// Вие четете...

Морал и Православие

Въпросът е решен, остава подчинението.

„Какъвто е кралят, такива са му и слугите.“

Рим – непогрешимият съдия. Едно от най-благородните свидетелства, дадени някога в полза на реформацията, бе в 1529 г. протестът на християнските принцове в Германия пред Народното събрание. Куражът, вярата и твърдостта на тези Божии мъже осигуриха свободата на съвестта за следващите векове. Техният прочут протест даде на реформираните църкви името “протестантски”; неговите принципи съдържат “самата есенция на протестантството”.

За Реформацията бе настъпило мрачно и застрашително време. Въпреки едикта от Вормс, обявил Лутер извън закона и забранил проповядването на неговите учения, религиозната търпимост в империята постепенно надделя. Божието провидение бе обуздало силите, които се противопоставяха на истината. Карл V беше склонен да съкруши Реформацията, но колкото пъти да бе вдигал ръка за удар, толкова пъти обстоятелствата го принуждаваха да я прибере. Много пъти вече опасността от унищожаване на всички, осмелили се, да се противопоставят на Рим, изглеждаше неизбежна; но в критичния момент или турските армии се появяваха на източната граница, или френският крал, а дори и самият папа, ядосани от нарастващото величие на императора, му обявяваха война; и така борбите и международните усложнения дадоха време на Реформацията да се утвърди и разрасне.

Най-после обаче про папски настроените крале успяха да насъскат своите феодали за обща съпротива срещу Реформацията. Събранието в Шпайер през 1526 г. беше дало на всяка държава пълна свобода по религиозните въпроси до свикването на общ съвет; но щом опасностите осигурили тази отстъпка, преминаха през 1529 г. императорът свика второ събрание в Шпайер с цел да изкорени ереста. На принцовете трябваше да се повлияе, ако е възможно, по приятелски да се противопоставят на Реформацията; но ако не се получеше, Карл бе готов да прибегне до меча.

Папистите ликуваха. Голяма група от тях се яви в Шпайер и изрази открито своята омраза към реформите и към всички, които им симпатизираха. На евангелските князе, които присъствуваха на събранието, бе забранено да говорят за евангелието даже в домовете им. Но народът от Шпайер жадуваше за Словото Божие и, въпреки забраната, хиляди се стичаха на службите държани в църквата на саксонския курфюрст.

Това ускори кризата. Едно императорско съобщение извести на Народното събрание, че решението, което осигуряваше свободата на съвестта, е било причина за големи безредици и затова императорът изисква то да се отмени. Този своеволен акт възбуди възмущение и безпокойство сред християните – евангелисти. Чу се глас: “Христос отново падна в ръцете на Каяфа и Пилат”. Романистите станаха по-нападателни. Някой от тях беше казал: “Според Фабер турците са по-добри от лутераните, защото те спазват дните за пост, а лутераните ги престъпват. Ако трябва да избираме между Свещените Писания на Бога и старите заблуди на църквата, ние трябва да предпочетем първите”.

Религиозната търпимост беше законно установена и евангелистките държави бяха решени да се противопоставят на посегателството върху техните права. Лутер, все още под проклятието, наложено му от вормския едикт, не можеше да се яви в Шпайер; но неговото място бе заето от съработниците му и от князете, които Бог беше въздигнал да защищават делото Му в този случай на опасност. Благородният Фридрих Саксонски, предишният покровител на Лутер, бе починал; но херцог Йоан, негов брат и наследник, бе приел с ентусиазъм Реформацията и макар да бе миролюбив, прояви голяма енергия и кураж във всички неща, които се отнасяха до интересите на вярата.

Свещениците изискваха от държавите, приели Реформацията, да се подчинят на римските закони. Реформаторите, от друга страна, претендираха за свободата, която им беше дадена. Те не можеха да се съгласят държавите, приели с такава радост Словото Божие, да бъдат отново заробени.

Най-после бе предложен компромис – там, където Реформацията не беше установена, едиктът от Вормс трябваше да се прилага строго; а “в онези страни, където народът се е отклонил от него и където не би могло да има подчинение без опасност от въстание, поне да не се извършва никаква нова реформа, да не се докосват спорни въпроси, да не се противопоставят на литургията, да не се позволява римокатолици да приемат лутеранството”. Тази мярка бе приета от Народното събрание за голямо удоволствие на папските свещеници и прелати.

Ако този едикт се поставеше в действие, “Реформацията нито можеше да се разшири там… където беше още непозната, нито да стъпи на здрави основи… там, където вече съществуваше”. Свободата на словото щеше да бъде забранена. Никакви разговори за него нямаше да бъдат позволени. От поддръжниците на Реформацията се изискваше да се подчинят веднага. Изглеждаше, че надеждата на света вече изгасва. “Възстановяването на римската йерархия… неминуемо би възвърнало старите злоупотреби; и много лесно биха могли да се намерят претекст за пълното унищожение на делото, вече тъй силно разклатено чрез фанатизъм и раздори”.

Когато евангелската партия се събра на съвет, членовете й отправяха един друг крайно тревожни погледи. Те се питаха взаимно: “Какво да се направи?” Бяха поставени на карта изключително важни за света неща. “Трябваше ли водителите на Реформацията да се подчинят и да приемат едикта? Колко лесно биха могли да си повлияят и да направят невярната стъпка в този критичен момент! Колко много приемливи претекста и добри основания можеха да се намерят, за да се подчинят! На лутеранските князе се осигуряваше свободата да упражняват своята религия. Същото право беше признато и на всички техни поданици, които бяха приели реформата преди прилагането на тази мярка. Нямаше ли да бъде достатъчно това? Колко много опасности можеше да предотврати подчинението! А колко много случайности, какви ли рискове и конфликти можеха да произлязат, ако те се противопоставеха? Кой знае какво можеше да донесе бъдещето! Нека приемем мира; нека поемем маслиненото клонче, което Рим ни подава и така да затворим раните на Германия!” С подобни аргументи реформаторите можеха да оправдаят приемането на едно поведение, което скоро щеше да доведе до сигурен провал на делото.

“Те за щастие разбраха принципа, на който се основаваше предложеното съглашение. Какъв беше той? Осигуряваше се правото на Рим да проявява насилие над съвестта и да забранява свободното изследване на истината. Но нима свободата на съвестта и религията не беше осигурена за тях и за техните протестантски поданици? – да, но като специално благоволение, споменато в съглашението, а не като естествено право. Що се отнася до всички други, които не бяха включени в това споразумение – за тях важеше принципът на авторитета; съвестта оставаше вън от обсега на съда. Рим бе непогрешимият съдия и всеки трябваше да му се покорява. Да се приеме предложеното примирие означаваше буквално да се признае, че религиозната свобода трябва да се ограничи само в реформирана Саксония; за цялото останало християнство свободното изучаване и изповядване на реформираната вяра беше престъпление, което трябваше да се наказва със затвор и клади. Можеха ли те да се съгласят да бъде локализирана религиозната свобода, да бъде обявено, че Реформацията е спечелила последния си покаян, че е завладяла последната стъпка земя и че там, където Рим владее, в тази именно част, владичеството му ще остане вечно? Можеха ли реформаторите да се смятат за невинни за кръвта на онези хиляди и хиляди хора, които при прилагането на това споразумение трябваше да жертвуват живота си в папските земи? В този върховен час това щеше да бъде равносилно на предателство спрямо делото на евангелието и свободата на християнството”. По-скоро “те биха пожертвували всичко, дори собствените си държави, короните си, и живота си”.

“Нека отхвърлим този декрет, казаха принцовете. По въпросите на съвестта болшинството няма власт”. Депутатите заявиха: “Благодарение на декрета от 1526 г. ние се радваме на мира, който сега цари в империята; неговото отменяне ще изпълни Германия със смутове и раздори. Народното събрание не е компетентно да стори друго, освен да запази религиозната свобода до свикването на събор”. Закрилата на свободата на съвестта е дълг на държавата и е границата на нейния авторитет по религиозните въпроси. Всяко светско управление, което се опитва да регулира или да налага спазването на религиозни норми чрез гражданската власт, жертва принципа, за който така благородно се бореха християните – евангелисти.

Папистите решиха да заглушат онова, което наричаха “дръзко упорство”. Те се опитаха да предизвикат разцепление сред поддръжниците на Реформацията и да сплашат всички, които не се бяха обявили открито в нейна полза. Най-после представителите на свободните градове бяха призовани пред Народното събрание и от тях бе поискано да заявят, че ще отстъпят пред условията на предложението. Те помолиха да им бъде дадено време да помислят, но напразно. Подложени на това изпитание, почти половината от тях преминаха на страната на реформаторите. Тези, които по такъв начин отказаха да жертвуват свободата на съвестта си и правото на лично мнение, добре знаеха, че позицията им ги излага на бъдеща критика, осъждане и преследване. Един от делегатите каза: “Ние трябва или да се отречем от словото Божие, или да бъдем изгорени”.

Карл Фердинанд, който бе представител на императора в Народното събрание, прецени, че ако принцовете не бъдат накарани да приемат и подкрепят декрета, неминуемо ще настъпят сериозно разцепление и раздори, затова той се опита да го постигне чрез увещания, знаейки добре, че употребили върху тях насилие, само би ги направил по-решителни. Той “помоли князете да приемат декрета, уверявайки ги, че императорът ще бъде извънредно доволен от тях”. Но тези храбри мъже познаваха една по-висша власт, която стои над земните управници и затова отговориха спокойно: “Ние ще се подчиним на императора във всичко, което би допринесло за поддържането на мира и за прослава на Бога”.

Накрая, в Народното събрание, кралят обяви на курфюрста и на неговите приятели, че указът “е вече оформен като императорски декрет” и че “не им остава нищо друго, освен да се подчинят на мнозинството”. Щом изрече това, той се оттегли от събранието, без да даде на реформаторите възможност за защита или отговор. “Напразно те изпратиха една депутация да го помоли да се върне”. На техния протест той отговорил кратко: “Въпросът вече е решен; за всички остава само подчинението”.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар