// Вие четете...

Човешката душа

Животът – какво е всъщност?

„Ние знаем началото, знаем края, но средста ни плаши.“

Ако ние с вас имаме нещо общо, то може би и вие намирате живота малко коварен, поне в някои случаи. От една страна, има толкова много неща, които обичаме: близките си хора, събуждането в първия ден на ваканцията, разходките на свеж въздух по хълмовете, яркосиньото небе и облачетата, секса, храната и разбира се чашата вино в края на дългия ден -толкова много хубави неща, като се замисли човек. От друга страна има дни, в които се чувстваме притиснати и под напрежение, объркани, притеснени, фрустрирани, в безизходица и със сломен дух, дни, в които животът ни изглежда безцветен и, честно казано, някак безсмислен. Отгоре на всичко, постоянно около нас валят новини за престъпления, войни, трагедии, конфликти и проблеми по целия свят. Въпреки цялото си желание да бъдем щастливи, добри и проспериращи, мнозина от нас са завладени от емоции и настроения, които не ни харесват и не желаем, но те просто се появяват и ни потапят. Понякога ни обхващат дори и по време на мечтаната ваканция. Познато, нали? Събуждаме се леко раздразнителни, или притеснени и уморени, или странно потиснати. Настроението ни понякога дори се мени, без конкретна причина – просто имаме добри и не дотам добри дни. Или пък денят ни започва добре, но в един момент се усещаме притиснати от някакви обстоятелства, или пък се случва нещо неприятно, което просто ни срива.

Проблемът е, че когато веднъж се озовем в лошо настроение, нещата се завихрят спираловидно. Чувстваме се пришпорени, бързаме, забравяме разни неща, това ни раздразва още повече; прибираме се у дома, но неволно се държим раздразнително с партньора си, а тя или той, разбира се, ни отвръща по същия начин. Може да сме се надявали на романтична вечер, а сега всичко отива по дяволите. Или сме толкова уморени, че се скарваме на децата, които ни изнервят със своите капризи, препирни и битки. Фрустрирани сме от тях, от себе си и от живота – дори от котката. Реагираме с първата изникнала емоция. Дори да съзнаваме, че не това ни се иска да чувстваме или направим, а в главата ни един глас да настоява да не се държим така, емоциите ни сякаш ни повличат, потопени сме в тях до последната си клетка. Преди да се усетим, целия ден е отлетял в полусвършена работа, неудовлетворени желания и лични разочарования.

И въпреки привидно неутолимия ни устрем към все повече ефективност, конкуренция и „бизнес модел“ на поведения и работа – неща, които се отразяват на всички аспекти от живота ни, нищо не подсказва, че днес сме по щастливи в сравнение с времената отпреди петдесет години. Напротив, ставаме все по-нещастни и раздразнителни заради увеличаването на стреса в забързаното ни общество.

През 80-те години започнахме да вярваме, че благодарение на науката и технологията ще се увеличат свободното ни време и възможностите да бъдем повече със семейството си, ще можем да се пенсионираме по-рано и изобщо като цяло ще живеем по добре.

Тази философия на изграждане на обществото в името на благополучието вече я няма. Тя бе изместена от импулса на конкуренцията и стремежа към ефективност, от страха от безработица и проблемите на управлението на все по сложните и скъпи обществени услуги като здравеопазване, образование и транспорт. На практика преживяваме не свобода от еднообразието в работата и от натиска на времето, а точно обратното. Както посочва Мадлин Бънтиг в провокативната си книга „Роби по своя воля“, ние работим все повече, възрастовата граница за пенсиониране се увеличава, на пазара на временната работна ръка с краткосрочни договори цари все по-голяма несигурност и във все повече професии чуваме сигнали за прекалено бързи промени, недостатъчни ресурси и твърде малко време, за да може да се осигури необходимото качество на съответния продукт или услуга. С две думи – налице е потискащо отклонение от политиката за повишаване на благоденствието и качеството на живота на хората. В замяна на това се установява един бизнес модел, фокусиран единствено върху дивидентите на акционерите и ефективността, често с цената на качеството и загрижеността за потребителя.

Всъщност след 90-те години на миналия век моделът за максимизиране на печалбите от бизнеса започва да прониква във всички свери на живота ни. В много аспекти в личния ни живот и на работа ние обсебени от цели, които чувстваме или ни се казва, че „трябва“ да постигнем.

При всичките ни, богатства, имущества и комфорт, половината от нас на даден етап изпитват някакъв психически проблем, най-често свързан с депресия или тревожност, с алкохолизъм или хранително разтройство. Световната здравна организация изчислява, че към 2020 година депресията ще бъде второто най-тежко заболяване на Земята, следвана от ред други психически проблеми.

Освен това, хората стават все по малко доверчиви и се чувстват все по застрашени. През 80-те години още никой не бе чувал, че болничния персонал в спешните отделения може да се чувства застрашен, дори от страна на хора в нетрезво състояние. Сега в някои болници охраната трябва винаги да е налице, особено през нощта, защото заплахите са нещо обичайно. Някъде е пълно с камери, а годините когато оставяхме вратите си отключени, са безвъзвратно отминали. Защо тогава целия ни напредък в медицината и транспорта, наличието на неограничено разнообразие в местния супермаркет, фантастичните плазмени телевизори с плосък екран и със стотици канали – защо всички тези неща не ни правят приказно щастливи и доволни един от друг? Е, това може да се обясни по най-различни начини. Според Мадлин Бънтинг, ние по своя воля сме станали роби на счетоводителите си и на нуждата да се съсредоточаваме. Оливър Джеймс казва, че страдаме от пристрастеност към изобилието и необходимост да имаме все повече и повече. На подобна позиция е и Джон Неш. Той отбелязва същото, което еволюционните психолози твърдят от дълги години, а именно, че мозъците ни еволюират, за да се справят с недоимъка, а не с изобилието, и че човек се ражда с искания и желания, тъй като милиони години тъкмо в такова състояние се е намирал. Освен, че еволюиралото ни съзнание се стреми да има все повече и повече, ние трудно можем да кажем „не“ на желанията си или „толкова стига“. Добавете към това рекламната индустрия, която ежегодно харчи милиарди, за да се погрижи никога да не сме доволни от това, което имаме и да искаме още и още… И проблемът се изяснява.

Всички тези схващания имат много факти в своя подкрепа. Съществуват обаче и още два аспекта, които трябва да добавим.

Първо, не сме се научили да обучаваме съзнанието си на щастие и доволство. Нещо повече: всички послания в семейството, в училище и на работното място ни учат да не бъдем доволни, да не „почиваме на лаврите си“, сякаш сме някакви мързеливци, липсва ни амбиция и ще бъдем обречени да се въргаляме в тинята на живота. Помислете само за рекламата: кой би оцелял като успешен в бизнеса на фирма, която е доволна от себе си, отбелязва нула процента растеж или дори е готова да се свие?

Второ, забравяме един ключов момент, изтъкнат от Карл Маркс преди около век и половина: средствата на производство формират съзнанието. Но разбира се, не е нужно да сте марксист, за да разберете, че нашата работа поглъща толкова много от времето и нервите ни, та ни се струва, че само повече собственост може да ни компенсира за това време и стрес. Приличаме на кучета, които гонят опашката си. Колко често ви се случва да чуете някого да казва: „Работих много усилено и заслужавам повишение /нова кола/ по-хубава почивка/ да изляза тази вечер навън“? Странно е – излиза, че си дължим награда, задето сме се държали лошо с себе си. Това обаче е затворен кръг, от който не можем да избягаме, защото имаме ипотеки за изплащане, стил на живот, който искаме да запазим, и единствения начин да успеем е като продадем душата си на бизнес модела. Така, че не само стремежът към изобилие ни кара да бъдем леко луди, раздразнителни, агресивни, изтощени, и фокусирани единствено върху себе си, но и фактът, че изпълненият ни със съревнование живот е извънредно стресиращ. В изтощението си ние губим връзката един с друг: по лесно ни е да гледаме телевизия, отколкото да се виждаме с хора, или пък да изпием бутилка вино, вместо да се отдадем на релаксация, медитация и „разширяване на съзнанието“. Най-често срещаното оплакване, което чуват общо практикуващите лекари в наши дни, е: „Докторе, чувствам се много изморен“. Една от причините телевизията да набира такава популярност е, че макар от нея да се затъпява, пасивното гледане изглежда много по-привлекателно, когато си уморен. Начинът ни на живот изцежда физическите ни, умствени и духовни сили… и ние много добре го знаем.

Всеки от нас неведнъж е срещал хора, които споделят, че качеството в работата им страда от ламтежа за печалба и конкурентност. По принцип хората извличат чувство на удовлетворение от възможността да посвещават време, за да създадат качество. Изпитваме наслада от творенията си и имаме нужда да виждаме одобрението в очите на другите. „Бизнес моделът е ориентиран повече към разрастването и задоволяването на акционерите, а не към удовлетворението от работата и благополучието на служителите.

Със сърцето си знаем, че не е редно. Икономическите системи все повече не са в хармония с това, което съзнанието и социалните ни отношения действително изискват: усещане за свързаност, сигурност и благоденствие. Какъв е смисълът да създадем свят с повече луксозни коли и къщи, телевизионни канали, ярко осветени супермаркети и готови храни, ако мнозинството от нас са толкова уморени, обсебени от работата си, напрегнати и нещастни, че не забелязваме изобилието или го смятаме за очаквано възнаграждение за положените усилия? Още по голям проблем е, че докато се борим със стреса, ставаме по-податливи на психични заболявания. А когато не успяваме да се поддържаме във форма, започваме да се само критикуваме.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар