„Няма печалба без загуба.“

В края на Втората световна война, непосредствено преди големите изменения в банковото дело и масовото въвеждане на кредитни карти и чекови сметки, повечето американци — както и всички останали хора по света — все още използват пари в брой при продажба и покупка на какво ли не. За разлика от много други народи обаче американците се оказват особено податливи на новите форми на разплащане; към 1990 г. само във вид на чекове вече се разплащат около 30 трилиона долара годишно. До 1993 г. общият размер на сумите, превеждани по електронен път в Съединените щати, достига 400 трилиона долара.

Така както в миналото различните банки, лихвари и правителствени учреждения са издавали всеки свой вид книжни пари, днес различни финансови институции създават електронни пари по множество различни начини. Тези нови пари не се произвеждат в някакъв единен монетен двор или печатница; те не се съхраняват в някой централен, известен на всички сейф или трезор. Те са производни на електронни мрежи, всеобхватни като Федералния резерв или твърде ограничени по обем — като електронните карти, с които децата заплащат игрите в лунапарка на „Мол ъф Америка“.

В ерата на книжните пари преди Втората световна война кредитът е една от изключителните привилегии на богатите по целия свят. Банките отпускат кредит само на индивиди, известни с високите си и редовни доходи или пък разполагащи с достатъчно имущество, което да служи като гаранция за връщане на кредита. С изключение на фермерите, повечето хора от средната или от работническата класа не дължат пари на банките просто защото никоя банка не би им отпуснала заем. Тези хора обикновено живеят в жилища под наем или в редките случаи, когато притежават жилището си, то най-често е построено с налични пари, заплащани на малки суми в хода на строежа. Търговецът може по изключение да позволи на клиент, на когото има пълно доверие, да заплати дадена по-крупна покупка на няколко вноски или пък да купува на вересия от бакалията до следващата заплата; подобен род взаимоотношения обаче остава изцяло на лична основа, като при това става дума за относително малки суми спрямо оборота на магазина. Човек от средната класа, изпаднал в остра нужда от пари, може да продаде в заложната къща част от семейните скъпоценности или сребърните прибори или в краен случай да вземе заем от лихваря; по принцип лихварите взимат изключително висока лихва, а неизправните платци нерядко биват заплашвани с физическа разправа.
През 1928 г. нюйоркската Нашънъл Сити Банк експериментира с революционна за времето си идея: тя започва да предлага малки заеми на работнически семейства. Първо-началната идея — да се въведе програма за отпускане на ограничени по размер кредити за потребителски нужди — е продиктувана от силния натиск на щатската прокуратура за ограничаване влиянието на лихварите. В течение на първите няколко дни в Отдела за потребителски кредити към банката постъпват около петстотин молби за отпускане на заем. Работническата класа на Ню Йорк оправдава доверието — банката загубва не повече от три долара на всеки хиляда, отпуснати във вид на заем. При лихва 12% и при твърде редките случаи на неплащане на заемите Нашънъл Сити Банк скоро открива, че програмата за финансиране на работническото потребление е един отличен нов източник на печалби.

По време на Голямата депресия от 30-те години правителствата на държавите по цял свят търсят нови начини за стимулиране на икономическото развитие. Тази нова икономическа политика, която изкристализира най-пълно в САЩ по времето на Франклин Рузвелт, има за цел банките и останалите финансови институции да бъдат насърчени да отпускат на клиентите си целеви кредити за покупка на материални блага като коли и скромни жилища. Подобни кредити при ниска лихва и изгодни условия на изплащане са напълно гарантирани от държавата. След края на Втората световна война правителството гарантира и заемите за покупка на жилища от ветераните, завърнали се от фронта. Печалбата за самите банки от такова кредитиране не е много голяма, но благодарение на засилените правителствени гаранции те поне не поемат и никакъв особен риск.

Икономическият анализатор и журналист Джеймс Грант нарича тази практика „демократизация на дълга и социализация на риска“. Американците твърде бързо се научават да вземат кредити от банките не само при покупка на жилище, кола или за образование на децата си, но също и за неща като телевизори, електродомакински уреди, яхти или екскурзии в чужбина. В течение само на едно поколение задлъжнялостта към банките се превръща от изключение в норма, в неотменно право практически на цялата средна и работническа класа.

Докато банките стръвно разработват тези нови пазари на кредитиране, федералното правителство търси нови и нови начини за насърчаване на вземането на кредити и обезпечаването им с активи на държавата. През 70-те години всеки, който желаел да закупи жилище, можел да получи гаранции върху заема от половин дузина държавни учреждения. Служилите във войската можели да се обърнат за заем към местния банков клон, като заемът им се гарантирал автоматично от Асоциацията на ветераните от войните; фермерите и жителите на фермерските райони получавали гаранции за своите заеми от Управлението за земеделски кредит. Обикновените работници, които нито са служили във войската, нито са обработвали земи, също имат източник на гаранции за своите заеми — Федералното управление по жилищно строителство. През 80-те и 90-те години се появяват все по-богати и разнообразни програми за кредитиране, гарантирани пряко от Министерството на жилищното строителство и градоустройството.
Към 1989 г. 40% от всички ипотечни заеми за строеж или купуване на жилище в САЩ са гарантирани от федерални програми за кредитиране и развитие, като общият размер на частните задължения, гарантирани или частично субсидирани от държавата, достига 1 трилион долара. По това време отпускането на ипотеки, макар все още да се извършва от местните клонове на банките, които реализират сериозни печалби от този род дейност, до голяма степен се превръща в отговорност на държавата. Федералното правителство създава условия за милиони американци, които в никакъв случай не биха могли със собствени сили да закупят и притежават жилище, най-после да сторят това. Същата тази държавна политика обаче довежда до нечувана в историята на страната инфлация на цените на жилищата и до най-високия процент на бездомници в развития капиталистически свят. Така се стига до финансовия крах от 90-те години, когато сапуненият мехур на цените на недвижимата собственост най-после се спуква, предизвиквайки масови фалити на търговски и спестовни банки по цялата територия на Съединените щати.

До обявяването в неплатежоспособност и последвалите банкрути на спестовните банки в края на 80-те и началото на 90-те години много анализатори смятат, че гаранциите на Федералната корпорация за застраховане на влоговете са сами по себе си достатъчни, за да предотвратят смущенията в работата и най-вече фалитите на финансови институции. Въпросната Федералната корпорация за застраховане на влоговете (ФКЗВ) обаче е замислена по-скоро като гарант за общественото доверие в банковите институции — нещо като рекламно-пропагандна агенция за банкова благонадеждност, — отколкото като реална защитна мрежа срещу банкови фалити. Малцина съзнават, че нейните гаранции на практика подтикват банковите служители, отговарящи за отпускането на кредити, към поемане на все по-големи рискове с все по-крупни суми гарантирани от държавата пари. В крайна сметка само активната интервенция на правителството чрез масирани финансови инжекции спасява самата ФКЗВ от колапс.

Федералното правителство на САЩ гарантира банкови заеми за желаещите да повишат образованието си, да закупят жилище, да открият частна фирма или да се занимават със селско стопанство; никакви гаранции обаче не се предвиждат за купуване на битова електроника, спортни коли или семейни екскурзии в Мексико. Подобен вид кредити се обезпечават от самите банки, издаващи кредитни карти, но и зад тях стои финансовото могъщество, авторитет и стабилност на държавата в лицето на Федералната корпорация за застраховане на влоговете. Колкото и рисковани да са отпусканите кредити, спестяванията на вложителите са в сигурни ръце.