// Вие четете...

Начини на манипулиране

Една дълбоко патологична система.

„Няма печалба без загуба.“

Със спукването на сапунения балон, наречен „недвижима собственост“, през 2007 г. цените на имотите спаднали, плащанията по кредитите спрели, а милиони хора се озовали на улицата или загубили своите спестявания… Цялото внимание обаче, било насочено към банките, понеже били заплашени от фалит.

През лятото на 2008 г. американското правителство с цената на много, много милиарди долари спасило от сгромолясване три големи банки („Беър Стърнс“, „Фани Мей“ и „Фреди Мак“), като същевременно оставило други по-малки да банкрутират. Обосновката за спасяването на големите банки и за ритуалното жертвоприношение на малките гласяло на английски too big to fail, тоест „прекалено големи, за да им бъде разрешен провал“. Бил използван аргументът, че фалитът на големи банки от тъй наречения „системоопределящ тип“ (или очертаващи актуалния облик на системата) биха могли да тласнат към пропаст цялата световна икономика.

По-късно обаче, през есента на същата година, сериозна грешка в „навигацията“ допуснала четвъртата по големина банка в САЩ „Леман Брадърс“ да закъса, която била по-голяма от всички други, спасени до момента, взети заедно. Последвали преговори и анонсиране като при игра на покер. Била ли склонна държавата да я спаси? Щели ли други банки да се включат веднага с финансова помощ? В крайна сметка никой не е оказа помощ. На 15 септември 2008 г. банковата къща „Леман Брадърс“ се обявила за неплатежоспособна и с това предизвикала лавина от събития. Частните клиенти загубили спестявания на стойност повече от 200 милиарда долара. Нищо неподозиращите вложители, сред които имало голям брой възрастни хора, които благодарение на „компетентните“ съвети на свои местни банки били вкарали спестяванията си в инвестиционни планове на „Леман Брадърс“, се изправили пред истинско финансово небитие. Инвестиционните планове се оказали нещо, което те не разбрали, което никой не разбирал и което никой не трябвало да разбира. Бездната погълнала и други банки, в САЩ, в Англия, в Исландия, в Гърция… По целия свят излезли да демонстрират хора, които изгубили всичко и вече престанали да се ориентират в него. Последвали гняв, обърканост и ужас.

Но защо не било помогнато на банка „Леман Брадърс“, когато била на ръба на пропастта? Защо я оставили да падне в нея?

Броят на възможните обяснения е голям, но според някои проучвания действително смислен отговор дава само едно от тях. Понеже собствениците на банката са същите, на които принадлежат и останалите големи банки в САЩ, за тях най-лесно би било да включат напълно съсипаната „Леман Брадърс“ в процедура за фалит, тъй като по този начин се отървават от всички загуби. Предварително са били прехвърлени в нея лоши кредити от други банки, след което просто са ѝ дали финален тласък.

„Американската банка „Леман Брадърс“ е наистина специален случай, което проличава и от факта, че между 2000 г. и 2008 г. тя е била принудена да отговаря по 360 наказателни съдебни дела, заведени срещу нея в Съединените щати. Няколко съдопроизводства за фалшифициране на баланса са били пряко насочени срещу шефа на фирмата Ричард Северин Фулд. Когато през 2008 г, „Леман Брадърс“ банкрутира, около 50 000 немски пенсионери и вложители в „(Ситибанк“, „Дрезднер Банк“ и във филиалите на „Спестовна каса“ загубили своите дребни спестявания, събирани през целия им трудов живот. Причинените от фалита вреди в размер на общо 300 милиарда щатски долара били възникнали обаче, предимно извън САЩ и тъй като Съединените щати не се считат обвързани с никакви задължения спрямо чуждестранни клиенти, за тях (като държава) при въпросния фалит не е съществувало никакво основание за спасяване на банката.“

Голям брой дребни вложители наистина били докарани до материално разорение, но бил постигнат точно желаният ефект, „отписване“ на голяма част от пасивите и хвърляне на света в страх и ужас! На света беше доказано, че никой не може да предизвика банкрутирането на крупна банка, без да си плати за това.

Затова пък всички други банки спечелили. Бяха старателно комплектуване спасителни пакети, а по-късно парите бяха просто хвърлени в банките. И никой не възрази! Освен това Ричард Фулд, тогавашният председател на борда на „Леман Брадърс“ явно е бил изпаднал в немилост пред едрите банкери. На много места го характеризираха като арогантно парвеню и пресата не спираше да го очерня. Така беше станало възможно едновременно да му се даде урок и да бъде унизен пред лицето на целия свят. Бе създаден портрет на обществен враг, на когото можеше да се припише вината за абсурдното управление на банките. Ричард Фулд вече въплъщаваше „банкера на дявола“ и беше съборен от пиедестала си. Всичко щяло да бъде сложено в ред по нови правила, да стане по-прозрачно и по-сериозно, така поне писали вестниците в продължение на няколко седмици. И изглежда преобладаващата част от хората се бяха успокоили. Всичко, което се беше случило през 2008 г., от фалита на „Леман Брадърс“ до гигантските спасителни пакети, чрез които излели парите на данъкоплатците в ненаситната паст на частните банки, не бе нещо по-различно от една впечатляваща демонстрация на тяхното могъщество!

Всеки един от политическия елит беше разбрал този недвусмислено груб намек и беше партнирал в играта. А банкерите отпразнували тържеството си. Те увеличили възнагражденията си и откровено се изсмяха над тези, които не бяха схванали какво се разиграва на практика. През ноември 2007 г. Йозеф Акерман, шефът на „Дрезднер Банк“, получил в Ню Йорк от Американския еврейски комитет и от банка „Леман Брадърс“ наградата „Херберт X. Леман“, един орден за големи хуманитарни заслуги!

Върху метала с изображението на Херберт X. Леман стои следният надпис: „За всички, които вярват в братското разбирателство и в дара на справедливостта, съществува една, основана на правото, цел“.

През лятото на 2008 г., малко преди финансовата криза да достигне кулминацията си, втората по големина немска банка „Комерцбанк“, която беше разклатена, се ориентирала към покупката на „Дрезднер Банк“,третата най-голяма в Германия. Моментът бил изключително интересен, тъй като банките знаели, че скоро всичко ще се срине. Два месеца по-късно финансовият свят действително се оказва в руини. Но отказа ли се „Комерцбанк“ от купуването на „Дрезднер Банк“?Не!

Германското федерално правителство я подкрепя с 23 милиарда евро, от които тя заплаща за „Дрезднер банк“ 5,5 милиарда евро.

В средата на 2009 г. на крупни банки било разрешено да учредяват така наречените „лоши банки“. Иначе казано, това бяха гигантски депа за „отпадъци“, където можеше да се изхвърлят всички „гнили“ кредити. Банките се отърваваха от пасивите си и мигновено се сдобиваха пак с чисти баланси. Сякаш с помощта на магия! „Комерцбанк“ имаше картбланш да „разтовари“ в лоша банка повече от 15 милиарда, а „Дрезднер Банк“ почти 40 милиарда. Наистина, държавата пое като насрещна услуга контрола над 25 процента от акциите за ограничен период от време, но притежателите на дялове (от капитала) имаха правото да ги изкупят по-късно обратно, вероятно при специални условия.

Тук обаче започна една действително голяма игра. „Дрезднер Банк“ притежаваше огромна колекция от предмети на изкуството, която щеше да премине в ръцете на „Комерцбанк“. На 3 февруари 2010 г. в аукционната къща „Сотби“ се провежда търг за един от експонатите, придаващи блясъка на колекцията. Със 74,4 милиона евро „Крачещият човек“ на Алберто Джакомети получи най-високата цена, достигана някога при наддаване за произведение на изкуството. Говори се, че сумата от продажбата уж била разпределена между различни немски музеи, сред които и собствената фондация на финансовия концерн.

„В хода на интегрирането „Комерцбанк“ ще структурира по нов начин колекцията от предмети на изкуството на бившата „Дрезднер Банк“. Общо 100 значими творби на класическия модернизъм и съвременния реализъм ще бъдат предоставени за безсрочно излагане заемообразно на музеи във Франкфурт, Дрезден и Берлин. „Бихме желали колкото се може повече хора да видят произведенията от сбирката на бившата „Дрезднер Банк“ и искаме да подпомогнем музеите при създаването на галерийни експозиционни ядра“казва Мартин Блесинг, председател на Управителния съвет на „Комерцбанк“.

Но пък данъкоплатците бяха принудени да подкрепят банка „Хипо Риал Естейт“ с повече от 130 милиарда евро!

Между 2008 г. и 2010 г. в САЩ фалираха повече от 300 малки и средни банки и бяха погълнати от едрите банки. Преди всичко това имаше отрицателно въздействие върху отпускането на кредити от преобладаващата част на локално опериращите банки и доведе до многобройни фалити на дребни предприемачи, от които отново спечелиха големите концерни. Следователно печелившите от сривовете във финансовия свят и банковата сфера са пределно ясни, това всъщност са собствениците на едрите предприятия и на крупните банки. Кои конкретно са те, ще Ви разкрием по-късно. Да следваме нещата по реда им.

Нека първо да дадем само още един пример. „Джей Пи Морган Чейс“, която през 2007 г. вече беше една от трите най-големи банки на САЩ, успя с активната подкрепа на американската държава да придобие през март 2008 г. задъхващата се инвестиционна банка „Беър Стърнс“. Хапката се оказа толкова вкусна, че само броени месеци по-късно през септември същата година тя погълна и най-голямата спестовна каса в Америка „Уошингтън Мютюъл“ благодарение на една щедра инжекция от 1,9 милиарда долара от фонда за гарантиране на влоговете FDJC. Едва две години по-късно, през 2010 г., състоянието на „Джей Пи Морган Чейс“ беше по-добро от всякога. Електронното онлайн издание на „Франкфуртер алгемайне цайтунг“ писа за това на 15 януари 2010 г.:

„След затишието във финансовата криза едрата американска банка „Джей Пи Морган Чейс“ потвърждава претенциите си за лидерското място в бранша. През последното тримесечие на миналата година банката е учетворила своята нетна печалба на базата на мощни постъпления от инвестиционни сделки, достигайки 3,3 милиарда долара и с това надхвърля очакванията на анализаторите.“

„Комерцбанк“ и „Джей Пи Морган Чейс“ са взети чисто илюстративно, като пример за цялата система. По подобен начин са се развили събитията във всички големи банки. Въпросът не е да се получи нещо като „донос“ срещу определени банкови къщи или отделни мениджъри, камо ли пък срещу обикновените сътрудници в тези финансови институции, които като цяло нямат никаква представа за машинациите на своите работодатели. Целта е, критика спрямо една дълбоко патологична система, чийто обсег на действие досега е бил осъзнат от много малък брой хора.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар