// Вие четете...

Роли в живота

Западната Римска Империя III-VI в.

„Кралят никого не убива, това вместо него правят други.“

За начало на V в. се смята 31 декември 406 г., по-точно тогава е началото на събитията, довели до падането на Западната Римска Империя, когато вандалите прекосяват границата на Империята, изтласкват бранещите я рейнски франки, а Григорий от Тур рисува в своята „История” драматичните събития от този период, сякаш според него единствената алтернатива е власт и покровителство на светиите или гибелна борба между хората. Самият той превръща в мото на II книга от своята творба „добродетелите на светиите“ (могъщество, чудеса) и „кланетата между хората“.

Кланета ли? Дори когато става въпрос за прочутия хунски вожд Атила, не бива да се стига до преувеличения. Народите много разчитат на способността си да всяват ужас сред враговете, но Атила снема обсадата от градовете веднага след като те дадат израз на почитта си към него, а и битката на Каталаунските полета не е доведена докрай: схватката между хуни и вестготи (чийто крал Теодорих е убит) действително е жестока, но твърде кратък е сблъсъкът между Атила и неговия победител Аеций, който оставя хунския вожд да се оттегли. В крайна сметка малко след това Атила умира, докато прави любов, а не война.

През 448 г. Сидоний Аполинарий прави поразително описание на салическиге франки, издържано в импресионистичния стил на Амиан Марцелин, само че в стихове. Той описва русите им коси, бръснатите им лица, прилепналите им дрехи и най-сетне презрамникът, който „се спуска по стройната им снага“. Освен това те са големи спортисти, същински майстори при хвърлянето на копие и на секирата, наречена франциска. Те я „запращат в простора, взират се в мястото, където са уверени, че ще попадне, завъртат щита, за тях е същинска игра да отскачат по-бързо от насоченото към тях копие и да изпреварят врага, като първи му нанесат удар“. С други думи, те обичат да се отдават на зрелищни и сложни бойни упражнения, докато в същото време римлянинът Сидоний се отдава на не по-малко сложни поетически упражнения и така всеки в своята област се стреми към съвършенство.

Франките от деца изпитват увлечение по войната, тоест от малки ги готвят да бъдат елитни бойци. И „ако случайно по-многочислен враг или лоша позиция ги постави в безизходно положение, те могат да бъдат победени единствено от смъртта, но никога от страха. Остават на място, непобедени, и може да се каже, че мъжеството им продължава да живее след последния им дъх“. Понякога може и това да се е случвало, но в края на тази поема Сидоний Аполинарий прославя един от военачалниците на Аеций, който принуждава франките да се предадат и да станат негови съюзници…

По-нататък Сидоний продължава да ги описва по подобие на германците от времето на Тацит. Докато говори за влизането на франките в Лион през 470 г., водени от принц Сигисмер, той сякаш вижда пред себе си същества от друг свят. Самият Сигисмер върви пеша, а пред и зад него се движат бойните коне. Следват бойци без шлемове, но с оръжие в ръка, а „на презрамниците им висят мечове“. Всички те имат свирепия вид на същински разбойници: „Тези дребни владетели и техните спътници вдъхваха страх дори в мирно време.“ Картината силно напомня описанията, които прави Тацит на вождовете, ескортирани от comitatus.

В случая най-важен е войнственият вид, а етническият произход на оръжията и дори на титлите няма никакво значение. Откритият през 1655 г. гроб на франкския крал Хилдерих, баща на Хлодвиг, умрял през 481 г., е красноречиво доказателство за тази смесица от култури: в него има римски, германски оръжия и накити и дори такива от дунавските провинции, а наскоро в близост бе открит гроб на коне, което подсказва извършването на погребална хекатомба.

Кралската власт на салическите франки в Турне, която Хлодвиг наследява през 481 г., може да бъде определена като преобладаващо германска по своята същност. На първо място, защото тя е войнствена по характер, но съчетава и убеждението, когато става въпрос за привличане на „много храбри воини“. На второ място под нейно управление е народ с аристократични привички, готов да доведе докрай своите начинания, независимо дали става въпрос за война или за приемане на християнството.

Освен това този народ живее според Салическия законник, съставен по всяка вероятност към края на неговото царуване, съдържащ елементи от обичайното право на отмъщение, като в същото време признава закрилата от страна на краля, без при това да бъде опора на една силна кралска власт. Позициите на Хлодвиг още с възкачването му на престола се крепят на връзките му с епископите от областта, намираща се под негово „управление“, които се отнасят към него като към приемник и нерядко като към наследник на римляните. За неговия възход и за успеха на намеренията му допринася фактът, че е „никейски“ християнин (а не арианин-еретик). Все пак го виждаме да се колебае, преди да направи решителната крачка и да предприеме битката при Толбиак срещу алеманите, която според Григорий от Тур има за цел да накара своя народ да го последва. И този път е налице онова, което Тацит би нарекъл по-скоро схватка, отколкото истинско сражение, тъй като бойните действия се водят с прекъсвания за преговори.

Ето как малко по-късно гръцкият историк Прокопий в една от главите на „Войната с готите” говори за меровингския съюзник: според него Рона и Рейн заедно с устието се намират „у галите“. „Там има обширни блата, където в миналото живеели германците, варварско племе, което в началото не заслужавало голямо внимание и което сега наричат франки. Редом с тях обитавали арборихите, които отдавна, заедно с жителите на цялата останала Галия и Испания, били поданици на Рим.“ Прокопий споменава също така за турингите (или тонгрите?), обитаващи на изток, за алеманите, бургундите, за експанзията на вестготите чак до Испания. Сетне се завръща към арборихите, в чието лице вижда съюзници на Рим. „По онова време арборихите били на военна служба у римляните. В желанието си да ги подчинят като съседи и като изменили на древния политически строй, германците започнали да ги грабят и понеже били войнствени, всички до един тръгнали срещу тях. Проявявайки своята доблест и вярност към римляните, арборихите се сражавали храбро в тази война. Тъй като франките не могли да ги сломят със сила, решили, че те са достойни да станат техни другари и да се сродят с тях. Арборихите охотно приели това предложение. Тъй като и едните, и другите били християни, те се слели в един народ и станали още по-могъщи.“

Вероятно в случая Прокопий смесва няколко епизода, като по този начин в крайна сметка описва характерния начин, по който Хлодвиг и неговите синове „завоюват“ Галия. Нима този разказ не напомня сблъсъка между Хлодвиг и Сиагрий, макар по това време (486–487 г.) франките на Хлодвиг все още да не са приели християнството? Описанието на сключения между двата храбри народа мир спасява честта на благородните гало-римляни, съюзени и асимилирани при управлението на Хлодвиг. От друга страна, твърде характерно е протичането на войната между съседи, с първоначално разрастване на бойните действия, последвано от бързо прекратяване на сраженията с цел ограничаване на загубите сред знатните и в крайна сметка замяна на враждебността с приятелство и дори със сливане. В случая става въпрос за обикновено стълкновение, при което противниците твърде скоро постигат мир. Резултатът е завоюване почти по рицарски образец на Северна Галия, която занапред ще се нарича Франкия. Тоест Кралство на франките за разлика от Франция, появила се след разпадането на империята на Карл Велики.

Битката при Вуйе през 507 г. се отличава с повече ожесточение. Там Хлодвиг, начело на многобройна армия, вероятно около 20 000 души, в която има франки отвъд Рейн, се сблъсква с вестготския крал Аларих, подкрепян от римски войски, доведени от Аполинарий, син на епископ Сидоний. Бог не може да откаже помощта си на Хлодвиг, който вече е приел християнството, и в знак на почит към свети Мартин той издава заповед от областта да не се взема нищо, освен трева и вода. Резултатът е пълен разгром на готите, като все пак Хлодвиг трябва да се справя с ожесточената съпротива на враговете след смъртта на техния крал: внезапно изникнали в тил, двама противникови войници му нанасят от две страни удари с копия, но той избягва смъртта благодарение на своята броня и на бързия си кон. С други думи, спасението му се дължи на временното отстъпление и на факта, че се сражава на кон. Неговото избавление се явява първообраз на неуязвимостта на средновековните рицари, които трудно могат да бъдат засегнати от оръжието на противника и нерядко се спасяват с бягство на кон…

За да постигнат окончателното завоюване на Галия, неговите синове завземат през 531 г. бургундското кралство не без помощта на отцепила се част от местната аристокрация. Така Аквитания и Бургундия биват присъединени към кралството на франките. В тези области същинската сенаторска римска аристокрация е съхранила повече власт и престиж, ала дори там тя постепенно възприема войнствения облик и някои нрави на варварите. Тази аристокрация е съставена от едри земевладелци, които заемат видни църковни длъжности, преди всичко като епископи, подобно на Григорий от Тур, а нерядко без всякакви скрупули постъпват при меровингските крале като патриции, херцози и пазители на кралския печат. През VI в. те вече са не по-малко отмъстителни и войнствено настроени от „франките“, като вземат активно участие във фамилни разпри и междуособици.

Упадъкът на градовете и на търговията, макар и не толкова пълен, превръща късната Античност (III-VI в.) в един до голяма степен селски свят, без съмнение не толкова примитивен, колкото в древна Германия, но вече твърде далеч от Империята през 100 г. Мнозина марксисти говорят за наличието на първи етап на „феодализъм“ и с пълно основание, макар подобен подход да се отличава с известна схематичност. Действително благородниците все по-отчетливо се превръщат в сеньори, поставили под по-голяма или по-малка зависимост селяните, докато в същото време градските класи и държавата постепенно залязват. Ето защо може да се каже, че това е един свят, белязан от аристократична „свобода“, в който вече са налице някои черти, които напомнят рицарството.

В късната Империя е известна още една длъжност, разделена от Диоклециан на две „милиции“, чийто символ са съответно „презрамник“ и „меч“, като и двете са подчинени на определени правила и се ползват с уважение. Мнозина франки правят кариера във въоръжената милиция и стават офицери в същинския смисъл на думата. Ала през V в. издигналите се от народа вождове и принцове са тези, които най-често получават римски титли и отличия, оставайки си при това крале начело на войската и на народното събрание, подобно на самия Хлодвиг. През VI в. единственото съществуващо деление сред господстващата класа и елита е между висшето духовенство и светската аристокрация. Не случайно италианският поет Венанций Фортунат, пристигнал в Галия, за да служи на кралете и на техните васали, отправя през 570 г. възхвала на херцог Луп, васал на краля на Австразия (Сигиберт I), превъзнасяйки неговата добродетелна индивидуалност. Става въпрос за новоизпечен франк, който обаче следва закона за кръвното отмъщение и издига укрепления, без да подчертава своя гало-римски произход. Фортунат е този, който обръща внимание на него, давайки да се разбере, че Луп, също както останалите васали, притежава, по подобие на кралете, „обща“, полиморфна власт, без конкретен аспект, по-скоро обществена, отколкото институционална, с други думи, власт на сеньор в средновековния смисъл на думата. Фортунат не свързва Луп с основните държавни органи на късната Империя, а гледа на него по-скоро като на благородник, „наследник на древната доблест на римското племе“ и го възхвалява: „На война ти ръководиш сраженията; в мир водиш управлението.“ И още: „Победителю, ти се покри с пот под тежката ризница и грееш сред облак прах.“ По този начин Луп се явява въплъщение на германския идеал за римлянина.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар