// Вие четете...

Мъдрости от миналото

Взаимоотношения между източните и южните славяни.

„Когато роднините са дружни, трудностите не са страшни.“

Ние не знаем какво е било дори приблизителното историческо развитие на отделните славянски етнически групи преди VI век. Все пак като имаме предвид началото на тяхната писана история, можем да допуснем без колебание, че през първите векове на нашето летоброение склавините и антите са се развивали като един от най-многочислените народи в Източна Европа, което се доказва от тяхната повишена военна активност през средата на I хилядолетие. По-точно, тази военна активност е била обусловена от значителното препятствие, което те имали да преодоляват в басейна на Долния Дунав — могъщата Византийска империя. Това движение на юг е започнало много преди VI век, но то е останало незабелязано поради неговия почти мирен характер, или по-точно това движение не е засягало интересите на Империята.

С това движение на юг са свързани и първите исторически сведения, за взаимоотношенията между източните и южните славяни. Но както се отбеляза, това съвсем не означава, че този период бележи началото на тяхната взаимност. През този период тя се обогатява само с някои нови характерни моменти, обусловени от конкретната историческа обстановка.

Когато византийските историци от VI век ни дават първите по-подробни сведения за склавините и антите, ние се натъкваме на едно привидно противоречие, свързано с разширяването на антската територия на юг. От една страна, византийските извори ясно говорят за Днестър като за граница между двата славянски народа, а, от друга, че антите вече са се установили по левия бряг на Долни Дунав. Освен редицата косвени сведения, към събитията от 537 г. Прокопий направо пише: „Повечето от тях били хуни, склавини и анти, които живеели отвъд реката Истър, недалеч от нейния бряг”. В действителност тук няма никакво противоречие — границата между антите и склавините, между техните основни територии (между склавинската и антската земя, по думите на византийските автори) си оставала реката Днестър както през VI век, така и през следващите векове. Но през VI век, по време на общото склавинско движение на юг, част от антите правят значителен опит да се установят трайно по Долния Дунав, като отсядат временно на склавинска територия по левия бряг на реката.

Кога антите в своето движение на юг преминават днестърската граница, няма точни сведения. Но една приблизителна датировка би могло да се даде.

Кога се появили хуните. До началото на VI век движението на славяните на юг и изток било сравнително мирно (или поне така изглежда поради липса на исторически извори). Местоположението, което заемали склавините и антите в своята прародина, както и тяхното следващо многовековно историческо развитие, като че ли предполагало разселване на склавините към Балканския полуостров, а на източните славяни — към просторите на европейския североизток. От друга страна, още от зората на славянската история и чак до XVIII век, движението на източните славяни към Черно море и Дунав било постоянно осуетявано от гъсти маси номадски народи, които азиатският Изток непрекъснато бълвал към Северното Причерноморие и Средна Европа. Тази борба на източните славяни със степните народи води началото си може би още от времето на скитите; но първите сведения за нея се отнасят към втората половина на IV век, тоест към края на готското надмощие в черноморските степи (II—IV век). Откъслечните сведения у Йордан за неравната и жестока борба между готите и антиге около 375—376 г. са първите любопитни страници от политическата история на източните славяни достигнали до нас.

Все по това време (около 376 г.) в Северното Причерноморие се появяват хуните, които разгромили готската държава и установили своето надмощие в земите северно от Долни Дунав. Хунското нашествие било истинска катастрофа не само за готите, но и за всички скито-сарматски, дако-тракийски и германски народи, обитаващи този район. Това било трагедия и за антите и склавините, чиито поселения били разгромени, а самите те включени в състава на хунската империя. По всяка вероятност хунското нашествие ликвидирало aнтския племенен съюз, изграден в борбата на антите с готите, и евентуално политическата организация на склавините. Но в случая, за нас е важен безспорният факт, че хунското нашествие прекъснало движението на славяните на юг и, както смятат повечето изследователи, една значителна част от славянските племена отново се изтеглила на север в труднодостъпните, и безопасни гористи райони.

С разпадането на хунския племенен съюз (453 г.) пътят за движението на „многолюдния славянски народ” бил открит и нямало вече такава сила, която да му се противопостави. Значителното увеличение на населението, вътрешното социално и икономическо развитие тласкали все по-силно славяните да търсят нови поселения към богатите, плодородни и слънчеви долини на Югоизточна Европа.

Каква е историята на ранното славянско проникване на юг, не може точно да се определи. За нас е важно да установим, че след 453 г. в това движение към Долно дунавските земи се осъществява първият по-близък контакт между южните и източните славяни, ако се абстрахираме от обикновените съседски взаимоотношения между двата бряга на Днестър и евентуалното движение на някои антски групи на запад, увлечени от хунското движение. Но всичко това е само в областта на вероятните предположения и догадки, които не могат да бъдат подкрепени с някакви по-сигурни данни.

В тази връзка трябва да споменем един от важните извори за този ранен период, римската карта на Касториус (известна също под названието Пойтингерова карта, Tabula Peutingeriana) от II—IV век, тъй като тя засяга източно склавинската територия, граничеща с тази на антите. На нея в днешна Средна Бесарабия се чете етническото название Venedi, под което, според единодушното мнение на изследователите, трябва да се разбират славяните. Но за кои славяни става дума: южните или източните? Като имаме предвид всичко казано дотук, както и обстоятелството, че по това време достъпът на антите до тези места е бил затворен от готите, то можем да изкажем убеждението, че в случая под венеди трябва да се разбират склавините. Тук могат да се приведат и сведенията на Евсевий Кесарийски (IV век) и Алцим Авит (края на V век), които говорят за „склави” между народите северно от Долния Дунав.

Малко по-късно, през втората половина на V и началото на VI век, когато славяните започват да тревожат Византийската империя, територията северно от Дунав била плътно заета от тях, или по-конкретно, територията на древна Дакия става склавинска земя. Тук можем да направим известна уговорка за Трансилвания, или по-точно за земите между реките Тиса и Алута (днешен Олтул), където са господствали гепидите. За нас този факт е важен дотолкова, доколкото източна Дакия (между Карпатите и Днестър), а по-късно и в нейната южна част (днешна Влахия) е била основната склавинска територия, ядрото на склавинската формация.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар