„Лошо е това решение, което не може да се промени.“

Въздушен тероризъм с дестабилизация на държавата.

В началото на 1944 г. Източният фронт се беше придвижил още по назапад и в тежки боеве се движеше през Украйна и Белорусия. Англо-американските сили в Италия напредваха на север. Бяха установени обаче няколко американски въздушни бази в Южна Италия и Либия, от където бяха извършени (в някои случаи със стотици самолети) тежки бомбардировки върху София (10. I, 30. III, 17. IV. 1944 г.) и някои големи български градове. При бомбардировките на София бяха разрушени около 12 000 държавни и жилищни сгради и бяха дадени 1828 жертви.
Целта на бомбардировките не беше военно стратегическа, а имаше за цел „въздушен тероризъм“, с което се целеше дестабилизация на държавата, подпомагане на партизанското движение в Сърбия, Гърция и България и косвено улесняване придвижване съветските войски от изток.
Въпреки че София бе евакуирана, страната не бе дестабилизирана. Партизаните все така не можеха да си осигурят някаква „свободна територия“ в планините, макар и снабдявани с оръжие по въздуха от англо-американските военновъздушни сили (които не се интересуваха, че снабдяват про комунистически сили, стига да дойде за тях по-бързо краят на войната). Партизаните имаха възможност само за някои внезапни терористични акции в малки села и общини. Правителството предложи на няколко пъти амнистия при предаване на оръжието, но прохитлеристката коалиция търпеше поражения и това укрепваше все повече духа на излезлите в Балкана, с надеждата, че скоро ще имат властта в ръцете си. Тази надежда беше и основна причина за „масовизация“ на партизанското движение едва в последните месеци на нелегалната им борба.
При такива обстоятелства през зимата на 1944 г. и последвалите месеци правителството на Божилов създава специални жандармерийски части за справяне с нелегалните, започвайки безогледна борба със сравнително все още малкото, но разпръснати партизански формирования. В населените места е създадена и „Обществена сила“, която да организира самозащитата срещу партизанските нападения. Решени да унищожат партизанското движение преди Червената армия да достигне границите ни, властите предприемат наказателни акции, палене къщите на партизаните, разселване на семействата им, на заподозрените ятаци и пр.
Народът се почувства разделен, обезкуражен пред това, което го очакваше. Въпреки това обаче дестабилизация на управлението нямаше и правителството държеше властта здраво в ръцете си, не позволявайки не само по-чувствително агломериране на партизанското движение или пък създаване на толкова настоятелно заповядваната от Москва поне незначителна „свободна зона“ дори и в новоосвободените земи.
Червената армия обаче наближаваше към румънската граница и делтата на Дунава. Пропуснало месеци в бездействие по външнополитическата ориентировка, правителството на Божилов се видя в безизходност в навечерието на юни 1944 г.
Едва сега Регентството и правителството потърсиха възможност за излизане от губещата войната коалиция. Това трябваше да бъде извършено много предпазливо, защото съвсем наскоро Унгария бе окупирана от германски войски, поради съмнения в опити за постигане на сепаративен мир. На 1 юни 1944 г. регентите възложиха на Иван Багрянов – бивш министър на земеделието в правителството на Кьосеиванов (и като млад офицер флигел-адютант на царя) да състави ново правителство.
В програмата на новото правителство прочетена по радиото и в речта на външния министър (бившия български пълномощен министър в Берлин – Драганов) се даваше да се разбере съвсем ясно, че България ще търси пътища за излизане от войната и установяване нормални отношения с великите демокрации.
Това се налагаше още повече и от обстоятелството, че на 6 юни 1944 г. съюзните англо-американски и френски освободителни войски бяха осъществили успешен десант при Шербур в Северна Франция и, преодолявайки прехваления от германците Атлантически отбранителен вал по бреговете на Франция, бяха започнали настъпление към Руан и Париж. Германската армия се оказа притисната на континента от три фронта. Използването на „тайните оръжия“ от мощен ракетен тип – V-1 и V-2 срещу Англия забави, но не можа да възпре напредването на съюзниците в Западна Европа.
Правителството на Багрянов започна със същата грешка, както предшестващото го правителство. Преди да потърси пътища за излизане на страната от положение на война със Запада (губейки всъщност ценно време), то се зае да урегулира вътрешното положение в страната. То нареди да се прекратят преследванията на партизаните – тези, които предадат оръжието си, могат да се върнат като обикновени граждани по домовете си, а тези, които не желаят да се разоръжат можеха да останат в определени от тях зони, където щяха да бъдат снабдявани с храна и облекло по взаимно споразумение. По този начин правителството даваше възможност за спиране на братоубийствените конфронтации, избягване повече на безсмислени жертви и възможност чрез преговори България да бъде изведена от войната в последния възможен миг. Това обаче не беше в интерес на Съветския Съюз. С това Червената армия губеше възможността да проникне в България чрез война (както вече коварно това беше запланувано в Москва). Затова Съветският Съюз забрани всякакви преговори по този въпрос на комунистическите си представители у нас и нареди да се засилят стъпаловидно партизанските акции във всички възможни зони. Наредено беше също така на комунистическия учен-генетик Дончо Костов да откаже поканата на Багрянов за поста министър на земеделието. Активирани от Югославия и Съветския съюз, партизанските акции се разраснаха. Поставено при невъзможност за преговори с партизаните, правителството отговори с масова контра акция, при която жертвите нарастваха и конфронтацията сред народа се увеличаваше.
Едва сега регентите и правителството решиха да възложат тайна мисия на бившия председател на Народното събрание Стойчо Мошанов за преговори със съюзниците в Цариград и Кайро.