// Вие четете...

Начини на манипулиране

Защо милионерите отново са повече?

„Печалбата за едни е загуба за други.“

Понякога и по някой въпроси статистическата служба „леко“ послъгва. Но тук същественият въпрос е, защо една официална институция може да си позволи да използва заблуда? И защо тези лукави „данни“ се приемат от почти всички средства за масова информация за по-нататъшно разпространение, без всякакъв коментар?

Защото съществуват кръгове, които не желаят ние да знаем, какво реално става с нашите пари. Тъй като, ако широките слоеве от народа се окажат в течение на това как се постъпва с тях, рязко би нараснала опасността гневът и яростта им да се излеят върху онези, които предизвикват цялата отвратителна бъркотия. Една голяма (национална) неприятност, чиято важност и обсег на действие болшинството граждани до момента не са предугадили дори насън. Мнението на американския автомобилен магнат Хенри Форд (1863-1947) по този въпрос е следното: „Имаме само полза от това, че хората не разбират валутната система, защото, ако я схванат, още утре би започнала революция“.

През май 2010 г. шефът на „Дойче банк“ Йозеф Акерман, хитрият и почти винаги победоносно ухилен швейцарец, заявява, че „изобщо не е очаквал“ през близките две или три години да има високи инфлационни нива. Еврото било „непоклатимо като каменен фундамент“ и германците не трябвало да се безпокоят за своите пенсии, осигуровки и заплати.

Защо Йозеф Акерман казва това ли? Много просто, защото за един шеф на „Дойче банк“ системата е идеална! Ако през 2008 г., тоест в началото на така наречената „банкова криза“, той е заработил само някакви жалки 1,4 милиона евро, то сумата от всички негови доходи през 2009 г. вече е почти 9,6 милиона евро! Това съответства на увеличение от 580 процента!

Той просто е бил влюбен в тогавашната ситуация! „От твърдо фиксираната заплата са кръгло 1,3 милиона евро, останалото са бонуси. Лъвският пай от премията обаче, която се състои от пари в брой и акции, не се изплаща веднага, а зависи от постигането на определени цели през следващите години.“

Но основание за предпазливост и повишено внимание би трябвало да дава не само фактът, че стойностите на инфлацията се фалшифицират. Обстоятелството, че ние изобщо възприемаме инфлацията като нещо нормално, само по себе си поражда опасения! По този въпрос Ангела Меркел много правилно отбелязва в немското издание на в-к „Файненшъл таймс“ от 29.11.2007 г.: „Инфлацията е една от най-коварните форми на експроприация („отчуждаване, отнемане принудително“) на дребните спестители без пряко участие на материални ценности“.

Имайки думите ѝ предвид, е добре, че нямаме почти никаква инфлация! В темата се вписва една статия от 2010 г. на минаващия за сериозен вестник „Зюддойче цайтунг“ със заглавие „Годините на изобилие едва сега започват“, в която кратко и ефектно се съобщава за това, че броят на милионерите в целия свят се увеличавал и това било признак за икономически подем и край на кризата!

„След кризата през 2008 г. броят на милионерите в света отново е нараснал през миналата година. Богатството на въпросните личности също се е увеличило и се изчислява сумарно на 39 трилиона долара. Предмет на изследване е бил броят на хората, които притежават повече от един милион долара. В доклада те фигурират като „лица, притежаващи голямо нетно състояние“. През 2009 г. това са били повече от 10 милиона милионери, тоест със 17% повече.“

Това е най-доброто доказателство за липсата на компетентност у журналистите, пишещи на икономически теми. В „Дер Антицюклише бьорсенбрийф“ (списание за инвеститори в борсови ценности с не конвенционална гледна точка) от 01.07.2010 г. Андреас Хоозе дава следния отговор:

„Ако в страни като Австралия, Япония, САЩ или Швейцария има повече милионери, отколкото преди две или три години, това, разбира се, е всичко друго, но не и пример с доказателствена сила. Ако авторът разбираше логическата свързаност на нещата дори само в „предверието“ на темата, тогава щеше да знае, че е вярно тъкмо обратното: с увеличаването на броя на свръх богатите в световен мащаб се увеличава също и броят на онези хора, които живеят на или под линията на екзистенц минимума. Но сега към нея се добавя и един съвсем нов аспект. Проблемът вече не засяга само крайно бедни страни като Етиопия или Бангладеш. Борбата за храна и средства за съществуване постепенно започва да чука и на вратите на индустриално развитите нации.“

През 2010 г. в САЩ, страната на неограничените възможности, броят на клиентите, купуващи хранителни стоки с купони, отбеляза нов рекорден скок. По данни на Министерството на земеделието на Съединените щати през март 2010 г. повече от 40 милиона американци са получили държавна помощ за закупуване на хранителни продукти. В сравнение с предишния месец това е представлявало увеличение от 483 000 души! Спрямо същия период на предишната година броят на подпомаганите рязко е нараснал със 7 милиона или съответно с 21,11%!

Инфлацията не е нищо друго освен кражба! Хората се оставят да бъдат лесно ограбвани, когато не забелязват нищо. Ако някой Ви измъкне портмонето и Вие го забележите, тогава или ще извикате високо „Дръжте крадеца!“, изобличавайки негодника публично, или ще се опитате да го спрете лично, за да си върнете собствеността. Невероятно е какъв кураж може да прояви човек, ако почувства заплаха за съществуването си. У него могат да се освободят неподозирани сили. Тъкмо това се опитват да предотвратят манипулаторите на финансовия пазар. Затова парите от джоба на гражданите се „издърпват“ ловко и тихо, почти неусетно. В същото време медиите непрекъснато повтарят като заклинание една и съща фраза: „Всичко е наред! Всичко е наред! Всичко е наред!“, защото ние просто трябва да продължим да се държим по същия начин! „Подчинявай се!“, „Консумирай!“, „Не се събуждай!“, „Гледай телевизия!“.

„Обезценяването на парите, Голямата кражба, не се извършва през нощта и нейни жертви не стават всички жители на дадена страна едновременно. Точно обратното, някои печелят, други на свой ред са губещи. Губещи са извършващите преводи на суми в друга валута, чиновниците, пенсионерите. С други думи всички онези, чиито доходи, изплащани от държавата, се свиват като стойност посредством кражба на държавно ниво. Печеливши са тези, при които „новите“ пари се появяват най-напред, а именно, самата държава и другите, които ги разпределят, тоест банките.“

Преобладаващата част от хората задължително трябва да стават все по-бедна! Другояче е невъзможно да бъде. Дори при 2-3 процента годишно увеличение на заплатите (което на практика ощастливява само някои групи професии) хората там продължават да губят всяка година по 7-8 процента от покупателната си способност, отнесено към инфлацията от 10 процента! Но тъй като това предизвиква неприятни усещания, данните мъничко се манипулират.

Понеже умножаването на парите чрез система от задължения функционира успешно, не без доза удоволствие нашите пари биват наричани също и „дългов капитал“. В добавка, към фиксираните погасителни вноски трябва да се плащат също и лихви, което повишава сумата на дълга. Ако 1 евро се обложи с 5% годишна лихва, след 45 години то ще се превърне в 8 евро, а след 60 години в 16 евро! Тъй като сумите от платените лихви през следващата година отново се олихвяват („солидарно“ с главницата след добавянето им), тази игра се казва също система на сложно олихвяване. Именно поради това, че лихвите също биват олихвявани, нарастването на количеството пари при твърд лихвен процент е експоненциално (в прогресия, с показатели за степен), което означава, че не е равномерно, а се извършва с все по-голямо „ускорение“.

Ако количеството пари се увеличава, брутният обществен продукт също би трябвало да се увеличи. Става необходимост да се произвежда повече, което, разбира се, в дългосрочен план е невъзможно. Колкото по-дългосрочни са кредитите, толкова повече се засилва динамиката на „ускоряване“ на парите и се стига до хиперинфлация. Лихвените задължения стават все по-големи и в определен момент поглъщат обществения продукт, което неизбежно предизвиква срив в икономиката.

Хиперинфлация възниква, когато инфлацията и нарастването на паричната маса излязат извън контрол и не могат повече да бъдат спрени. За да се плащат лихвите по съществуващите в момента кредити, се вземат нови кредити. По този начин се „създават“ все повече пари. В условията на хиперинфлация може да се наблюдава в дълбочина как те се обезценяват. Явлението прилича на вихър, който за миг отнася всичко със себе си, не оставяйки нищо никъде. С изключение на онова, което е в банките.

Официално количеството пари в обръщение в Еврозоната се е повишило със 130% през последните 10 години. През 2010 г. едновременно с това увеличение се засилиха и опасенията за отключване на световна хиперинфлация, тъй като задлъжнелите държави винаги охотно се освобождават от дълговете си с нейна помощ, а тогава почти всички страни се задушаваха от задълженията, които бяха натрупали към частни банки. Казано по-просто, ако бъдат „сътворени“ толкова много пари, че в крайна сметка престанат да имат каквато и да било стойност, дълговете на държавата спрямо банките също ще бъдат равни на нула. Така тя се отървава от бремето си и Играта трябва да започне отначало. Освен ако държавата не лиши частните банки от могъществото им, което, за съжаление, се случва само при диктаторските режими. Демокрациите явно са прекалено слаби за такова нещо.

Повечето хора гледат на това с голямо спокойствие, защото господства широко разпространеното заблуждение, че една инфлация с екстремни измерения би била изгодна и за частни лица, техните задължения също щели да се „уредят“ от само себе си. Което обаче, със сигурност не е вярно! В това отношение историята ни дава добра поука. Накрая банката винаги печели!

След Първата световна война в Европа е царял хаос. Германия и Австрия са били поделени между победителите и задължени да им изплатят огромни суми като глоби, така наречените репарации. Навсякъде са се ширели безработица, глад и мизерия. Имало е много вдовици и сираци, липсвало е всичко. Германия не е виждала никаква възможност да плаща задълженията си; не е била дори в състояние да изхрани собственото си население. Така че Ваймарската република преднамерено поема курс към хиперинфлация, за да избегне бремето на дълговете. Печатали се толкова много пари, колкото позволявало състоянието на остарелите машини. Обменният курс се покачил до няколко стотен хиляди книжни марки за 1 долар. Налагало се хората да ходят в хлебарницата с ръчни колички, пълни с пачки банкноти, когато купували хляб. Томас Ман пише за това време:

„Продавачката на пазара, която, без да и мигне окото, е в състояние да поиска 100 милиона за едно яйце, губи напълно способността да се изненадва от каквото и да било, независимо колко е безумно“.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар