// Вие четете...

Чувства и власт

Животът в условия на хиперинфлация.

„Ако печеленето на пари е бавен процес, загубата им се постига лесно.“

Двамата мъже крачат тромаво по улицата, като носят помежду си тежък кашон с пари. Те с мъка прекарват кашона през вратата на туристическата агенция; той не е кой знае колко голям, но е пълен догоре с банкноти и тежи ужасно. След като влизат, те го поставят на бюрото пред чиновничката, която повиква един помощник и поръчва кафе и сладкиши за гостите. После, под погледите на двамата клиенти и на чиновничката, друг помощник започва да изпразва кашона на бюрото. Парите са подредени извънредно старателно; с не по-малко старание служителят ги изважда и разстила върху плота. Повечето са в банкноти по 1000 песос, надиплени на пачки по 100 хиляди, всяка с дебелина и размер колкото цигарена кутия. Пачките са навързани на по-големи вързопи — колкото неголяма тухла, но малко по-тежки, пристегнати с ластик. В кашона има осем-десет такива вързопа, всеки от които съдържа по един милион песос, плюс още известен брой отделни пачки. Преброяването на такова количество пари сигурно ще отнеме цял ден. Вместо това чиновничката просто преглежда вързопите и пачките в тях, за да се убеди, че всеки вързоп съдържа нужния брой пачки. Дори и да не достигат няколко стотин хиляди песос, никой няма да забележи.

Въпреки значително опростения начин на броене на касиерката е нужен половин час, за да се убеди, че кашонът действително съдържа около 85 милиона песос — цената на един самолетен билет. След като парите са преброени, помощникът качва кашона на багажника на скутера си и веднага поема към офиса на „Лойд Аеро Боливиано“ — боливийската авиокомпания, за да плати билета, преди да е станало обяд и цените да са се вдигнали още.

За да пестят време при броене на парите, някои касиери са се изхитрили да мерят вързопите банкноти с линийка. От опит знаят, че купчина с определена височина съдържа определен брой банкноти; стига те да са с един и същ цвят — т.е. с една и съща номинална стойност, лесно може да се определи с достатъчна точност колко пари има в купчината. Продавачките по пазарищата в Андите — необразовани, често неграмотни, но находчиви жени — използват друг метод: те просто претеглят купчините банкноти на кантара и продават стоката си срещу пари на килограм.

В разгара на боливийската инфлация през 1985 г. Кафеената борса в Ню Йорк предприема остроумна рекламна кампания — всичките две хиляди оторизирани брокери на борсата из цялата територия на Съединените щати получават подарък по една щипка за пари, в която е защипана боливийска банкнота от един милион песос. В придружителното писмо се обяснява, че преди по-малко от три години тази банкнота се е равнявала на около 5000 долара, но поради инфлацията нейната стойност в момента е 55 цента — т.е. за изминалия период банкнотата се е обезценила близо десет хиляди пъти. Рекламодателите се надяват с този трик да стимулират по-голям брой американци да инвестират парите си в стоки. Като допълнителна подигравка към нещастната боливийска икономика борсата организира състезание, като първа награда е едноседмична, изцяло предплатена ваканция в Ла Пас, Боливия.

На един пазар, където банкнота от милион песос се равнява едва на няколко цента, а чашка кафе струва 12 милиона, банкноти с номинал няколко стотин или няколко хиляди песос струват нищожни части от един цент, т.е. практически нямат стойност. Веднъж изгубили значението си на платежно средство, такива банкноти не могат да се използват за нищо друго. Върху тях не може да се пише, защото са прекалено зацапани с мастило; не ги бива за опаковъчна хартия, понеже са твърде малки; от банкноти не могат да се свиват цигари; не стават и за лична хигиена, тъй като хартията е прекалено корава. Хората просто изхвърлят такива банкноти от джобовете си и вятърът ги отвява като есенни листа по тротоара, трупа ги на кални купчини в канавките, откъдето изтичат в близката река или замърсяват градските паркове и крайградските ливади. Дори една празна кутийка от бира или пластмасова бутилка от плодов сок може да служи за нещо полезно и човек е по-склонен да я запази след употреба, докато една девалвирана банкнота без стойност си е чист боклук.

В периоди на хиперинфлация, както в Боливия през 1984 и 1985 г., икономиката преминава изключително към разплащане в брой. Никой не приема заплащане с чек или кредитна карта, тъй като при тези методи превеждането на парите отнема прекалено много време. По същите причини никой не си държи парите в банката. Самите банки не предлагат заеми, тъй като е невъзможно да се изчисли размерът на лихвата. Кредитите в местна валута престават да съществуват. Дори за комунални услуги като телефон и електроснабдяване, които се заплащат веднъж месечно, от абонатите се изисква да заплатят поне част от сумата предварително; ако пък съответните компании са държавна собственост, абонатите изчакват колкото е възможно, докато сметката, която в началото се е равнявала на петдесетина долара, спадне до няколко цента.

Навсякъде, където се разразява, хиперинфлацията протича по един и същ начин. Банките преустановяват отпускането на ипотечни заеми. Купувачите на нови имоти — частни лица и дори фирми — заплащат имота на части, според напредването на строежа. По-съзнателните семейства влагат всички свободни суми пари още щом се появят отнякъде, в закупуване на строителни материали — тухли и торби цимент, макар строежът на къщата да се точи с години или дори с десетилетия. Поради тази практика на инвестиране в материали селата и големите градове се превръщат в постоянни строителни площадки, пълни с недовършени сгради — без покрив, без прозорци, без мазилка и т.н., от което населените места придобиват крайно неприветлив и дори зловещ вид.

В периоди на хиперинфлация понятие като фиксиран доход не значи нищо. Пенсионерите или лицата, получаващи социални помощи, с ужас виждат как еквивалентната стойност на месечните суми се свива до няколко долара. Макар правителствените учреждения, извършващи тези плащания, периодично да актуализират техния размер, обикновено те изостават с цели седмици от темпа на инфлацията — като се има предвид, че в условия на хиперинфлация националната валута може да се обезцени с 99% за една седмица.

В разгара на боливийската инфлация работодателите плащат на своите работници и служители в купища банкноти, навързани на вече познатите ни пачки и вързопи. Така например един университетски професор получава заплатата си във вид на стълб банкноти с височина около петдесет сантиметра, докато заплатата на неговата секретарка е наполовина висока.

Още щом служителят получи парите, той се втурва да купува стоки от ежедневна необходимост: храна и облекло или пък домакински електроуреди — предмети, които съхраняват стойността си по-продължително време и биха могли да се препродадат в случай на нужда. Дори семейства, които нямат в дома си електричество, купуват престижни стоки като стерео уредби, които могат да се продадат дълго след като парите, похарчени първоначално за тях, вече не струват нищо. Дори използвани уреди — стерео уредби, видео рекордери или телевизори — се продават на цена, многократно по-висока от тази, на която са купени.

Селяните, които идват да продават продукцията си на градските пазари в Боливия през 80-те, нямат интерес да отнасят получените пари със себе си в родните си села, тъй като те ще се обезценят напълно до следващия пазарен ден. Следователно те се принуждават да похарчат всичко в града още същия ден. Така, докато градската икономика функционира само при разплащане в брой, до селата изобщо не достигат пари в никаква форма. Жителите на селските райони се връщат към добре познатата натурална размяна на стоки, за да съществуват.

Най-търсената от всички стоки са доларовите банкноти от всякаква деноминация, които съхраняват стойността си много по-дълго от непрестанно обезценяващата се боливийска валута. Изобилието на такива банкноти, особено на стодоларови, се дължи на основната боливийска експортна стока — паста от листа на кока, която се използва като полуфабрикат при производството на кокаин.

В Боливия по онова време има в обръщение много повече стодоларови, отколкото пет или десет доларови банкноти. В резултат от тази диспропорция извънредно трудно се намират равностойно количество дребни банкноти, за да бъде развалена една едра. Стига се до абсурдното положение пачка от сто банкноти по един долар да се цени значително повече, отколкото една отделна стодоларова банкнота; в магазините има купувачи, готови на драго сърце да разменят сто долара на цяло срещу деветдесет и седем на дребно.

През онези години Съединените щати се борят със собствената си инфлация; доларът се обезценява с около 3,6% годишно. В същото време за боливийците щатският долар е универсалният стойностен еквивалент, спрямо който се оценява всичко останало. Боливийското песо променя курса си спрямо долара два пъти дневно — сутрин и следобед. Годишната инфлация в Боливия достига 24 000%, а за целия период на хиперинфлацията стойността на националната валута спада с 40 000%. Тези цифри не означават много за ежедневния бит на хората. Много по-важно за обикновените боливийци е обстоятелството, че парите в джоба им се обезценяват с 1 до 2% на час. При тези условия в обществото се развива една особена инфлационна култура, при която хората прибягват до всевъзможни хитрости, за да оцелеят.

Поради нарасналата употреба на пластмаси в световен мащаб Боливия не може повече да разчита на традиционния износ на калай; същевременно правителството е затънало във външни дългове, които не знае как ще изплати. В изкривения свят на боливийската икономика към средата на 80-те години основен експортен продукт за страната става кокаинът, а основен предмет на внос — парите в брой. Понеже Боливия не разполага с държавна печатница за пари, тя внася всичките си купюри — възлизащи на хиляди тонове — от Германия, Бразилия и Аржентина. Цели палети, натоварени с нови банкноти, пристигат със самолет в столицата Ла Пас, административния и финансовия център на страната; за сухопътен транспорт няма време. Същевременно също със самолет от Съединените щати нелегално се внасят и милиони долари, за да финансират „неформалната“ икономика. Наркобанкерите кацат със самолетите си на малки частни летища в района Бени, откъдето американските банкноти бързо се разпространяват в цялата страна. С унищожаването на националната валута от онези, които са натоварени от държавата да я управляват и умножават, се отваря вакуум, който наркодоларите веднага запълват. Трафикантите на наркотици доставят за страната жизненоважните долари, докато боливийското правителство може да осигури само лишени от всякаква стойност песос; при това, понеже доларовите постъпления са изцяло в ръцете на кокаиновата мафия, тя на практика контролира националната икономика.

Изобилието от долари в обръщение на практика довежда до създаване на алтернативна национална валута и постепенна доларизация на икономиката. Доколкото песото изпълнява единствено функцията на вътрешно платежно средство, а доларът представлява международно конвертируема валута, той си остава предпочитан от всички слоеве на населението — обстоятелство, което допълнително отслабва песото.

В периоди на неконтролируема инфлация спекулативната валутна търговия се превръща в основен поминък практически за цялото икономически активно население. Навсякъде по улиците на Боливия се обменят пари; хората непрестанно разменят долари срещу песос и обратното. Понеже магазините приемат само националната валута, на тротоара почти пред всеки магазин клечи сарафин, който обменя на място доларите на купувачите в песос; а понеже собственикът на магазина също не желае да натрупва излишни количества песос, които на следващия ден няма да струват нищо, след всяка продажба той излиза навън и ги превръща обратно в долари. Често едни и същи банкноти преминават през ръцете на продавача и на сарафина по няколко пъти на ден; разбира се, всеки път сарафинът си удържа по малка комисиона за услугата. Заради комисионите и високия оборот сарафският занаят е много по-доходен от всякаква друга търговия.

Всяко търговско предприятие — от националната авиокомпания до жената, която продава белени лешници на ъгъла — е длъжно да знае курса на песото спрямо долара по всяко време на денонощието; търговската дейност представлява една непрекъсната въртележка на песос, долари и стоки. Като при играта на „музикални столове“, когато всеки играч трябва да следи за края на мелодията, за да не остане без стол, в боливийската икономика всеки участник трябва непрестанно да следи за внезапни изменения в курсовете, за да не се окаже затрупан с един вид валута в момент, когато е по-изгодно да има от другия.

Хиперинфлацията обикновено не продължава дълго, понеже тя напълно разрушава капиталовите пазари и прави парите, дори в брой, все по-неудобни за ползване. За да спрат обезценяването на валутата и да се отърват от големите пачки банкноти, хората в един момент се виждат принудени да премахнат нулите. Изведнъж милион песос се превръщат в едно песо, десет милиона стават десет песос и т.н. Тези суми може да са достатъчни за пред зарзаватчията или бакалина, но при по-крупни покупки — да речем, на автомобил или хладилник — цената се договаря направо в долари, независимо дали в крайна сметка самото плащане ще е в долари или в еквивалентна сума песос. Хората изразходват все по-голяма част от времето и силите си в търсене на начини за противодействие на инфлацията и нейните последици.

С по-нататъшното отслабване на националната икономика се засилва общественият натиск над правителството за овладяване на инфлацията; накрая обикновено правителството се вижда принудено да въведе нова валута с ново име и обменен курс между едно и десет за долар. Не всички слоеве от населението обаче страдат еднакво от инфлацията; някои — например тези, които дължат пари — извличат значителна полза. В условия на хиперинфлация заеми, направени в национална валута, от хиляди долари се стапят на няколко цента.

Макар че не всички съседни на Боливия страни развиват подобна уродлива кокаинова икономика, почти всички преминават през периоди на значителна инфлация. С развитието на хиперинфлация в Перу, Бразилия и Аржентина икономиките на тези три държави също се доларизират; те привидно запазват песото като национална валута, но на практика стават изцяло зависими от щатския долар. Всички заеми, ипотеки, договори за покупко-продажба и всякакви други финансови операции — официални или не — се извършват в долари вместо в песос.

Когато през 1990 г. Алберто Фухимори встъпва в длъжност като президент на Перу, инфлацията в страната възлиза на 7000% годишно. Националната перуанска валута — солът — съставлява едва 15% от паричната маса в обръщение; останалите 85% са щатски долари. С ограничаването на инфлацията се забелязва обратната тенденция — употребата на долари намалява, а доверието в сола се увеличава.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар