// Вие четете...

Роли в живота

Германците – „свирепи“ и „свободни“.

„Който се страхува, увеличава храбростта на противника си.“

За общественото развитие на Германия след Тацит липсват достатъчно конкретни сведения. Известно е само, че към края на II в., по времето на Марк Аврелий, се усилва натискът по границата. И внезапно през 257 г. два големи народа, наречени франки и алемани, нахлуват в Галия. Те започват опустошения и стават причина градовете да бъдат стегнати в укрепления или да бъдат сведени до „опидуми” по келтски образец, тоест обградени със защитен ров и вал. В крайна сметка те се превръщат в големи замъци, каквито на практика остават до промяната около 1100 г., на която ще се спрем по-нататък. Във всеки случай основаната на търговията икономика и градският живот в Империята се задъхват, налице е известна примитивизация, която в Галия подготвя почвата за известна германизация.

Тук не става въпрос за раси, а за състояние на обществото, което се отличава с нравствения и материалния възход на една въоръжена аристокрация, каквато се среща по всички континенти, независимо дали има тъмни коси и мургава кожа, или е червендалеста и развява руса грива! Антропологията на царствата и на бойците в Африка ни дава възможност по-добре да „разберем“ франките, за които до Григорий от Тур разполагаме за съжаление с твърде оскъдни източници.

Тяхното название има германски произход и означава „свиреп“ и „свободен“ с други думи, „воин“, което е известно още на Исидор Севилски. Дали обаче оформянето на този съюз (в който влизат гордите хати на Тацит и техните съседи) съвпада с възхода на аристокрацията и с укрепването на позициите на вождовете, също както и на сходната аристокрация при алеманите, трудно би могло да се каже. Това обаче не е вярно поне що се отнася до конницата при франките, които през цялата късна Античност (III-VI в.) се славят като отлични бойци, но в пехотата. Що се отнася до алеманите, за тях знаем повече благодарение на описанието, което прави Амиан Марцелин на техните походи по течението на Рейн през периода 355–361 г., както и от Юлиан Цезар (наречен още Юлиан Отстъпника). По това време те имат крале, а в тяхното обкръжение са налице и по-дребни владетели, които ги придружават по време на война, но съюзът с които е все още твърде крехък. Броят им е значителен в Страсбург (Аргенторат) и те притежават конница, за която Амиан Марцелин, сам римски офицер, дава ценни сведения.

Той обяснява например, че конницата на алеманите няма сигурно предимство пред римската пехота. При нея бойците слизат от конете по време на сражение, защото знаят, „че конният боец, колкото и ловък да е, държи в едната си ръка юздите и щита, а копието в другата и не може да причини вреда на нашия облечен в желязо клибанарий, докато пехотинецът, пред лицето на опасността, когато цялото внимание е съсредоточено върху противника, може да препълзи по земята, с удар в хълбока на коня да свали ездача, а след това без затруднение да го убие“. С други думи, конниците се нуждаят от подкрепата на пехота, както това често става през Средновековието. За момента възходът на конницата е възпрепятстван именно от липсата на такава или от недоволство като това, което през август 357 г. алеманските пехотинци отправят срещу крал Хнодомарий и другите вождове на коне. „Те в един глас започнали да им крещят, че трябва да слязат от конете и да заемат място в техните редици, за да не могат в случай на неуспех лесно да избягат и да изоставят простите люде“, както впрочем постъпва Арминий през 16 г.

Амиан Марцелин живо описва страховития изглед на Хнодомарий, който, напълно в духа на германската традиция, носи на главата си сноп огненочервени пера. По време на цялото сражение той заедно със своите хора олицетворява варварската ярост, но привечер смирено слага оръжие в нозете на Юлиан Цезар.

Впрочем в другия лагер римската войска на Юлиан Цезар, по израза на Гюстав Блок, в действителност е гало-германска. Според Амиан Марцелин тя е съставена основно от „гали“, сред които ние лесно бихме могли да различим и франкски елементи. В решителния момент те пеят бардит, за да си вдъхнат смелост: „Закалени в боевете, те вдъхваха страх само с външния си вид (значи става въпрос за надпревара кой кого ще уплаши), а след това гръмко нададоха боен вик. Започвайки в разгара на боя с тихо ръмжене, този вик постепенно се усилва и достига мощта на вълните, които се разбиват в крайбрежните скали.“ Начело на тази победна гало-германска войска стои непривикналият към свирепия вид на германците Юлиан Цезар, произхождащ от източните провинции, който дава заповеди, но в разгара на сражението е принуден да отиде на мястото на пробива, където проявява по-голямо себеотрицание дори от Германик навремето. При това във войската не цари някогашната дисциплина. Така през 361 г. по думите на гърка Зосим „в един малък германски град, наречен Париж“, същият този Юлиан при провъзгласяването му от разбунтувалата се войска за император е вдигнат върху щитовете. Съвсем по същия начин постъпват батавите с Цивилис през 69 г.! С тази разлика, че във втория случай войниците се бунтуват срещу Констанций II и издигат Юлиан против волята му. По този начин те дават израз не толкова на своята преданост към него, колкото добродетелен и справедлив да е той, а на отказа да се сражават на Изток и на желанието да си останат в Галия.

Като цяло походите на Юлиан Цезар нямат характера на тотална и безкомпромисна война. Сражението при Страсбург е изключение. Амиан Марцелин изброява година по година извоюваните победи, но понякога те са срещу съвсем малобройни племена (като например срещу салическите франки, подчинени за пръв път през 356 г.). Всички тези победи изглеждат твърде незначителни в сравнение с действително голямата битка срещу алеманите при Аргенторат (днешен Страсбург) през август 357 г. и представляват по-скоро отделни настъпателни операции, съпътствани от заемане на територия и от грабежи, по време на които германците се оттеглят в горите или предприемат партизански действия. Понякога е достатъчна само заплахата, за да бъде постигнато подчинение, скрепено с договор, тоест задължение за плащане на данък (впрочем твърде нетрайно и не след дълго поставяно под въпрос). Във всеки случай Юлиан Цезар винаги прощава на враговете си, той, който се е отрекъл от Христа! В действителност поради ограничените данъци и липсата на икономика, върху която да се опре, той не разполага с възможности да постъпва по друг начин, освен да съчетава мъжеството със снизхождението. Денем може да властва благодарение на армията си, но нощем се нуждае от подвизите на истински воин като Хариетон (несъмнено франк по произход) и неговата банда, или по-точно казано, неговата нередовна войска. Така например той възлага на Хариетон да залови в плен един знатен алеман.

Войниците на Юлиан биват наемани и зачислявани на служба. Въпреки това той трудно може да ги възпре от грабежи и да ги убеди да останат в строя. През 357 г. той поема риска със сражението при Аргенторат (Страсбург) само защото в противен случай не би могъл да им попречи да се пръснат на отделни отряди и да влязат в спорадични схватки, което в случая е изключително опасно, предвид необичайно силния противник. Неговата армия се финансира от Империята (както и от събирания чрез имперската администрация данък…), но по състав и по дух тя е германска, което означава „доблест“, но също така алчност и стремеж към свобода — следователно колебание в нейната преданост…

През късната Античност подобни нападения с цел грабеж и сплашване в отдалечени или съседни райони са важен елемент на военните действия. Основна тяхна цел е противникът да бъде принуден да плаща данък или дори да положи клетва за вярност и да сключи съюз, но в никакъв случай неговото унищожение. Нерядко биват вземани пленници и заложници, предназначени да играят ключова роля при бъдещата му акултурация и обществено развитие. Освободените от римляните пленници – варвари започват да обработват земята на Галия като колони, докато римляните, бивши пленници на варварите, се събират на малки, пъстри по своя състав групи, които нерядко се занимават с грабежи. Най-сетне редица войнствени варварски племена се намират в съюз с Рим и понякога предприемат военни действия срещу него именно за подобряване на условията в договора. Така са възможни всякакви промени в съюзните отношения, а римските победи допълнително способстват за проникването на германците и на германското влияние в Галия.

Прочитът на текстовете и тълкуването на археологическите находки през XIX в. са белязани от расов предразсъдък: по онова време в останките от погребенията се дирят белези от германската раса. Днес археологията определя франките според „културния облик“, характерен за спомагателните римски войски в Северна Галия, а не отвъд Рейн. В случая е налице обичай при погребенията (а не изгарянията) оръжието да бъде полагано редом с тялото на неговия собственик: дълги мечове, секири, копия, стрели, кинжали, щитове с умбо. Според Мишел Казански „тази нова практика се проявява у германците в Галия и е резултат от осъзнаването на новия им обществен статут, свързан с военните им длъжности“. Така проникването на франките в Империята, прекъснато през 257 г., но възобновено чрез договор, като федерати и други, води до тяхното превръщане в катализиращо ядро за сцепление на галското население. Те се превръщат във войници, които по време на късната Империя бранят Рим и получават заплата от обществените данъци. Те са не толкова дисциплинирани, колкото през класическия период, но (или благодарение на това) твърде ефикасни, като например в битката при Страсбург. Амиан Марцелин описва галите в областта около Париж като горд народ, притежаващ воинска доблест, защото това са гало-франки. Археологическите данни потвърждават същото, защото се наблюдава отказ от изгаряне на мъртвите и полагане на оръжието като символ на статут по германски образец, което означава, че вече е налице един общ елит.

Амиан твърди дори, че тези „гали“ произхождат от Троя, сякаш се стреми да разобличи мнимото родство на римляните с Еней. Ако се съди по „Хрониката“ на Фредегарий, по времето на Меровингите за произхода на франките е разпространен същият мит, който бива разсеян от историческата критика едва през XVI в. През VII в. този мит преследва конкретни цели, но не бива да се забравя, че в него има частица истина, тъй като прокудените троянци действително за известно време са съюзници на Рим. Впоследствие те оспорват отношенията си с него и данъка, който трябва да плащат, сноват между Империята и Германия и в крайна сметка не толкова завоюват Рим, колкото се отърсват от неговата зависимост. По този начин с оръжие в ръка извоюват аристократичната си свобода, докато исторически погледнато, би трябвало да се говори не за внезапно нашествие, а за постепенно проникване в римския свят, където държавата постепенно отслабва през лицето на аристокрацията.

Дали наполовина романизираните войнствени „племена“ като франки, салии, ренани са по-склонни към водене на твърда и безкомпромисна борба, отколкото германците на Тацит? Данни за подобно нещо липсват. Дори да се предположи, че са имали такова желание, донякъде са им липсвали средства за това. Късната античност е белязана от появата на най-различни варварски народи, едни от други по-свирепи на вид. След 360 г. откъм степите в галоп пристигат хуните и аланите, добавяйки към общата картина тръпка на страх и малко екзотика. Дори някои римляни започват да се стремят към войнствен изглед, като например патрицият Аеций, син на романизиран скит и римлянка. Други пък от снобизъм стават поклонници на особена изисканост и претенциозност, като епископ Сидоний Аполинарий през седемдесетте години на V в. Трябва да се подчертае обаче, че това не е епоха на разюздано насилие и мрачните картини на един опустошен свят са силно преувеличени. Насилието се проявява по-скоро в разводнен вид.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар