// Вие четете...

Роли в живота

Войните на Карл Велики.

„На краля, който е убил твоя баща, ти правиш подаръци.“

Васалитетът може да бъде и ритуал, включващ отмъщението като същностен елемент от обществената система. Както ще видим, през следващите периоди има случаи, когато васали налагат кръвно отмъщение от името на своя сеньор и преди всичко натиск от страна на сеньора за уреждане на конфликти между васали. При управлението на Карл Велики обаче на преден план стои задължението на сеньорите да водят своите васали на съд или във войската. В някои капитуларии (от 789 и 806 г.) в името на християнския морал се отхвърля човекоубийството между християни, като тяхната цел е да премахнат отмъщението от кралството, а след това от „империята“ на франките. Освен това се заклеймява гражданската война и е издадена заповед (често нарушавана) за забрана на въоръжената свита, която да предприема действия във вътрешността на страната.

Настъпило е времето за колективни и обществени „отмъщения“ за злините, извършени от съседни народи срещу франките. Такава поне е каролингската идеология.

Поради тази причина войните не са непримирими, тъй като при васалната система съглашението и договорът вървят редом с отмъщението. Ето защо подобно дирене на правда чрез отмъщение предоставя на Карл Велики възможността да води преговори, да прави компромиси и дори да сключва съюзи със своите противници. Той рядко разполага с необходимите средства да ги „изтреби“, позволение за което дават някои стихове от Библията, доколкото франкският народ се възприема като „нов Израел“, поне по отношение на нехристияните. Ето защо съвременниците се позовават на къде по-милостиви библейски препратки. Васалитетът не задължава васала да бъде част от една постоянна войска, а и конницата сама по себе си не дава решаващо предимство. За Карл Велики тя едва ли играе роля, сходна с тази на фалангата за Александър. В една основана на система от взаимодействия монархия и в този смисъл „германска“ по своя характер, каквато е неговата, войната няма същото значение, както при една империя в същинския смисъл на думата, тоест по-етатична, която си е поставила за задача да завоюва друга империя, съставена от поредица градове. За каролингската империя войната е сезонно занятие, която предполага множество съглашения между воините – благородници, неизменно на гърба на селячеството.

Франкската експанзия през VIII в. има за цел най-напред да си върне земите, които до неотдавна са били под властта на Меровингите. Такива са Аквитания, която Карл Мартел се опитва да подчини, след като отблъсква сарацините (732 г.) в резултат от сражение, за което се знае твърде малко, макар конницата да играе несъмнена роля в него, както и Бавария на херцог Тасилон, която трябва да брани от аварите (797 г.). Действията обаче се разпростират и върху нови пространства, като Септимания и Испания, принадлежала някога на готите, а после на сарацините, също така германските и езически области Фризия и Саксония на север, които трябва да бъдат покръстени и включени в една християнска империя, а накрая лангобардска Италия, която според папата франкските крале трябва да удържат и анексират.

Тактиката винаги е една и съща. Франкската войска нахлува в противниковата страна през лятото, нанася опустошения, обсажда градовете (на юг, в Испания и Италия, като Барселона или Павия), а на север замъците (крепостите в германските и славянските земи). Врагът, общо взето от благородно потекло, се крие, бяга, а накрая се покорява или се предава с обещанието да плаща данъци, като впоследствие неизменно се отрича от дадената дума и след година – две отново възобновява нападенията. Типичен случай в това отношение е баварският херцог Тасилон, който на няколко пъти извършва предателство към Пипин Къси и към Карл Велики. И всеки път излага своите баварци и самата Бавария на непрякото отмъщение на франките, докато самият той не приема битките, бяга или се покорява, така че снизхождението на Карл Велики към него е направо удивително. През 788 г. Тасилон за пореден път най-напред е осъден на смърт за престъпление срещу владетеля, но в края на краищата е помилван и изпратен пожизнено в манастир да се покайва за греховете си. Очевидно баварската аристокрация поддържа връзки с „двора“ (двореца) на Карл Велики и някои франки се застъпват за Тасилон. Анексирането на Северна Италия през 774 г. също е резултат от почетно присъединяване на лангобардите към Карл Велики след продължителната обсада на Павия от франките и капитулацията на крал Дезидерий.

Походите в Саксония протичат по-трудно, съпроводени са с кланета от двете страни и с истински сражения. Ала стратегическият модел, както от военна, така и от социална гледна точка, си остава същият. Въпреки опустошенията има място за преговори със знатните водачи, като някои от тях се покръстват и полагат клетва за вярност. Дори прословутият Видукинд, който не се предава при Падеборн и през 777 г. намира убежище при датчаните и който на няколко пъти възобновява военните действия, в края на краищата приключва нещата мирно и тихо като верен съюзник и кръщелник на Карл Велики… Един разказ за чудо от IX в. приписва на свети Вандрий спасението на франкския васал Сигенанд, пленен от саксите, и преди всичко привличането като съюзник на франките на един от тях. Оказва се най-сетне, че възможност за съгласие съществува дори със сарацините, както става ясно по време на похода през 778 г. Между знатни воини има време за битки, но има и време за споразумение. Франкската експанзия се осъществява чрез постепенно приобщаване на „народите“, тоест на тяхната аристокрация, като в това отношение най-успешно е сближаването между франки и сакси.

В същото време именно франкските войни от VIII в. (а по-късно и от IX и X в.) са тези, които впоследствие се превръщат в сърцевина на френския епос от XII в., около която кристализира фикцията. Както ще видим, Песента за Роланд, прословутия граф, загинал през 778 г. в Пиренеите по време на сражение срещу сарацините, и песента за Гийом, графа, оцелял през 793 г. при Орбийо, придават на тези сражения изключително кръвопролитен характер, представяйки ги като възмездие за нанесени оскърбления и като повод за изява на воините-благородници. Създава се впечатление, че грабежи изобщо не е имало, а единствено смъртоносни битки между враждебни една на друга аристокрации.

Сблъсъкът с исляма е по-суров от войната срещу лангобардите, но не толкова, колкото тази срещу саксите, като при това е съставен от същите елементи. И тук са налице преминавания от един лагер в друг, разделение между готската и баската аристокрация на враждебни лагери, като едните са благоприятно настроени към сарацините, а другите — към франките. Така през 777 г. наскоро приелият исляма Ибн Араби се съюзява с Карл Велики и през 778 г., по време на неговия поход в Испания, взема участие при обсадата на Сарагоса и полага пред него клетва за вярност. По обратния път Карл Велики разрушава Памплона, принадлежаща на съюзените със сарацините баски, и потегля към Галия през пиренейските проходи: „Баските устроили засада по планинските върхове, нападнали разположения в долината ариергард и предизвикали голямо объркване в цялата войска. По храброст и оръжие франките ги превъзхождали, но трудната местност и необичайният начин на водене на боя ги поставил в неизгодно положение. Мнозина от приближените на краля хора, на които той бил поверил командването на войската, загинали в сражението. Обозът бил разграбен, а противникът, който познавал местността, направил невъзможно всякакво преследване. Споменът за това жестоко поражение силно опечалил сърцето на Карл.“ С други думи, владетелят трудно приема загубата на своите палатини или поне привидно трябва да се покаже опечален, докато смъртта на обикновените бойци, както в този случай, така и във всички останали, остава незабелязана.

Баските решават да осуетят завръщането на франките и действително според Аналите ответният удар се оказва невъзможен и тази кръвопролитна засада в Ронсевал остава неотмъстена. Аналите се задоволяват с категоричното твърдение за франкското превъзходство „по храброст и оръжие“.

Но нима франкският реванш не присъства в епоса от XII в. и в традицията, на която той се основава? Необходимо е въображаемо възмездие за този обиден разгром и за претърпените от висшето общество загуби. Ето защо песента възхвалява храбростта на франките, превръща в сарацини техните съюзници баските и въвежда във франкските редици предателя Ганелон, носещ името на един епископ, който по време на междуособиците преминава от лагера на Карл Плешивия на страната на Людовик Немски. Настъплението срещу Сарагоса, което предхожда Ронсевал, се превръща в завземане на града след Ронсевал като осъществяване на бляскав реванш.

Нерядко именно героите, останали неотмъстени, чиято смърт е сравнима едва ли не с мъченичеството на светиите, оставят следа, а имената им биват възкресени в епоса. Графът на Тур, Вивиан, убит от бретонците през 851 г., също остава неотмъстен и в епическото въображение от XII в. на свой ред се превръща в племенник на Гийом, велик герой от времето на свещената война.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар