„Лицемерието е по-лошо от ненавистта.“

Екзекуцията на Хус бе запалила огъня на възмущението и ужаса в цяла Бохемия. Нацията чувстваше, че реформаторът бе станал жертва на злобата на свещениците и на коварството на императора. Хус бе обявен за верен учител на истината, а съборът, който постанови смъртта му, бе обвинен в убийство. Сега ученията на Ян Хус привличаха вниманието много повече, отколкото когато и да било преди. Папските едикти бяха осъдили писанията на Уиклиф на изгаряне. Но някои от тях, спасени от огъня, сега бяха извадени от скривалищата им и изучавани във връзка с Библията или с онези части от нея, с които народът можеше да се сдобие. И така мнозина бяха доведени до приемане на реформираната вяра.

Убийците на Хус не бяха доволни от триумфа на делото му. Папата и императорът обединиха силите си, за да смажат движението, и армиите на Сигизмунд бяха хвърлени срещу Бохемия.

Но се надигна един освободител – Жишка. Скоро след обявяването на войната той ослепя напълно, но въпреки това бе сред най-способните генерали на своето време. И стана водач на бохемците. Доверявайки се на Божията помощ и на справедливата си кауза, този народ можеше да противостои на най-мощните армии, които биха се хвърлили срещу него. Много пъти императорът, събирайки нови войски, нахлуваше в Бохемия, но само за да бъде изгонен позорно. Хусистите се бяха издигнали над страха от смъртта и нищо не би могло да ги спре. Няколко години след обявяването на войната храбрият Жишка умря, но мястото му бе заето от Прокопий, също толкова храбър и способен генерал, а в някои отношения дори и по-способен като водач.

Узнали, че слепият вожд е вече мъртъв, неприятелите на бохемците решиха, че сега е удобният случай да спечелят отново онова, което бяха загубили. Папата обяви кръстоносен поход срещу последователите на Хус и срещу Бохемия отново бе хвърлена огромна военна сила, но и тя претърпя поредното ужасно поражение. Обявен бе още един кръстоносен поход. Във всички папски страни на Европа се събираха мъже, пари и муниции. Сума народ се нареждаше под папските знамена с увереността, че най-сетне ще настъпи краят на хусистките еретици. Убедена в победата, огромна армия нахлу в Бохемия. Народът се обедини, за да я отблъсне. Двете армии се приближаваха една към друга, докато най-после само една река ги разделяше. “Кръстоносците твърде много превъзхождаха по сила, но вместо да се хвърлят през потока и да обкръжат и нападнат хусистите, с които бяха дошли да се бият от толкова далече, само стояха, взирайки се с мълчание в отсрещните войни”. Тогава изведнъж тайнствен ужас обхвана множеството. Без да бъде нанесен и един-единствен удар, мощната войска бе разбита и разпръсната, като че пропъдена от невидима сила. Хусистката армия, която преследваше бегълците, изкла много от тях и в ръцете на победителите падна огромна плячка, така че войната вместо да ги направи по-бедни всъщност ги обогати.

Няколко години по-късно при друг папа бе организиран още един кръстоносен поход. Както и преди бяха събрани хора и средства от всички страни на Европа. Големи привилегии се даваха на тези, които щяха да участват в това опасно преследване. На всеки кръстоносец се осигуряваше пълно опрощение и за най-долните и отвратителни престъпления. На всички, в случай че загинеха във войната, бе обещана богата награда на Небето, останалите живи щяха да пожънат почест и богатства на бойното поле. Отново бе събрана огромна армия и като пресече границата, тя нахлу в Бохемия. Хусистките сили се оттеглиха пред нея, като по този начин увлякоха нашествениците далече във вътрешността на страната, навеждайки ги на мисълта, че победата е вече спечелена. Накрая армията на Прокопий спря и, обръщайки се към неприятеля, се хвърли в битка. Открили късно грешката си, кръстоносците лежаха в лагера, очаквайки атаката. Когато шумът от приближаващата се армия се чу, още преди хусистите да се бяха показали, сред кръстоносците отново настана страшна паника. Принцове, генерали и обикновени войници, хвърляха оръжието и се разбягваха по всички посоки. Напразно папският нунций, ръководещ нахлуването, се опитваше да събере ужасените и дезорганизирани войски. Въпреки крайните му усилия сам бе повлечен от вълната на бегълците. Поражението бе пълно и отново солидна плячка падна в ръцете на победителите.

Така многобройната армия, изпратена от най-мощните народи на Европа, огромен брой храбри, войнствени мъже, обучени и добре въоръжени за битка, за втори път избягаха без какъвто и да било удар пред защитниците на един малък и слаб народ. Проявата на Божествената сила бе явна. Нашествениците биваха поразявани от свръхестествен ужас. Този, Който помете множествата на фараона при Червено море, Който обърна в бяг армиите на мадиамците пред Гедеон и неговите 300 души, Който в една нощ порази силите на гордия асириец, отново бе прострял ръката Си, за да унищожи силата на потисника. “Там ги нападна голям страх, гдето нямаше страх; защото Бог разпръсна костите на опълчващите се против тебе; посрамил си ги, защото Бог ги отхвърли”.

След като изгубиха надежда, че ще победят със сила, папските водачи прибягнаха до последното средство – дипломацията. Направиха компромис, който макар привидно да даваше на бохемците свобода на съвестта, всъщност ги предаваше в ръцете на римската мощ. Хусистите предложиха четири условия за мир с Рим: свободно проповядване на Библията; право на цялата църква да участва в ритуала на хляба и виното при причастието; използване на матерен език при богослужението; изключване на духовенството от всякакви светски служби и власт; в случай на престъпление еднаква съдебна отговорност пред гражданските съдилища както за клир, така и за мирянин. Накрая папските власти “се съгласиха да бъдат приети четирите точки на хусистите, но правото да бъдат обяснявани, т.е. решаването на точното им значение, да принадлежи на съвета, с други думи на папата и императора”. На тази база бе сключен договор и така Рим с лицемерие и измама спечели онова, което не успя да спечели с битка. Защото, запазвайки си правото да дава свое тълкувание на условията на хусистите, както и на Библията, той можеше да извърта тяхното значение според собствените си цели.

Голяма част от народа в Бохемия, виждайки че свободата му е предадена, не можеше да се съгласи с подписването на такъв договор. Възникнаха разделения, спорове, раздори, които доведоха до борби, конфликти и кръвопролития сред тях самите. В тези борби падна и благородният Прокопий, а с него бе отнета и свободата на Бохемия.

Сега Сигизмунд, предателят на Хус и Йероним, стана крал на Бохемия и въпреки клетвата си да защищава правата на бохемците продължи да възстановява папството. Но малко спечели той от услужливостта си към Рим. В продължение на двадесет години животът му бе изпълнен с трудности и опасности. Армиите му бяха съсипани и финансите изчерпани от дълга и безплодна борба. След едногодишно царуване умря, като остави кралството си на ръба на гражданската война и завеща на потомството едно опозорено име.

Смутовете, борбите и кръвопролитията продължиха. В Бохемия отново нахлуха чужди армии и вътрешните разделения и размириците продължаваха да раздират нацията. Верните на евангелието бяха подложени на кърваво преследване.

След като някогашните им братя сключиха съюз с Рим и приеха заблудите му, останалите верни на древната вяра образуваха отделна църква и я назоваха “Обединени братя”. Тази постъпка им навлече проклятието на всички класи. Но останаха непоколебими. Принудени бяха да подирят убежище из гори и пещери, но все пак се събираха, за да четат Божието слово и да се покланят на Бога.

Чрез пратеници, тайно изпращани в различни страни, те научаваха, че тук и там има “единични вярващи в истината – няколко в този град, няколко в друг – обект на преследване, както и те самите; че там сред планините в Алпите имало древна църква, основана на Писанието и протестираща срещу идолопоклонническите поквари на Рим”. Тази вест бе приета с голяма радост и се завърза кореспонденция с валденските християни.

Верни на Евангелието, бохемците очакваха утрото през цялата дълга нощ на тяхното преследване. И в най-тъмния час продължаваха да гледат напред към хоризонта като хора, които очакват първите слънчеви лъчи. “Техният жребий се е паднал в лоши дни, но… те си спомняха думите на Хус, повторени после и от Йероним, че трябва да мине едно столетие, преди денят да се зазори. За хусистите тези думи бяха онова, което бяха думите на Йосиф за дванадесетте племена в дома на робството: “Аз умирам; а Бог непременно ще ви посети и ще ви изведе”. “Заключителният период на XV в. свидетелства за забавен, но сигурен напредък на църквите на Братята. Макар че бяха далеч от радостта да бъдат несмущавани и свободни, все пак се наслаждаваха на относително спокойствие. В началото на XVI век църквите им наброяваха 200 в Бохемия и Моравия”. “Толкова голям бе остатъкът, на който, избягвайки опустошителната ярост на огъня и меча, му бе позволено да види зазоряването на деня, назован от Хус”.