// Вие четете...

Начини на манипулиране

Безграничната власт на Банките.

„Ходът на действията, чрез които банките „произвеждат“ пари е толкова прост, че умът почти не успява да го схване.“

„Съвременното банково дело произвежда пари от нищото. Този процес е може би най-удивителното изобретение в историята на човечеството. Банкерите притежават Земята. Ако им отнемете планетата, но им оставите правото да „сътворяват“ пари, тогава те само след миг пак ще имат достатъчно, за да си я купят обратно. Отнеме ли им се обаче това право, то всички огромни състояния ще изчезнат. A те наистина би следвало да изчезнат, защото това ще направи света по-щастлив и по-добър. Ако човек изпитва желание да бъде роб на банките и в добавка иска лично да плаща разходите по поддръжка на робското си положение, тогава трябва да ги остави да правят пари.“

По принцип банките би трябвало да служат за това да съхраняват и управляват парите на своите клиенти, както и да им отпускат кредити за инвестиции, което е от изключително значение най-вече за икономиката. Те могат също да търгуват с ценни книжа и да координират паричните потоци на клиентите, с други думи да изпълняват ролята на счетоводители на търговския оборот. Но в действителност частните банки днес имат толкова много власт благодарение на правото си да „генерират“ пари, че вземат най-важните решения за света. Защото именно банките, или по-точно казано, малкият кръг хора, стоящи зад тях, определят кой да получи кредит и кой не. Това с еднаква сила важи както за дребния, така и за едрия бизнес, както за едноличния търговец, така и за Съединените щати като цяло.

Досега използвахме понятието „банки“ в много общ смисъл. Ако искаме да бъдем точни, би трябвало да употребяваме термина кредитен институт. Това би било правилното видово понятие, но с по-широко разпространение е думата „банки“. По същество кредитните институти се делят на:

– Централни банки.

– Частни банки.

– Спестовни каси или Главни провинциални банки.

– Кооперативни банки.

– Специални банки.

Специалните банки са институти, чиято сфера на служебна компетентност включва само един малък, строго дефиниран делови сектор и кръг от клиенти. Такива са например инвестиционните банки, които са специализирани в търговия с ценни книжа, управление на имущество и борсово регистриране и представителство на акционерни дружества. В по-широк план към тях се причисляват спестовно-строителните каси, ипотекарните банки и директните банки (предлагащи банкови продукти без собствена мрежа от филиали, използвайки директни канали за комуникация).

Кооперативните банки съществуват от средата на XIX век като противовес на силните частни банки. В тях човек е не само клиент, но и член на финансовото предприятие. Началото им позволява да бъдат определени като „групи за самопомощ“. Най-известни са „фолксбанките“ (буквално: „Народни банки“ от универсален тип) и „Райфайзенбанките“ (с водещи функции като спестовни каси и за кредитиране на селското стопанство), които играят много важна роля предимно в селските райони, а в Австрия уреждат частично сделките за покупко-продажба на селскостопанска продукция от антрепозитни складове в интерес на своите членове.

Спестовните каси работят по съвсем същия начин като частните банки, само че не са частни, а са притежание на дадена федерална провинция или град. Тяхна цел не е печалбата, а подкрепата и поощряването на развитието на предприятията във въпросната провинция или съответния град. Едновременно с това цел се явява и извоюването на стопанска независимост за конкретен регион от частните банки, без да се търси печалба.

Частните банки са онези кредитни институти, за които ще говорим обобщено, използвайки понятието „банка“. Преобладаващата част от тях са универсални, но биват наричани и търговски, защото са изпълнители по всякакви видове банкови сделки и привличат всички възможни клиенти. Най-печелившият бизнес за частните банки обаче е отпускането на кредити. При тях банките предоставят пари на кредитополучателите и срещу това получават лихви. В случая е интересно, че до XIV век вземането на лихва е било забранено навсякъде като омърсяващо морала. В ислямския свят тази забрана е валидна и до днес.

В Стария Завет например, на юдеите не се позволява да искат лихва от едноверци и съплеменници:

Изход 22:25: „Ако заемеш пари на някой сиромах от народа Ми, не го притеснявай и не му налагай лихва“.

Левит 25:36-37 „Не вземай му лихва и печалба (на брата си), и бой се от твоя Бог; (Аз съм Господ) нека брат ти живее при тебе. Не давай му среброто си с лихва, нито храната си му давай за печалба.“

Второзаконие 23:20-21: „Не давай на брата си с лихва нито сребро, нито храна, нито нещо друго, което може да се дава с лихва. На чужденец давай с лихва, а на брата си не давай с лихва, за да те благослови Господ, Бог твой, във всички твои работи в земята, която отиваш да я завладееш.“

През 1139 г. на Втория лютерански църковен събор папа Инокентий Втори постановява категорично запрещение на лихвите, което е потвърдено и от католическия църковен събор във Виена през 1311 г. В него се забранява на християните да изискват лихва върху дадени назаем пари. Допускало се олихвяването на търговски капитал или на суми при особено рисковани сделки, но за обикновените кредити не се разрешавал лихвен процент!

Изключение се правело за ломбардците, които се превърнали в нарицателно име за италианските банкери, притежаващи заложни банки в земите, където се говорел немски език и за още няколко влиятелни италиански кланове („Ломбард“ и днес означава заем срещу залог, най-вече на ценни книжа). Второто изключение се отнасяло до евреите. Тъй като в Стария Завет забраната важела само за „братя по вяра“, на евреите се позволявало да дават кредити на не евреи и да начисляват върху тях лихви. През Късното Средновековие в повечето части на Европа имало забрана юдеи да упражняват занаяти, така че едва ли не единствената възможност, която им оставала, била да станат заемодатели. Това обаче породило чувства на отблъскване и антипатия към „кожодерите“, на чиито финансов произвол били излагани хората в бедствено положение. Заради близостта им до императорските и кралските дворове ги наричали също „придворни евреи“.

Понеже банкерството било много доходно, различни кръгове непрекъснато се опитвали да заобикалят запрещението на лихвите и да го корозират отвътре, докато в края на краищата не се наложила една тенденция на все по-осезаемо омекване. Наистина, до началото на XVIII век папите публично се произнасяли против лихвите, но практически без резултат. През 1830 г. забраната да се събират лихви официално е вдигната от католическата Църква.

Първите едри банки възникнали през XIV век във Флоренция. Трябва специално да се изтъкне ролята на „Банко Медичи“, която повече от сто години била властови център на Европа. Медичите лично поставяли папи на Светия престол и дори „излъчили“ трима от собствената си кръвна линия. Катерина де Медичи успяла да стане кралица на Франция. Но в края на XV век банката фалира и фамилията се ориентира изцяло към политиката. Медичите и до ден днешен са в дълбоки родствени връзки с всички кралски и княжески династични домове.

Примерът е последван и от други големи италиански банки като в крайна сметка банкерството процъфтява в цяла Европа, включително и на регионално ниво, помагайки на многобройните банкерски фамилии да се сдобият със силно влияние и богатство.

В исляма забраната върху лихвите съществува и досега. В Корана, чийто авторитет според религиозните норми на шериата не може да бъде оспорван по никакъв начин, в сура 3, стих 130 се казва: „Правоверни! Не събирайте лихва, та да вземете обратно многократно по-голяма сума от тази, която сте дали назаем!“

Кой има право да открие банка в Германия се определя според един, осеян с вратички и субективен регламент от Федералния (автономен) институт за надзор върху дейността на финансовите учреждения, наричан съкратено BaFin. Но основната задача на създадения през 2002 г. институт е да контролира банковото дело, застраховането и търговията с ценни книжа в Германия. По този начин би трябвало да се гарантира функционалността, интегритета и стабилността на немската финансова система.

Независимо от малкото години на своето съществувание, въпросното учреждение непрекъснато бива разтърсвано от корупционни скандали и засипвано с обвинения в некадърност. През март 2004 г. например федералната служба за контрол на пазарната икономика в град Кобленц констатирала, че неговата система за вътрешен надзор е недостатъчно развита. В края на 2006 финансова година Върховната сметна палата разкрила злоупотреба с над 4 милиона евро от страна на един управляващ областен директор, който по-късно беше обвинен и осъден от окръжния съд в Бон. В мотивите за присъдата се съдържаше остър юридически упрек към „частично липсващата“ в BaFin система за контрол. През септември 2006 г. голям брой експертизи на вещи лица показала, че предписанията на федералното правителство за превенция на корупцията не се спазвали.

„Главните филиали на BaFin във федералните провинции, службите на изпълнителната власт, подчинени на областните управители на практика никога не контролират местните пласьори на финансови активи като AWD, МАГУС, ФЕНИКС и др. при профилираното предлагане на обезценени ценни книжа…

След като вложителят на капитали в борсови ценности ФЕНИКС с престъпно лекомислие проиграва спестяванията от 100 000 евро на пенсионера Паул Лaye, неговият адвокат нито веднъж не получава пряк достъп до официалната база данни от ведомствената ревизия, въпреки Закона за свобода на информацията.“

Както съобщи илюстрованото сп. „Контрасти“ на Германския телевизионен консорциум ARD през февруари 2009 г. Хорст Зеехофер заедно с баварската Свободна демократична партия (FDP) се е само упълномощил за внасянето на промени в Закона за свобода на информацията, с цел да бъде издадено „свидетелство за благонадеждност“ на BaFin като защита на скритите машинации в институцията. По-нататък в списанието се пояснява, че политиците откровено са желаели непрозрачност, независимо на каква цена. Според поместеното в статията мнение на икономиста Волфганг Герке, от дълго прикриваните документи следва изводът, че през изминалите години допуснати тежки прегрешения имат не само банките, а и банковият надзор.

„Пренебрегването на интересите на немските спестители в действителност е рутинна практика за BaFin. Когато исландската „Кауптинг банк“ фалира в края на 2008 г., 30 000 клиенти от Германия се озоваха в положението на ощетени. Но без за това да има каквато и да е необходимост, понеже всички клиенти на „Кауптинг“ в Австрия, Норвегия, Финландия и Швеция получиха обратно парите си в момента, в който си ги поискаха. В Германия обаче BaFin блокира сметките на въпросната банка и така немските вложители не можаха да изтеглят своите пари.“

За човек, който не е банкер, вероятно е невъзможно да си представи каква безгранична мощ притежават големите банки. Нищо и никой не е в състояние да се изпречи на пътя им. Освен Федералният институт за надзор върху дейността на финансовите учреждения в Германия съществува още една институция, която по условие би трябвало пряко да контролира банките и е тясно свързана с банковия надзор, а именно Бундесбанк.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар