт, за когото френският политик и финансов експерт Жак Рюф в една своя лекция от 17 март 1933 г. Твърди: „Добре известно е, а беше и доказано за пореден път, че златно-девизният стандарт е отговорен в значителна степен за световната икономическа криза от 1930 година.“.

В тогавашната ситуация обаче е играла роля и още една страна, притежаваща много злато, на която досега не сме спирали вниманието си, защото тя винаги е съумявала да стои на заден план с подобаваща дискретност, това е Швейцария. Стремежът ѝ никога да не изпъква на международната сцена се дължи на силното желание за неутралитет, целящ да не се допуска проиграване на благоприятни възможности в отношенията с когото и да било.

И така след 1926 г. останала само една Велика сила, която имала обезпечена и следователно стабилна валута, а именно САЩ. От този момент те щели с неограничена власт да определят посоката на развитие на световното стопанство. На практика за един кратък период тя била рязко нагоре, след което се обърнала стремглаво надолу без никакви задържащи механизми. Катастрофата от 1929 г. разклатила не само пазарите, но и всички правителства в Западния свят, понеже те вече нямали контрол над парите. Властта, без каквито и да било ограничения, останала в ръцете на банките.

През 1933 г. нивото на безработицата в Съединените щати надхвърляло 25 процента. Икономиката била замряла. Вместо признание, че печатането на лишени от стойност книжни „пари“ и отказът от международен златен еталон са виновни за това положение, в обвиняем било превърнато златото. Вместо открито назоваване на грешката, че парите в обръщение са прекалено много, се твърдяло, че в края на обратната фаза на „рециркулация“ златото било прекалено малко. Така че президентът Франклин Делано Рузвелт чисто и просто го забранил.

На 5 април 1933 г. един нов закон обявил притежаването на злато от частни лица на стойност повече от 100 щатски долара за противозаконно. Гражданите били принудени да продават своя жълт метал на Федералния резерв (FED), емисионната банка на САЩ, на „правно“ определената и, разбира се, крайно ниска цена от 20,67 щатски долара за унция високо каратово злато (в Англия и САЩ 1 монетна унция е равна на 31,1035 гр.). Ето как Федералният резерв прибрал десетки хиляди унции евтино злато. Според Франклин Делано Рузвелт:

„Въз основа на пълномощията ми, произтичащи от раздел 5(б) на Закона от 6 октомври 1917г., променени в раздел 2 на Закона от 9 март 1933 г., където Конгресът заявява, че съществува сериозно кризисно положение, оправдаващо извънредни мерки, аз като президент обявявам, че националната криза продължава да е налице и че непрекъснатото трупане на злато и сребро за лични нужди от страна на гражданите на Съединените щати представлява сериозна заплаха за мира, справедливостта и просперитета на САЩ. За да бъдат защитени интересите на нашия народ, се налага незабавно да бъдат взети подходящи мерки.“

Значи ли това, че в параметрите на кризата, породена от Първата световна война, нищо не се е променило до датата на закона? Да не би Съединените щати да са продължили да бъдат във война? Домовете на хората са били обискирани по подозрение, намереното злато на стойност повече от 100 долара е било конфискувано, собствениците са били вкарвани за немалко години зад решетките. Тази забрана е в сила до 1978 г.

Тъй като народът вече нямал възможност да купува злато в естествения му физически вид, той купувал златни акции, иначе казано, жълт метал под формата на неразработени залежи или уж депозиран някъде за съхранение. Няколко спекуланти натрупали големи печалби. Една от причините златните акции да повишат цената си била, че след като цялото частно притежавано злато е събрано, Рузвелт вдигнал цената за унция от 20,67 на 35,00 долара. Колко изгодно за Федералния резерв, който евтино се е сдобил с ценния метал в пълен обем!

Заради дефлацията добивните разходи бележели обратна тенденция на занижаване. Печалбите на злато добивните минни компании станали буквално неизмерими. Докато фондовата борса като цяло регистрирала широкообхватно пропадане, златните акции изкачвали нови и нови върхове.

Дотогава върху доларовите банкноти продължавало да пише, че те по всяко време могат да бъдат обменени срещу „истински пари“, тоест злато. През 1934 г. надписът изчезнал. От този момент нататък законни пари щели да бъдат парчетата хартия и народът бил длъжен да ги приеме.

Лорд Джозая Чарлс Стамр, който по онова време е считан за един от най-богатите хора на света и заемал поста директор на „Банк ъв Ингланд“, прави през 1937 г. смайващо изявление:

„Съвременното банково дело произвежда пари от нищото. Този процес е може би най-удивителното изобретение в историята на човечеството. Банкерите притежават Земята. Ако им отнемете планетата, но им оставите правото да „сътворяват“ пари, тогава те само след миг пак ще имат достатъчно, за да си я купят обратно. Отнеме ли им се обаче това право, то всички огромни състояния, каквото е и моето, ще изчезнат. A те наистина би следвало да изчезнат, защото това ще направи света по-щастлив и по-добър. Ако човек изпитва желание да бъде роб на банките и в добавка иска лично да плаща разходите по поддръжка на робското си положение, тогава трябва да ги остави да правят пари.“