// Вие четете...

Мъдрости от миналото

Битки за северните морета.

„В боя побеждава само онзи, който не се бои да загине.“

Освен не голяма част от крайбрежието на Финския залив, Русия от отдавна притежавала обширните брегове на северните морета – Бяло и Баренцово море. Баренцово море е било известно на руснаците под характерното име „дишащо“, т.е. незамръзващо море с приливи и отливи през цялата година.

На Колския полуостров и на бреговете на Бяло море се били появили селища на новгородци от доста отдавна. Ловът на тюлени и риболовът са били „вечните занаяти на поморите, които са извършвали на своите кораби дълги пътувания по Баренцово море. Смели новгородци са се отправяли далеч на изток и на север до бреговете на Нова Земя.

През XIV век три новгородски кораба („юми“) дълго време са се скитали по северните морета: единия от тях загинал, а двата пристанали при високите планини. Начело на моряците били Моислав Новгородец и неговия син Яков, които разказали за видяната от тях „самосветещата светлина“, която била по-ярка от слънцето, тоест за северното сияние.

Предполага се, че Моислав и неговите спътници са достигнали до планинските брегове на Вайгач и Нова Земя.

Пустеещите брегове на Бяло море понякога се превръщали в арена на ожесточени битки между руснаци и норвежци („Мурмани“), които опустошавали крайбрежните земи. Хрониките от XV век разказват за това доста подробно.

През 1419 г. норвежците се появили в устието на Северна Двина с отряд от 500 души, „в бусове и шнекове“, и опустошили Ненокса и няколко други некропола. Поморите нападнали грабителите и унищожили два шнека, след което оцелелите норвежки кораби се отдалечили в морето.

През 1445 г. норвежците се появили отново в устието на река Двина, причинявайки големи щети на местните жители. Този набег е направен, очевидно, в отговор на похода на подвластните на Новгород карели в пределите на Норвегия (възможно е да става дума за северната част на Финландия и Норвегия). Карелите нанесли големи щети на норвежците, „избивайки ги и воювайки с тях, пленявайки ги“. Като и при първия път, похода на норвежците завършил с пълен провал. Внезапно нападнали врага, двиняни убили голям брой норвежци, убили трима техни войводи и взели пленници, които били изпратени в Новгород. Останалите норвежци „се метнали на корабите и избягали“.

Поради липсата на постоянна комуникация със Западна Европа през Балтийско море, комуникацията през северните морета имала за Русия голямо икономическо и политическо значение. Пътят към Европа през Бяло и Баренцово море отдавна е бил известен на руските помори (мореплаватели) и изобщо не е открит от английски моряци, както твърдят много английски източници. По този път, заедно с датското посолство към Европа плавал Истом Григориев в края на XV век. Пътешествениците се качили на четири кораба и пристигнали в устието на Северна Двина, тръгнали покрай бреговете на Колски полуостров и Скандинавия, така достигнали до Берген. Походът на Истом не бил изключение. По същия път преминал Руският посланик в Испания и някои други руски хора. Най-забележителното било, че руските пътешественици описват този път до Северна Европа като „по-дълъг“, но и по-безопасен.

По този начин пристигането в устието на Северна Двина на английски кораб под командването на Ченслер е било само едно начало на повече или по-малко на редовни търговски отношения на Англия с Русия. След британските, в Бяло море се появили холандски кораби. Не голямото селище в устието на Северна Двина бързо се разраствало и се превърнало в град Архангелск (1584) – най-голямото пристанище на Русия през 17 век.

По време на Ливонската война корабоплаването в Бяло море получило голямо развитие. Към това време датират опитите на Швеция да се утвърди на Бяло море. През 1571 г. в близост до Соловецките острови се появили шведски военни кораби. Очевидно шведите са провели рекогносцировка, подготвяйки се за превземането на Соловецките острови, което би им осигурило господството на Бяло море. За защита от вражески нападения около Соловецкия манастир била построена дървена стена, набрани били стрелци и казаци. Това се оказала навременна мярка, тъй като по време на руско-шведската война от 1590-1595 г. шведите нападнали западното крайбрежие на Бяло море.

През август 1591 г. на север се развили военните действия в доста голям мащаб. Шведски отряд от 1200 души „на малки кораби“ се приближил до Колските ограждения. Неприятелят доближил до две кули от дървените заграждения с намерението да ги запали, но бил отблъснат назад. През септември нападението било повторено. Този път 400 шведи на малки кораби се приближили по река Кем и внезапно се появили до Сумските укрепления. В продължение на осем часа шведите се опитвали да подпалят огражданията, но в същия ден (23 септември) те снели обсадата и след като съсипали няколко села, си отишли обратно. Под стените на дървените ограждания, където 200 руснаци седели под обсада, от които само 30 били стрелци и оръдейници, шведите понесли големи щети и много ранени, убити и пленени. Шведският военен началник бил убит.

В отговор на шведското нападение през зимата на същата 1591 г. руските войски навлезли в пределите на Швеция. Руският отряд се състоял от 3000 човека – стрелци, казаци и опълченци от Устюг, Холмогори, Заонежие, слуги на манастира на Кирило-Белозерския и Соловецкия манастир. Войводи били княз Андрей и княз Григорий Волконски. Походът започнал от Сумската дървена крепост, като целта му бил Каянската земя в Северна Финландия, в която руските войски воювали шест седмици.

По този начин опитът на шведите в края на XVI век за изтласкването на руснаците от Колаския полуостров, с цел да възпрепятстват търговското корабоплаване в Бяло море, не се увенчал с успех. Усвояването към средата на 16 век на северният морски път от Западна Европа до устието на Северна Двина през цялото следващо столетие служил като основен път за връзки на Русия с западноевропейските страни.

Руските мореплаватели от отдавнашни времена познавали и морския път по Северния ледовит океан на изток, до бреговете на Сибир. Северният път придобил особено значение от края на 16 век, след завладяването на Сибир. Морският път по протежение на бреговете на Северния ледовит океан водел до Мангазея, разположена на река Таз в Сибир – главен пункт за търговията с кожи от края на 16 и началото на 17 век.

Руските кораби („кочи“), напускайки устието на Северна Двина, плавали по протежение на източния бряг на Бяло море, заобикаляли полуостров Канин, а понякога го пресичали, използвайки системата от реки и факта, че дори в най-сухия сезон на годината те ги „плъзгали“, тоест по сухото пространство между реките, вливащи се в залива Мезен и Чешкия залив, което било незначително. Опитните мореплаватели преминавали „голямото море – океана до тракта Югорски Шар“, след което навлизали в Карско море. Целия път до Мангазея бил съпроводен с изключителни трудности, но това не спряло руските индустриалци. През 1610 г. в Мангазея пристигат 16 кочи и 150 човека. По-късно в летописите се съобщава, че в Мангазея „много хора са дошли по море“.

Информацията за съществуването на маршрута до Мангазея достигнала до западноевропейските търговски кръгове. Още по време на преговорите за сключване на Столбовския мир, шведските пълномощници разпитвали руските посланици, „колко е от Московската държава до Сибир“. Англичаните и холандците мечтаели да открият северния път от Европа до Китай, Япония и Индия, вместо да преминават по по-дългия път през Атлантическия и Индийския океан до южните и източните брегове на Азия. Теоретично северният път на изток бил най-краткият и следователно най-печеливш, но на практика този път, овладян едва в наше време, бил недостъпен за търговските кораби на Западна Европа.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар