// Вие четете...

Чувства и власт

Замразяване цените на стоките и услугите.

„Добрата надежда е по-добра от лошото изпълнение.“

Безумието на Никсън. В резултат от вътрешни икономически затруднения, допълнително усложнени от сериозното финансово бреме на Войната във Виетнам, Съединените щати са обхванати от тежка инфлация. Както своя предшественик Линдън Джонсън, така и Ричард Никсън не е в състояние да набави от Конгреса необходимите средства за водене на войната. Това би могло да стане само с увеличаване на данъците — една стъпка, която Конгресът категорично отказва да направи. Затънали в една непопулярна война, която американският народ няма повече никакво желание да финансира, Джонсън и Никсън прибягват до изпитаното средство на поколения управници преди тях — държавните заеми. Те вземат на заем милиарди долари, а когато започват да ги харчат, увеличената парична маса в обръщение предизвиква инфлация. Съединените щати вече не са в състояние да обезпечат националната си валута със злато на международните валутни пазари.

За да генерира нужните средства за водене на войната, Никсън предприема една дръзка икономическа политика, разработена съвместно с министъра на финансите Джон Конъли — бивш губернатор на Тексас. Самият Конъли попада във фокуса на общественото внимание главно поради обстоятелството, че като губернатор на щата се оказва на съседната седалка на същата лимузина, в която Джон Кенеди е застрелян в Далас през 1963 г. и самият той получава леко нараняване при атентата. Джон Конъли се ползва с репутация на корав и хитър политик, нещо като умалено копие на много по-известния си съгражданин Линдън Б. Джонсън; за жалост подобно на Джонсън и той не разбира кой знае колко от икономика и финансови дела. Тази му особеност става болезнено ясна и на самия него, когато към края на живота си се разорява и трябва да разпродава на търг мебелировката на своята резиденция в Тексас.

Така нареченият План Никсън — Конъли предвижда президентът да призове всички бизнесмени да замразят цените на стоките и услугите си, заплатите на работниците и наемите на помещенията, за да се противодейства по този начин на инфлацията; същевременно е наложен 10-процентов допълнителен данък върху всички вносни стоки с цел подобряване на външнотърговския баланс. За да се контролира спазването на наложеното замразяване, президентът призовава гражданите да докладват на федералните власти за всяко забелязано увеличение на цените и наемите. Наред с всички тези драстични мерки, необичайни за една мирновременна икономика, почти незабелязано Никсън затваря и „златното прозорче“ — т.е. доларът вече не е фиксиран към златен еквивалент, а е оставен да плава свободно спрямо останалите валути. Американският долар се превръща в поредната жертва на Виетнамската война.
Измежду всички съветници на президента Никсън единствено Пол Маккракън се възпротивява енергично на замразяването на цените. Малцина коментатори изобщо обръщат някакво внимание на златния стандарт — екзотичен остатък от викторианската епоха във века на компютрите и атомните бомби. Златният стандарт изглежда абсурдно не на място в модерната икономика, когато доларът владее света като най-могъщата международна валута, а всички национални валути са фиксирани към него по привидно неизменни курсове. Никсън и Конъли успяват да убедят американския народ, че затварянето на златния прозорец е хитър ход срещу чуждестранните спекуланти. Този техен ход обаче слага край на една епоха на финансова стабилност и на най-високата обществена производителност и просперитет в историята на американската валута. След управлението на Никсън доларът никога повече не успява да си възвърне някогашното могъщество и доверието на света.

През март 1972 г. правителството на САЩ девалвира националната валута на 38 долара за унция злато. На следващата година доларът е девалвиран още веднъж — на $42,22 за унция. Швейцарското правителство тогава заявява, че смятано от 24 януари 1973 г., вече няма да обезпечава долара със злато; веднага след това и други правителства последват това решение.
Между декретите на Франклин Рузвелт от 1933 г. и действията на Ричард Никсън от 1971 г. Съединените щати извършват преход от национална валута, основаваща се на златния стандарт, към валута, регулирана изцяло от правителството. Понастоящем американският долар е една валута без покритие, поддържана единствено от разпорежданията на правителството и от доверието на хората в тези разпореждания. Тези промени са оставили своето отражение и върху външния вид на банкнотите — по-конкретно на надписите върху тях. Доларът, „обезпечен със злато и всички активи на банката“, отстъпи място на „федералната банкнота“; изречението „Да се изплати на приносителя при поискване сумата…“ е заменено от израза „На Бог се уповаваме“.
Прекъсвайки връзката между долара и златото, Никсън оставя цената на златото да се повишава неограничено, а доларът да плава спрямо обменните курсове на английската лира, германската марка, японската йена, швейцарския франк и всички останали валути по света. Това довежда до изменения на стойността му в широки граници. Първоначално измененията са едва забележими, после умерени, после амплитудата на тези промени става все по-голяма, като при това доларът така и не успява да достигне доскорошната си максимална стойност, преди отново да забие нос стръмно надолу. Преди светът да разбере какво точно става, доларът вече се движи като влакчето на ужасите в лунапарка. Приблизително по същия начин се движат и останалите основни валути, но докато йената и германската марка се издигат все по-високо, доларът лъкатуши нагоре-надолу, но в общи линии повече надолу, отколкото нагоре.

От 35 долара през 1971 г. цената на унция злато се повишава до $ 400 през 1995 г. Германската марка от $ 0,24 се покачва на $ 0,75, а японската йена, която през седемдесетте години е вървяла по четири за цент, изведнъж се разменя за повече от един цент. Докато доларът все пак успява да се движи нагоре-надолу като познатото влакче на ужасите, валутите на някои по-бедни страни като Перу и Боливия, които са фиксирани към него, направо изхвръкнат от релсите. На други валути, като мексиканското песо, им изпадат колелата, а дори много по-силният канадски долар едва се задържа на завоите. Без дисциплината, наложена от златния стандарт, парите на двайсти век се обезценяват непрекъснато. Както бе запитал Чосър в пролога към своите „Кентърбърийски разкази“: „Ако и златото ръжда прихване, то с желязото какво ще стане?“

Увеличаване властта на правителствата. В течение на целия двайсти век навсякъде по света се наблюдава непрестанно увеличаване на властта на правителствата и техния контрол над националните валути. Този контрол позволява на властите да печатат пари, да взимат заеми, с други думи, да предприемат каквито си искат мерки, за да увеличават държавните разходи или да регулират икономиката. С увеличаването на държавните разходи правителствата по най-различни, понякога незабележими начини разширяват обхвата на държавната власт над икономическия процес. След като отпада необходимостта от ограничаване на паричната маса до размера на златните запаси, колчем се наложи да финансират някое свое начинание, правителствата просто печатат нови количества пари.

Политиците винаги могат да намерят убедително извинение за манипулиране на националната валута; често те се хвърлят в битка с някое въображаемо зло, което уж дебне току зад хоризонта, или с по-далечни, макар и не по-малко ужасяващи катастрофи, надвиснали над бъдещето на децата ни. Когато Франклин Д. Рузвелт премахва вътрешния златен стандарт в американските финанси, той прави това, воден от най-благородни мотиви — да сложи край на Депресията и след това да спечели Втората световна война.

Впоследствие Съединените щати възприемат за свой върховен дълг следвоенното възстановяване на Европа и борбата с комунизма — все благородни каузи, налагащи нови дългове. После Линдън Джонсън призовава политиците към още заеми и дългове, за да финансират войната във Виетнам, като същевременно обявява война на бедността в родината.

Вместо да преустанови възприетия от Джонсън курс и по двете направления, когато за всички е вече ясно, че той не води за никъде, Ричард Никсън напълно отрязва долара от златния стандарт. С ново извоюваната свобода на лесните пари политиците отляво и отдясно вече могат да финансират всякакви проекти, каквито им хрумнат — нови автостради и повече купони за храна на бедните; космически изследвания и засилени селскостопански субсидии; чуждестранна помощ и жилищни програми; Междузвездни войни и фондации за насърчаване на изкуствата; изследвания в областта на рака и борбата с наркотрафика. Страната вече разполага с достатъчно средства, за да финансира безогледните режими на приятелски настроени диктатори или пък да издържа партизански движения в малки държави, ръководени от враждебно настроени диктатори; последният тип държави могат при нужда и да бъдат окупирани от американската армия, за което също ще се намерят предостатъчно пари. На моменти изглежда, сякаш за всекиго има по нещичко в торбата. Политиците, групите за натиск, специалните интереси — всички се присламчват да бозаят от вълшебната формула за правене на пари от нищо.

Непрекъснато нарастващият държавен контрол върху националната валута присъства символично и в дизайна и оформлението на монетите и банкнотите. В самото начало на историята на САЩ американските монети носят образа на индианец, на дадено божество, емблематично животно или алегорична фигура на свободата, демокрацията или някакъв друг абстрактен идеал. От 1909 г. обаче правителството изоставя монетата от един цент с глава на индианец и я заменя с пенито на Линкълн — същата монета, но с бюст на американския президент Ейбрахам Линкълн. От този момент нататък всички останали монети постепенно се подменят с нови, все с образи на политици. На мястото на монетата от 25 цента с „изправената Свобода“ се появява монета с Джордж Вашингтон; сребърният долар с „коронясаната Свобода“ става доларът на Айзенхауер; монетата от пет цента с фигура на бизон става петачето на Томас Джефърсън; монетата от десет цента с фигура на Хермес става десетачето на Рузвелт. Върху монетата от петдесет цента образът на „ходещата Свобода“ се заменя най-напред с портрет на Бенджамин Франклин, а впоследствие — на Джон Кенеди.

Банкнотите, върху които най-напред били изобразени сцени от американската история и алегорични образи, подобни на тези върху монетите, също постепенно биват изместени от купюри с образите на американски президенти. Така най-едрата банкнота в историята на САЩ — златният сертификат от 100 000 долара — носи лика на президента Удроу Уилсън.

Тези промени във външния вид на американските пари съпровождат прехода от национална валута, напълно обезпечена и обменяема в злато, към национална валута, основаваща се само на политическата целесъобразност и прищявките на политиците, бюрокрацията и регулаторните учреждения. Парите загубват своята самостоятелна стойност; те се превръщат в символ на доверието на гражданите в политическата система и нейните водачи.

Двайсти век е векът на държавно регулирани парични системи по целия свят. Според модните за това време теории изглежда, сякаш добронамерени и мъдри политици в състава на правителствата — или на свързани с тях институции, скрити от общественото мнение — са в състояние да контролират по рационален и методичен начин движението на парите и обема на тяхната маса. Те сякаш могат да използват специфични методи за фина настройка на икономиката — нещо като дискретен, безпристрастно действащ предпазен клапан или термостат в икономическата система, който да се отваря и затваря при нужда, например при определяне на основния лихвен процент или на количествата валута, която могат да закупуват или продават външнотърговските банки във всеки един момент.

Увлечението по засиления политически контрол във всички сфери въвлича държавата през двайсти век в организирането на всякакъв род дейности — от премахване на бедността и расизма до лечение на рака и пърхота, от управление на транспортните системи до регулиране на човешката сексуалност и контрол върху раждаемостта. Правителства се вдигат на идеологическа война срещу съществуващи или въображаеми противници — срещу комунизма, фашизма, капитализма, нацизма, срещу различни форми на фундаментализъм; същевременно те строят ракети, с които изпратиха човек на Луната и овладяха Космоса.

Към края на века става ясно, че някои национални правителства са поели прекалено големи и разнообразни отговорности, с които не са в състояние адекватно да се справят. С най-амбициозна роля се нагърбват правителствата на комунистическите държави; затова те просто се сриват, неспособни да изпълняват и ежедневните функции на държавната власт. В по-богатите западни демокрации, макар да не се стига до колапс на властта, правителствата също се препъват под тежестта на поетите отговорности. Гражданите на тези страни постепенно си дават сметка, че ако държавата не е в състояние да доставя пощата и да изхвърля сметта навреме, тя едва ли се справя по-успешно с регулирането на валутата и управлението на националната икономика. Едно правителство, което не може да ограничи трафика на наркотици, трудно ще регулира движението на паричната маса. Една държава, която не е в състояние да охранява улиците на големите градове и дори дворовете на училищата от престъпници и наркопласьори, едва ли с по-голям успех ще опази финансовата си система от кризи и корупция.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар