// Вие четете...

Роли в живота

Въоръжението на конницата във Франкия.

„В знанието е твоята чест, в оръжието – славата.“

Във Франкия, тоест северно от Лоара, към средата на VI в. вероятно е налице демографски спад. По тези места природата отново настъпва, разширява се площта на горите, дивечът става изобилен, разширяват се възможностите за добив на дърва за отопление и за строителство, за паша на свинете и за разработване на нови земеделски земи, поне в определени периоди. Ала въпреки недъзите на кралете и на елита, които Григорий от Тур бичува, последните не се отдават единствено на опустошения, като към началото на VII в. постепенно се утвърждава нова аграрна икономика. До неотдавна основни земеделски култури в Северна Галия са пшеницата и ечемикът, а земята се обработва с рала, теглени от лек впряг. Промените започват в началото на VII в., като постепенно се разширява производството на овес за изхранване на конете. Разпространението на тази култура има за цел да задоволи нуждите на сеньорите и на техните васали, притежатели на коне, тъй като по това време конят не се използва за земеделски работи.

Този вече типично „средновековен“ земеделски свят е сравнително добре представен в полиптихите от периода 800–880 г., а също в кралските едикти (капитуларии) и другите извори за „каролингския ренесанс“. Можем да си дадем сметка, че развитието на конната техника не влиза в противоречие с ралото, теглено от чифт волове, способно да се справи с по-твърда почва отпреди, защото е снабдено с железен палешник. И в двата случая са необходими определени количества метал, чийто добив с успех се осъществява от малките топилни в горите. Постепенно в полята настъпва оживление благодарение както на човешкото присъствие, така и на стадата. Ливадите доставят фураж за воловете и за конете от всякакви категории, горите се използват все по-пълноценно за дърводобив, за разчистване на нови обработваеми земи от селяните и за лов от рицарите. Докъм 1100 г. селяни и рицари почти не си пречат взаимно, което ясно личи от полиптихите и капитулариите: още в началото на IX в. орните земи и пасищата вече са двете гърди на Франкия, от които бозаят монаси, воини и селяни, чийто статут е строго определен. Самото притежание на кон, дори предназначен единствено за пътуване, превръща неговия собственик в представител на елита.
Тази до голяма степен земеделска цивилизация си има и обратна страна с неизбежните ограничения и лишения. По документи, като например писмата на абат Луп Серват от Фериер, може да се съди колко трудно понякога става набавянето на храна за конете, което нерядко става причина за грабежи. Въпреки това, според изчисления на специалисти, към 800 г. Карл Велики е в състояние да събере основно от Франкия тридесет и пет хилядна конница и необходимите към нея сто хиляди пехотинци. По всичко личи, че това съотношение се запазва до Първия кръстоносен поход. Както отбелязва Жан-Пиер Деврой, от дванадесет селяни един привилегирован може да стане конник или монах благодарение на труда на останалите. В капитуларий от 792 г. службата на кон и в доспехи е достъпна само за оногова, който притежава най-малко дванадесет манса (поземленото владение), докато за един пехотинец са необходими четири манса, на колкото възлиза оптималното количество обработваема земя, достатъчно за издръжката на един енорийски свещеник. Собственикът на дванадесет манса е дребен сеньор с право да събира десятък, а освен това първенец от местна величина, васал на абат или на едър светски феодал, в чиято свита взема участие при тържествени шествия и военни походи, в замяна на което получава като дар въоръжение и снаряжение като допълнение към онова, което той е в състояние да си купи според възможностите си. Това положение се съхранява почти без промяна и в след каролингска Франция. Дванадесетте манса съответстват приблизително на някои „феоди за ризница“ от XII в. и макар по онова време основни средоточия за васалите да са вече големите замъци, не са малко и рицарите, положили клетва пред абати, което означава, че връзките с манастирите все още са налице.

По всичко личи, че от периода на промените, настъпили в конницата към 700 г., до промените във фехтовката и воденето на боя към 1100 г., напредъкът във въоръжението е незначителен.

Все още не може да се говори за пълна съгласуваност на бойната единица (при нападение), нито за пълно комплектоване на доспехите при конницата или за боравенето с копие. Последното обаче вече е задължителен елемент при боя на кон, като понякога то бива мятано, но по-често насочвано нагоре или надолу, за да бъде пронизан с него противникът, както това личи от миниатюрите на псалтирите. То е също така най-предпочитаното оръжие на пехотата заедно с щита, който е дървен и обкован с кожа от двете страни. Самият щит е кръгъл и изпъкнал, може да бъде окачен на врата и служи както за отбиване на удар с копие, така и за нападение чрез острието на умбото.

Нововъведенията във въоръжението не случайно са свързани със социалното разслоение между бойците. Шлемът по всяка вероятност не е монолитен и постепенно бива заздравяван.

Васалите, притежаващи дванадесет манса, носят кожена броня (brunia), която постепенно бива заменена с метална, съставена от железни плочки върху кожената основа. С времето тя започва да покрива и нозете (като набедреници и подколенници) и ръцете (като нараменници и надлакътници), но историкът трудно може да долови тази тенденция.

Няма никакво съмнение, че обкованият в метал воин се сдобива с повече кураж и по-охотно може да прояви желязно сърце. Твърде показателен е фактът, че при две описания на смъртта на благородници по време на сражение, Роберт Силния през 866 г. и неговият син през 923 г., неизменно като действителна или мнима причина се изтъква липсата на време да облекат доспехите. Единствен недостатък на бронята е, че тя затруднява движенията и занапред смъртта постига боеца в сражение поради случайност, освен ако той не прояви прекалено нетърпение или дързост, или пък не бъде изненадан от целенасочена лична ненавист…

Същите мерки се вземат и по отношение на мечовете, чиято изработка става все по-съвършена, така че в крайна сметка те стават достояние единствено на рицарите, и то не на всички. Късият меч („полумеч“), за който се споменава в капитулариите, до този момент е основно нападателно оръжие. Той е лек, лесен за боравене (с дължина от 65 до 80 см и едноостър), докато дългият меч (двуостър, с обща дължина 90–100 см и дължина на острието 75–80 см) служи за нанасяне на решителния удар или (при случай) за доубиване на противника. По този начин напредъкът в ковачеството, намерил отражение в производството на сечива и накити, води до по-високо качество на оръжията. Дотогава режещите части на остриетата се сближават чак към върха, докато новите остриета са изцяло заточени, а това доближава центъра на тежестта към ръкохватката и с меча се борави по-лесно. Понякога върху острието може да се прочете името на златаря, който го е гравирал. През IX в. на особена почит са мечовете, гравирани от Улфберт.

Като знак, че са навършили пълнолетие и че са готови да встъпят във властта, на кралските синове се връчват именно мечове. Мечът играе ролята на церемониално оръжие, което виждаме да държи в ръка воинът – благородник, изобразен преди 881 г. върху стените на църквите в Малс и в Гризон. Те присъстват на челно място в завещанията на графовете Еврард от Фриул и Екард от Отюн сред други накити, което ясно показва тяхното предназначение.

Несъмнено обикновените конници не разполагат с пълно въоръжение, нито с най-съвършените образци оръжие, ала доспехите на конника, тоест на „васала“, както се посочва ясно в капитулария от 792–793 г., са знак за обществено превъзходство — именно знак, а не толкова средство за пряко налагане на това превъзходство.

В повествованията за войни и сражения конниците изместват пешите бойци, макар да се нуждаят от тяхната подкрепа и пехотата да си остава все така много ефикасна. Пълното превъзходство на конника през кой да е период на Средновековието си остава мит, подложен на енергична критика от Джон Франс.

Каквото и да е самочувствието на франкските конници от VIII и IX в., те са далеч по-подчинени на една висша власт от „варварските воини“ в антична Германия, а също и на особен нравствен дълг. Качеството на тяхното въоръжение е без прецедент, както и неговата цена. За да поддържат своята боеготовност, те се нуждаят от връзки с краля или с магнатите, под чийто контрол се намират както икономиката, така и вече доста сложната система от институции.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар