// Вие четете...

Управлението

Губи ли държавата играта с банките?

Битка, която преминава през вековете и в която рано или късно ще се сразят, това е сражение на хората против банките. Лорд Актон, главен съдия на Англия; 1875

Ранните социалисти: проекти за преобразуване на кредитната система. На лихварската кредитно парична система като основа за капиталистическото устройство и източник за неговия безпорядък обръщали внимание много критици на капитализма. В това число френските социалисти К. Сен-Симон и П. Прудон. Те считали, че преодоляването на капитализма и прехода към по-справедливия строй на социализма е възможен по пътя на преобразуването на парично кредитната система.

Така, Сен-Симон, Клод Анри (1760 — 1825 г.) вярвал, че банковото дело с помощта на кредита свързвало заедно всички отрасли на икономическата дейност и им давало онези парични средства, с които не разполагала никоя друга сила в тогавашна Европа, в това число и държавата. Макар Сен-Симон смятал, че основата на обществото трябва да стане системата на промишлеността, която той наричал „индустриализъм“ и която той асоциирал със социализма. Но при това той признавал огромното организиращо значение на банките в промишлеността и се надявал на тяхната позитивна роля в преобразуването на обществото. В някои неща Сен-Симон изпреварвал Рудолф Хилфердинг (1877 — 1941) с неговата теория за „организирания на капитализъм“ и „финансовия капитал“. Да напомним, че Хилфердинг е констатирал решаващата доминация на банките над промишления и търговския капитал в условията на „зрелия“ капитализъм, но го разглеждал като положително явление. Банките, по негово мнение, внасят организиращо начало в икономиката, преодоляват конкуренцията и анархията, въвеждат планирането. Произлиза мирна трансформация на капитализма в организиран капитализъм, а по-нататък — в социализъм.

Прудон Пиер-Жозеф (1809 — 1865) е френски социалист, теоретик на анархизма, автор на редица трудове по философия и политическа икономия. Най-известните му работи са: „Какво е това собственост?“ и „Система на икономическите противоречия или Философия на нищетата“ (1846). Предлагал план за така наричаната „социална ликвидация“ на държавата. Същността на този план е замяната на държавата с договорни отношения между отделните хора, общините, групите производители, сътрудничещи помежду си на основата на еквивалентния обмен. На остра критика подлагал капиталистическия кредит като инструмент за експлоатация на обществото от лихварите банкери. Според Прудон, банките ограбват не само трудещите се (наемните работници), но също така и буржоазията, заета с организация на производството. Прудон призовавал към преобразуване, преди всичко, с сферата на обмяната и обръщението, където господствувал нееквивалентния обмен.

През 1849 г. направил опит за създаване, с цел осъществяване на своите планове, на Народна банка, която трябвало да работи на други принципи, различни от обикновените за търговските банки (безлихвен кредит), при което вместо обикновени пари се предполагало да се използуват разписки, които клиентите получавали срещу доставени стоки. Банката действувала като своеобразна борса, която се занимавала с реализация на стоки. Народната банка не просъществувала дълго. Прудон се отнасял негативно към идеята на комунизма, идеята за насилствен революционен преврат и други идеи на Карл Маркс, с когото лично се познавали. Карл Маркс, на свой ред, критикувал Прудон като дребнобуржоазен социалист и опортюнист в своята работа „Нищета на философията“.

Прудон през годините на Втората френска империя (диктатурата на Луи Наполеон, започнала през 1851 г.) остро критикувал бонапартиския режим за неговата поддръжка на едрата буржоазия, банкерите и борсите. В своята предсмъртна работа „За политическите способности на работническата класа“ (1865) Прудон разработил програма, така наречената „мютюелизъм“, за освобождаване на пролетариата с помощта на производствени, кредитни и потребителски асоциации (кооперативи), основани на принципите на взаимопомощ. Призовавал по всякакъв начин да се развива обмяната на безпарична основа, а така също използуването на безлихвени кредити.

Нещо подобно на Народната (обменната) банка на Прудон ние също така виждаме в Англия. Става дума за проекта „борса за трудова обмяна“ („трудова борса“) на английския социалист Роберт Оуен (1771 — 1858). Желаейки да унищожи всякаква търговска печалба и посредничеството на парите, Оуен направил в Лондон борса, където всеки производител можел да доставя свои стоки, получавайки срещу тях трудови билети, по курс шест пенса за всеки час труд, вложен в продукта. Първоначално успехът на борсата бил много голям; през първата седмица там били доставени стоки за повече от 10000 фунта стерлинги, и трудовите билети започнали да се приемат в много магазини като пари; скоро, обаче, започнали проблемите. Търговците изпращали на борсата своите не съвсем „ликвидни“ стоки и бързо изкупували най-бързо оборотните стоки. Оценката на стоките по часове на труд и по шест пенсовата норма постоянно предизвиквала недоразумения и спорове. С натрупването на борсата на никому ненужни стоки, трудовите билети загубили стойността си и борсата приключила с банкрут.

Появата на „Капиталът“ на Маркс за няколко десетилетия ангажирал умовете на много хора, борещи се за по-справедливо устройство на обществото. Тънката защита от Маркс на лихварите допринесла за това, че центъра на вниманието на борците от капитализма бил преместен към „класовата борба“ между пролетариата и „капиталистите“ в лицето на собствениците на предприятия. Проекти за преобразуването на парично кредитната система започнали отново да се разработват и практически да се реализират едва след известните събития от 1917 година в Русия.

Разрушаване на лихвата: „мек“ и „твърд“ варианти. По-горе говорихме за „паричната революция“. За това, как лихварите са завладели паричната система, как са заграбили икономическата и политическата власт в обществото, а също и за това, до какви плачевни социални, икономически и духовни резултати е довела „паричната революция“. Възниква традиционният въпрос: „Какво да се прави?“ Има няколко варианта за решаване на проблема, предизвикан от съществуването на лихвения процент. Веднага ще подчертаем, че става дума не за реформиране на парично кредитната система, а за революционното й преобразуване.

Реформиране (е любима дума в лексикона на „професионалните икономисти“) означава само някакви изменения, които не посягат на власт имащите. Днес власт имащите са лихварите. Предлаганите по-долу варианти предполагат такова посегателство. А всичко, което е свързано със смяна на властта — това вече не е реформа, а политическа революция (след която обикновено вървят и революции социална и икономическа). Може да очакваме най-силна съпротива от страна на лихварите. Подобно на това, както „паричната революция“ се е проточила във времето, така и „паричната контрареволюция“, или „паричната реставрация“ (възстановяване на първоначалната роля на парите като инструмент на стоковата обмяна и разплащания) не може да се извърши в кратки срокове. Тук е необходимо търпение, упорство, мъдрост и знания.

Доколкото лихвата поражда кризи, диспропорции, инфлация и цяла камара други неприятности, то е логично да дадем кратък отговор: да се ликвидира лихвата, но да се ликвидира може по различни начини.

Да започнем с най-простия, но, по наше мнение, имащ неголеми шансове за успех, вариант. Да го наречем „меко разрушаване на лихвата“, или „данъчно изземане на лихвата“. Същността му е в следното: да се запази парично кредитната система в частни ръце, да се запази правото на лихваря да взима лихва по кредитите, но да се задължи лихваря да предава част от получените лихви на държавата под формата на данъци. При това постепенно данъците да се увеличават, имайки предвид до величини, близки до 100% от банковата печалба, получена от лихви (такова конфискационно данъчно изземане на лихвите не трябва да се разпростира над доходите на банките от комисионни). Държавата ще „връща“ получените лихвени пари в националното стопанство под формата на различни бюджетни програми и проекти и по такъв начин ще възстановява нарушеното равновесие между платежоспособното търсене и предлагането на стоки.

В наше време в цял ред страни централните банки превеждат в бюджета цялата или значителна част от получената печалба.

Съгласно статия 26 на Федералния закон „За централната банка на Руската Федерация (Банка на Русия)“ централната банка е длъжна да превежда при изтичане на годината в бюджета на държавата 50% от получената печалба.

Но такива преводи не решават проблема, понеже основната част от печалбите в банковия сектор се падат на търговските банки. За отбелязване е, че ставката на данъчното облагане на частните банки в много страни са такива, както на предприятията от реалния сектор на икономиката, тоест много щадящи, а тук там почти символични.

Така, в началото на текущото десетилетие в Руската Федерация данъка върху печалбите на банките е бил понижен от 45% на 24%, което изравнило банките с предприятията от не финансовия сектор.

Под съмнение е, че даже ако държавата повиши ставките на данъците на частните банки, то проблемът ще бъде решен: на държавата ще й бъде крайно сложно да изземе от лихварите получените от тях лихвени доходи. Ние днес виждаме, че банките успешно извеждат своите печалби от данъчно облагане, използувайки за това многочислени схеми и офшорни зони. Не бива да изключваме, че държавата ще загуби играта с банките наречена „данъчно изземане на лихвените доходи“.

В този случай може да се прибегне към друг вариант. Да го наречем „твърдо (с декрет) разрушаване на лихвата“. Такъв вариант се предлага и от някои западни специалисти по кредита. Например, М. Рауботъм (ние го цитирахме достатъчно често). За реализация на дадения вариант се приема закон, забраняващ на банките при кредитни операции да взимат лихва. При това кредитните институти остават в частни ръце. На банките ще им бъде предложено да заработват пари, а не да ги „създават от въздуха“. Тоест да работят за комисионни доходи. Подобно на това, което правят днес някои кредитни организации, които е прието да се наричат „ислямски банки“. Този вариант се отличава от първия не само тактически, но също така с това, че той се справя без използуване на бюджетната система (преразпределение на лихвата чрез бюджета).

Не бива да бъркаме разрушаването на лихвата „с декрет“ с периодичните снижения на процентните ставки, осъществявани от централните банки на отделни страни в рамките на техните парично кредитни политики. Такива снижения могат да бъдат съществени: с отчитане на инфлацията реалните лихвени ставки могат да се окажат даже отрицателни. Например, след краха на фондовия пазар през 2000 — 2001 г. ФРС на САЩ започна стимулиране на икономическия ръст с постепенно снижаване на процента (от 6,5 до 1% на година). В продължение на две години през текущото десетилетие реалната ставка представляваше отрицателна величина. Така, политиката на „евтини пари“ доведе до това, че в страната бяха подготвени условията за кризата, която започна през 2007 г.

Политика на „евтини (по същество — безплатни) пари“ вече дълго време се провежда в Япония. Японската икономика влязла в състояние на спад в началото на 1990-те години и централната банка на тази страна в продължение на много години държи процентната ставка на символично ниско ниво (0.5 — 0.25 и дори 0,1%).

Обаче подобни „разрушавания“ на лихвата носят конюнктурен и временен (обратим) характер, те са насочени към съхраняване на властта на лихварите, а не към нейното подкопаване. Заедно с това, следва да признаем, че в общият обем на доходите на световните лихвари постоянно се увеличава онази съставляваща, която е свързана със спекулациите на финансовите (преди всичко, фондовите) пазари. За което косвено свидетелствува тенденцията на увеличаване в активите на големите и най-големите банки частта, падаща се на инвестициите (купуването на различни книжа) и намаляване на дяла на кредитите. В много банки на Уолстриит и Сити в края на 20-ти век вече дялът на кредитите в активите е бил по-малък, отколкото дяла на инвестициите.

Има „радикална“ модификация на варианта на директно премахване на лихвата. Става дума за директно въвеждане даже не на нулева, а на отрицателна лихва. Според автора на тази идея, реализацията на „радикалния“ вариант ще има следните положителни за обществото последствия:

а) ще се ускори обръщението на парите, което ще доведе до ускоряване на обръщението на стоки и услуги и ще ускори развитието на реалния сектор в икономиката;

б) парите ще загубят своята функция на средство за натрупване, те ще изпълняват изначално възложената им функция на средство за обмяна и разплащане;

в) загубата у парите на функцията за средство за натрупване ще доведе до постепенното „отмиране“ на капитала и капитализма.

Предполагаме, че въвеждането на варианта с „отрицателната лихва“ „отгоре“, тоест по инициатива на държавните власти е малко вероятно (което признават и авторите на дадената концепция). Обаче реализацията на такъв вариант не е изключен „отдолу“, тоест по инициатива на обикновените граждани. Става дума за въвеждане на така наричаните „местни“ или „локални“ пари от местните общини. До днес е натрупан голям опит в използуването на такива „локални“ пари от неголеми общини и групи граждани в много страни по света. Особено се усилва нуждата от „локални“ пари по време на криза, когато се появява дефицит на законни платежни средства: „локалните“ пари макар и частично компенсират недостига на банкноти и други законни парични знаци. Разбира се, въвеждането на „локалните“ пари по инициатива на гражданите не заменя преустройството на цялата национална парично кредитна система, но при определени условия може да снижи влиянието на лихварите върху обществото и, по такъв начин, облекчи прехода към нова парично кредитна система.

Тъкмо така, при разрушаване на банковата лихва за лихварите, в значителна степен, се губи смисъла от съществуването на централна банка като институт за емисия на банкноти. Та нали този институт поначало е създаван за това, че да дава пари на правителството и от тях да „избиват“ лихви. Безлихвеното кредитиране на правителството става безинтересно за централната банка, особено ако тя е частна (ние имаме предвид, преди всичко, ФРС). При „декретно разрушаване на лихвата“ може отново да стане крайно актуален въпросът за целесъобразността от замяната на централната банка със съкровищницата като емитент на законни платежни средства. Тоест замяната на емисията на банкноти с емисия на съкровищни билети.

По повод успешното провеждане в живота на дадения вариант има някои съмнения. Лихвеният процент се появил на тоя свят и заявил своето право на съществуване в резултат на серия „парични революции“. Затова „да се вкара духа в бутилката“ може само в резултат на мощни революции, по точно „парична контрареволюция“. Едва ли бившите лихвари ще поискат да се занимават с бизнес, който ще се основава на получаване само на жалки комисионни за едни или други финансови операции (да кажем за подготовка, подписване и съпровождане на безлихвени кредитни сделки). Посоченият вариант се явява откровено посегателство на икономическата и политическата власт на лихварите.

Безусловно може да става дума само за мирни пътища на преобразувания. Думата „контрареволюция“ подчертава само радикалността на промените и необходимостта от ликвидирането на икономическата и политическата власт на съвременните лихвари. Тоест ние искаме да подчертаем, че това не са обикновени „реформи“, които нищо не променят в принципите на организацията на парично кредитната система и се явяват само тактически маневри на лихварите с цел съхраняване на властта си.

Да си спомним, колко яростно се е водила борбата между президентите и банкерите по повод създаването на централната банка. Колко покушения и убийства е имало, организирани от лихварите! Най-известните от тези убийства (ние ги споменахме по-горе) — американските президенти: Абрахам Линкълн и Джон Кенеди. Да се забрани на частните банкери да вземат лихва е примерно същото, като да забраниш на вълка да яде овце. Още нито един вълк не се е научил да яде трева или зеле. Слаби са ни надеждите, че вълците ще се превърнат в крави или зайци. Всички провеждани до сега на Запад реформи на банковата система показват: овцете стават все по-сити и угоени, а както са си загивали — така и продължават да си загиват. Изходът е един: за да спасим овцете, трябва да убием вълците. Днес това звучи не „демократично“ и не „политкоректно“. Ние, разбира се, не призоваваме към физическо изтребление на лихварите, става дума за това, да се лишат от право да се занимават с лихварска дейност. Конкретно: предлага се национализация на частните банкови учреждения.

Впрочем, дейността на много от тях е свързана с нарушаване на углавното законодателство. Затова въпросът за съдебното разглеждане на извършените от тях нарушения на закона може и трябва да стане важна съставна част на „паричната контрареволюция“.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар