// Вие четете...

Роли в живота

Гибелта на Латинската империя.

„Където летят орлите, там свраките не достигат.“

Още в първата година на латинското господство ромеите подготвят въстание. В градовете на Тракия възникват съзаклятия. Те призовават на помощ гърците от Епирския деспотат, от Никейската и Трапезундската империя. Но най-много се осланят на помощта от север, на българския цар Калоян.

След смъртта на братята Петър и Асен на българския престол се възкачва Иваница, когото ромеите наричат Калоян (т.е. Кало Йоан — Хубав Иван). Най-малкият брат на Асеневци продължава войните за пълно освобождаване на българските земи от ромейска власт. За признаване на царското си достойнство той през 1202 година сключва уния с папа Инокентий III. А когато латинските завоеватели се настаняват в Константинопол, младият български цар вижда в тяхно лице естествен съюзник против коварните ромейски управници. Но българо-латинското съседство има друга съдба.

Император Балдуин приема българските пратеници, заобиколен от латинските си велможи, в пълния блясък на императорското си достойнство. Той нетърпеливо изслушва пратениците. По устните му играе високомерна усмивка… Така е няколко мига, след като пратениците свършват. После избухва. За какво „съседство“ може да става дума? Кой е този Калоян? Как се осмелява да говори с императора като с равен? Щом земите на север от Хем (дн. Стара планина) са били под властта на ромейските василевси (императори), те по право принадлежат нему, на Балдуин! Калоян, това ниско родено псе, трябва да се подчини или го чака гибел!

Страшен гняв пламва у суровия и енергичен Калоян.

Времето на разплатата наближава. Калоян знае за готвеното въстание на гърците. И е готов да помогне. Когато през март 1205 година император Балдуин с главните сили тръгва на поход срещу Никейската империя, въстанието избухва. Най-напред — в Димотика, владение на жестокия граф Хуго дьо Сен Пол. Ненавистният латински гарнизон е избит. Въстава и Адрианопол (Одрин). Венецианските господари презглава бягат от града. От Филипопол (Пловдив) спасява кожата си с бягство херцог Рьоне дьо Три. Но на път за Константинопол въстаници застигат малката му войска и я изтребват…

Ужасни вести една след друга пристигат в Константинопол. Тукашните латинци тръпнат в тревога. Маршал Вилардуен и рицарят Манасие дьо Лил бързо повеждат наличните войски към разбунтуваните области. Целта им е Адрианопол.

Но късно. В помощ на въстаналите гърци са се притекли български дружини, пратени от Калоян. „Латинците — съобщава Вилардуен — дошли пред Одрин и го намерили с твърде многоброен гарнизон и видели върху кулите бойните знамена на Йоанис, краля на Влахия и България“… Те не посмели да атакуват града. Задоволяват се да го обсадят в очакване на главните кръстоносни сили.

Няколко дни по-късно, на 25 март 1205 година, те дочакват рицарската войска, предвождана от император Балдуин и Енрико Дандоло. Императорът и венецианският дож също не смеят да започнат пристъп срещу силната крепост. Решават, че е по-добре да засилят обсадата. Стотици каменни гюлета се изсипват върху стените. Специални групи подкопават техните основи. Защитниците се отбраняват. Но са без храна. Не се знае колко ще издържат.

И точно в критичния момент пристига помощта от България. „Йоанис идвал да подпомогне обсадените в Одрин с твърде голяма войска, защото той водел власи и българи и около 14 000 кумани, които не били покръстени“ — пише Вилардуен. А Никита Акоминат допълва: „… заедно с българската войска преминал (Калоян) дебнешком долища и планински теснини и се разположил зад високи хълмисти места в желанието си присъствието му да остане незабелязано от нападателите“.

Българската войска се разполага на лагер около пет километра северно от Адрианопол. Калоян знае, че не бива да се хвърли слепешката срещу желязообкованите латинци. Трябва да узнае как се сражават те, какви военни хитрости прилагат, къде са най-уязвими. Затова изпраща срещу тях един кумански отред на разузнаване. Пред малобройния враг рицарите проявяват смелост. Втурват се необуздано да преследват куманите. Куманите побягват привидно, обсипвайки ги със стрели. Увлечени в преследване, латинците непредвидливо се отдалечават от своя укрепен лагер. А когато изморени и разочаровани от безплодната гонитба поемат назад, куманите ненадейно ги нападат в гръб… Схватката не е кръвопролитна. Но тя показва на Калоян как да порази нашествениците. С дръзки набези и подмамване в засада.

На следващия ден, 14 април 1205 г., многобройната куманска конница отново налита рицарския стан. Моментът е подходящо избран. „Войните христови“ току-що са се разположили да ядат. Никой не допуска, че „дивите скити и власи“ ще се решат на такава дързост. Върху тях се изсипва облак от стрели. Като разлютени оси те бръмчат във въздуха. Пробиват шатрите, удрят се в броните и щитовете. Пронизват хора и коне. Затръбява тревога. Настъпва суетня. Всички проклинат досадните нападатели. С викове и охкане оръженосци подават на сеньорите си шлемове и брони. Пехотинците се подреждат за бой. Подплашени коне се лутат с тревожно цвилене… И все пак отначало никой не се втурва срещу нападателите. Защото след вчерашното неблагоразумие военният съвет най-строго е забранил да се влиза в бой с отделни конни дружини на неприятеля. Но куманите стават все по-дръзки. Препускат на малките си жилави коне, потънали в прах и пяна, току до шатрите на кръстоносния стан. — И-и-и-ъ-ъ-ъ! — ехти пискливият им боен вик и заглушава конското цвилене.

Стрелите се сипят като ураган. Никой не може да стои без щит.

Това не може повече да се понася! Кръвта на граф Луи дьо Блоа кипи. Гордият сеньор не ще се свива като последен страхливец. Какво е за него да разгони презряната чергарска сган!… С нетърпеливо движение самонадеяният рицар дръпва поводите на своя кон. След него като лавина се понасят верните му рицари. С насочени копия те се врязват в куманското множество.

Куманите мигом обръщат гръб в измамно отстъпление. Заслепените рицари се втурват да ги гонят. Земята се тресе под ударите на хиляди копита. Но куманските коне са бързи. Пък и товарът им е лек. Те вземат преднина. Това засилва още повече жаждата за подвизи у латинците на граф дьо Блоа. За самия него е важно само едно: нападателите бягат, да се унищожат! Никой от неговата войска не вижда накъде ги мами отстъпващата куманска конница. Никой не обръща внимание на стръмните оврази и мочурливите тресавища.

Като подплашен рояк куманите препускат все по на север между хълмовете, ала изведнъж забавят своя ход. Предвкусвайки победата, рицарите ги догонват и се нахвърлят върху тях. Но и куманите са готови. Посрещат ги с къси копия и боздугани. Кипва бой. Рицарите са изненадани от неочаквания отпор. Изведнъж със страхотни бойни викове иззад хълмовете и шубраците излизат скритите български дружини. Те нападат в гръб и плътно ги заобикалят… Предишната увереност на граф дьо Блоа се изпарява. Той разбира на какво се е натъкнал. Но е късно. Нови и нови български дружини никнат сякаш от земята. Някъде наблизо свирят тръбите на император Балдуин, препуснал на помощ. Но и той е обкръжен. Отпред, отляво и дясно, в гръб — отвсякъде напират пешите и конни български войски. „Мечове и примки получавали по шиите тия, които имали (защитен) врат, а пък конете им били избивани. Подобно черен, сгъстен облак налитали скитите, тъй че не било възможно да се измъкнат с конете си, нито да избягат. Така от латинците загинала най-отбраната част на войската, известна със силата на своите копия… А Балдуин бил хванат в плен и отведен в Мизия, където го закарали в Търново и затворили в тъмница, поставен във вериги чак до шията“ — съобщава Вилардуен. А Никита Акоминат потвърждава: „Там на бойното поле останали император Балдуин, който не пожелал да бяга, и граф Луис; император Балдуин бил взет жив, а граф Луис бил убит…“

Жофроа дьо Вилардуен и Манасие дьо Лил охраняват вратите на Адрианопол да не би обсадените да ударят в гръб кръстоносната войска. Тътенът на сражението не достига до тях. Но от бягащите маршалът узнава за страшното поражение. Напразно той и Манасие дьо Лил се мъчат да ги възпрат и организират за отпор. Ужасът на оцелелите е толкова голям, че заразява всички. Още същата нощ не взелите участие в сражението латинци напускат зловещото място. Тъмнината ги прикрива. Начело на бягащите е Дандоло. Отстъплението прикрива отредът на Вилардуен.

„Който можал да се спаси, върнал се с бягство в Цариград. Дожът на Венеция дошъл, бягайки с много хора, които изоставили палатките и багажите си така, както били при обсадата на града. Те никога не се осмелили да се върнат там, толкова голямо било поражението“ — съобщава Робер дьо Клари. Той е беден безимотен рицар, от тия, които най-много леят кръв в сраженията, но никога не могат да се вредят до плячката от алчните сеньори и прелати. Затова злорадо добавя: „Така хубаво им отмъстил бог за надменността и за вероломството, което проявили към бедните хора във войската, и за страшните грехове, които били извършили в града (Константинопол) след превземането му.“

След паметното поражение седем хиляди латинци бягат от Константинопол. Напразно кардинал Бенедикт ги увещава да останат.

В ужас е и папа Инокентий III. Какво ли не прави да спаси положението. Ту с ласкави писма придумва българския цар да омекоти гнева си, ту го заплашва на север с маджарите, а от юг с латинците. По негово настояване Калоян се отнася благосклонно към пленения Балдуин. Държи се с него повече като с гост, отколкото като с пленник. Но войските му изтласкват нашествениците от цяла Тракия и Македония. В латински ръце остават само Константинопол, Тесалоника (Солун), Родосто и Селимврия. През 1207 г. Калоян обсажда Тесалоника, чийто крал Бонифаций Монфератски малко преди това загива във войната срещу българите. Но болярските междуособици в България казват своята последна дума. Куманският воевода Манастрас пробожда българския цар в шатрата му… Обсадата е вдигната.

През 1222 година епирският деспот Теодор Комнин превзема Тесалоника и слага край на Солунското кралство.

Латинската империя агонизира още четиридесет години след гибелта на Солунското кралство. На 25 юли 1261 година, когато латинският гарнизон помага на венецианците в Черно море, константинополското население отваря вратите на никейския император Михаил VIII Палеолог. Само в Средна и Южна Гърция продължават да живеят микроскопични рицарски княжества.

Латинската империя загива. От нея остава само мрачен спомен. Една от най-мрачните страници в историята на Византия.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар