// Вие четете...

Мъдрости от миналото

Българска власт в Южна Бесарабия.

„Ако родината е силна, душата е пълна с радост.“

Известно изключение би могло да се направи за Южна Бесарабия, където живеело компактно славянобългарско и прабългарско население. Тази територия е имала значение за политическия и военен живот на българската държава, особено през IX и началото на X век. Но наред с това трябва веднага да изтъкнем, че и в този район, поне засега, не можем да посочим нито едно селище, което да е играело ролята на административен и военен пункт, който да е осъществявал българската власт над околното население, или го е отбранявал от чуждите нашественици. Това, разбира се, не означава, че такъв не е имало, но по всяка вероятност той е съществувал кратко време.

Тук изглежда ще трябва да се обърне внимание на античната крепост Тирас в устието на Днестър, чието средновековно название издава български произход. През средновековието тази крепост е известна с руското название „Бѣлгородъ” от руските извори от XIV век. Но доколкото тя се е намирала на българска територия, и то на такъв важен стратегически пункт на крайния български североизток, трябва да предположим, че тази крепост е имала известно значение (може би не второстепенно) в историята на Първото българско царство. За стратегическото значение на крепостта говори и обстоятелството, че срещу Белгород, на източния бряг на Днестровския лиман, се е намирал неговият двойник крепостта Черн. Това е единственият ни известен български град, намиращ се на източния бряг на Днестър, който е имал явно значението на военно отбранителен и наблюдателен пункт. И двата града са включени в руската летопис в списъка на така наречените „Български и влашки градове” (А се Болгарскыи и Волоскии гради”. Следователно трябва да предположим, че първата крепост е носила българското название Бѣлградъ, каквото название предлага Н. Барсов, а втората – Черна.

Крепостта Белград (днешен Белгород-Днестровски, Одеска обл.) на устието на Днестър е интересна за нас, понеже тя е един от пунктовете, където през X-XII век се осъществява тесен контакт между българското и руското население. Това е времето когато по река Днепър и покрай българското черноморско крайбрежие се установява руският търговски път за Цариград, известен под названието „Путь из Варяг в Греки”. Белград-Белгород е един от пунктовете на тази руска търговия.

За характера на българската власт в Южна Бесарабия говорят и някои други факти. Така например, през 837 г., когато византийските пленници (заселени от хан Крум по тези места през 813 г.) се разбунтували, местният български управител (комес) научил за това едва когато те започнали да преминават на юг от Дунав, за да се качат на византийските кораби, дошли да ги приберат. Следователно представителите на българската администрация в Южна Бесарабия се намирали на постоянно местожителство на юг от Дунав (тоест в Северна Добруджа) и не е имало кой да ги извести за бунта на византийските пленници. Или, с други думи, територията на Южна Бесарабия се е считала за българска и за съставна част от България поради своето българско население, но била „управлявана” или по-точно „наблюдавана” от администрацията южно от Дунав. И това е през IX век, който се счита за апогея на българското политическо надмощие на север от Дунав.

Към същия период, но към края на IX век, бихме могли да отнесем данните на така наречените „Записки на гръцкия (готски) топарх”.

В случая тук имаме работа с един не добре датиран извор, тъй като оригинала е изчезнал още в началото на XIX век. От самото съдържание на извора не е ясно кога точно стават описаните събития и в кой точно район. Но от многобройните анализи е вече уточнено, че описаните събития се локализират между Долен Днепър и Долен Дунав, тоест обхващат североизточните български земи.

Един от важните моменти в извора е указанието, че въпросните земи са били под владичеството на „царуващия на север от Дунав”. Това указание естествено е насочило редица учени към предположението, че в случая става въпрос за някой от руските князе – Святослав или Владимир. Но подобно тълкуване се натъква на голямо затруднение, доколкото нито Святослав, нито Владимир са имали някаква реална власт по Долно дунавските земи. Затова редица учени са дошли до убеждението, че под „царуващия на север от Дунав” трябва да се има предвид някой от българските владетели. Според П. Милюков, който прави подробен анализ на събитията в този район и ги съпоставя умело с показанията на извора, в случая трябва да виждаме българския цар Симеон, а описаните събития, свързани с войните му с маджарите на север от Дунав през 896 г.

От всички изказани предположения това е според нас най-правдоподобното и най-добре може да се свърже с българската история. Симеон е последният български владетел, който може да бъде наречен „царуващ на север от Дунав”. След него България вече губи владенията си на север от реката и нито един български владетел не може да бъде определен от византийски писател по този начин.

От гореказаното става ясно, че територията между Днестър и Карпатите поради своя български характер се е считала за принадлежност на българския владетел, била е част от Дунавска България. Но в голяма степен това е било твърде номинално. Българските владетели не са имали възможност да я държат здраво в ръцете си и да я бранят. Тяхната власт се е чувствала само в Южна Бесарабия в близост до Долния Дунав. Не е имало постоянна администрация, войска, развит градски живот, тоест всичко това, което би свързало здраво тази територия с българската държава.

Тази територия поради своето население обикновено е наричана в изворите „България”, както и земите около Долни Днепър и дори по на изток към Азовско море, понеже са били населявани от прабългари. Но наред с това същият Константин Багренородни пише, че едва когато руските търговци в своето движение на юг минат устието на Дунав, те влизат в българска територия и пътуването им става безопасно. Тук, разбира се, няма никакво противоречие, защото е неправилно да се смесва България като географско понятие (което название са получавали различни земи в Източна и Югоизточна Европа) и държавата Дунавска България, която по времето на Константин Багренородни (X век) е стигала само до дунавските устия. Най-убедително потвърждение за това са показанията на изворите за същия период, от който се вижда, че българите научили за похода на Святослав срещу България (968 г.) и започнали да се отбраняват едва когато руската войска минала Дунав.

Спирайки се на „България отвъд Дунав”, трябва да се има предвид, че в случая разглеждаме само територията между Карпатите и Днестър. Територията на Влахия, в която е имало компактно българско население, би трябвало да се разглежда като съставна част от основната българска територия, включително и в политико-административно отношение. Но този район не влиза в обсега на нашата тема.

От казаното дотук става ясно, че не може да се говори за някаква определена българска политическа граница на североизток. Още по-малко за някаква обща руско-българска държавна граница. Такава обща граница никога не е съществувала. Отсъствието на точно определена граница е характерно явление за много страни през древността и средновековието. Това са по-точно отдалечени погранични райони или рядко населени зони, в които държавата не е имала възможност да поддържа своята власт. Такова е било и положението на българското население на територията между Карпатите и Днестър. То е било оставено само на себе си и от края на IX век подложено на систематически и силни удари на номадските народи, идващи от изток. Първият силен удар бил нанесен от маджарите, но Симеон успял за известно време да се справи с положението.

Вторият значителен удар нанесли печенегите, които през X век се настанили около дунавските устия и ликвидирали всякакви останки от българското владичество на север от тях.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар