// Вие четете...

Чувства и власт

Античните пари.

„Парите говорят смислено на един език, разбираем за всички нации.“


Един език за всички нации. Парите не само говорят смислено; те придават смисъл на всяко общество, завладяно от тях, и то по начин, който подчинява всички останали институции и системи на взаимоотношения. От самия момент на своето появяване парите играят все по-определяща роля в западното общество, като постепенно довеждат до отхвърляне на феодалната система и на аристократическата йерархия от по-ранните форми на обществено устройство. Тяхната роля в историята и географията на света е еднакво решаваща в древна Елада и Рим и в съвременна Япония и Германия.

Тенденцията парите постепенно да изместват семейните ценности далеч не е нова. Тя намира отражение в творбите на японския есеист Саикаку Ихара, съвременник на Афра Бен от седемнайсти век. Макар и творил на противоположния край на света, неговите наблюдения за живота звучат твърде познато: „Кръвта и произходът не значат нищо; парите са фамилното дърво на градския човек. Майката и бащата дават живот, но парите го пазят.“

Три века по-късно, през 1936 г. Гъртруд Стайн допълва: „Това, което отличава човека от животното, са парите.“

Макар между техните култури да няма почти нищо общо, парите предизвикват едни и същи чувства у една поетеса от двайсти век, у един римски философ от втори век и у един японски есеист от седемнайсти. По техните коментари може да се съди за това как парите са се развили като ключов елемент на един нов, по-сложен тип общество, представляващ качествен скок в сравнение с обществата на догоните, хопите или нуерите. Парите наистина играят много по-голяма роля в живота на един американец, който работи в залата на Нюйоркската фондова борса, отколкото в живота на една жена от племето догон на пазара в Бандиагара, но тази разлика е количествена, а не качествена. Истината е, че догоните вървят по същия път като всички монетарни култури навсякъде по света. Действително те се движат по този път доста по-бавно от нас, но нашият начин на икономически живот може да изчезне също така бързо, както се е появил.

Няма да мине много време, и младият американец в залата на Нюйоркската фондова борса ще изглежда също такава отживелица, както и младата майка от Кани Комболе с гърнето мляко на главата. И двамата са участници в една пазарна система, чието време бързо отминава, тъй като самите пари се трансформират в нови форми, изискващи нови видове пазари, нови начини на извършване на финансови транзакции, нови видове стопански дейности.

Канибали, шоколад и пари. Предстои последният конфликт, в резултат на който цивилизацията ще придобие своята завършена форма – това е конфликтът между кръвта и парите.
В центъра на град Теночтитлан, столицата на ацтекската империя, жреците извършвали всекидневни жертвоприношения. Те подкарвали жертвата по стръмното стълбище, водещо към върха на пирамидата, където четирима жреци хващали тялото за ръцете и краката и го полагали по гръб върху големия каменен олтар. Един от тези страховити, опръскали с кръв свещенослужители вдигал над главата си обсидианов нож и със замах го забивал в гърдите на примрялата от ужас жертва, разпарял гръдния кош и заравял пръсти в кървавата топла плът. Напипал още туптящото сърце, той с един замах го изтръгвал и го хвърлял върху жертвеника на бога Хуцилопчтли. Целият акт на жертвоприношението траел не повече от двадесетина секунди, но по разкази на очевидци сърцето продължавало да пулсира върху горящия жертвеник още няколко минути.

За ацтекските търговци кулминацията на годината на богослужения и ритуали настъпвала със зимния празник Панкецалицтли, или Вдигането на знамената, когато, за да демонстрират своя обществен статут и богатство, те спонсорирали по едно жертвоприношение. За разлика от воините на империята, които лично пленявали вражески войници за принасяне в жертва, търговците купували своите жертви на цена, достигаща до четиридесет тъкани наметала. Веднъж платил за жертвата си, търговецът трябвало да я храни, облича и отрупва с подаръци в продължение понякога на месеци, през което време обреченият се подготвял за грандиозния спектакъл. Всеки търговец, желаещ да спонсорира жертвоприношение, трябвало да устрои по четири пира и празненства за други търговци и военачалници. За всеки пир се набавяли нови и нови дрехи, накити и украшения за домакина и жертвата. Всички тези луксозни стоки се купували специално за конкретния пир, като при завършването му се раздавали на гостите в знак на благодарност, че са зачели домакина. Чак след като приключели всички церемонии, пирове и празненства, търговецът можел да подкара жертвата си по стръмното стълбище към олтара, където жреците поваляли нещастника и изтръгвали сърцето му. После собственикът на изкорменото тяло можел да си го отнесе вкъщи, а жените го измивали и сготвяли. Следвал още един ритуален пир от солено човешко месо и царевица, но този път без традиционните люти чушки. В подялбата на трупа се включвали всички от семейството и повечето съседи; само търговецът се въздържал да опита от месото на онзи, който с течение на времето се бил превърнал в нещо като негов син.

Под ръководството на великия жрец, наречен тленамакак, или Носител на огъня, аптеките организирали през годината цяла поредица жертвоприношения. Докато се подготвяли за тях, жреците промушвали бодли от агаве през различни части от тялото си, най-често през езика или гениталиите си, предлагайки собствената си кръв в дар на боговете. Истински набожният жрец си личал по това, че на слепоочията му винаги зеели пресни рани, от които кръв шуртяла и се стичала по врата и раменете. Кръвта се смесвала с рунтавата сплъстена коса на свещенослужителя, като му придавала страховит вид и миризма, налагаща по най-безспорен начин и доста отдалеч присъствието му в ацтекското общество.

Всеки от множеството богове и всяка от свещените дати в сложния ацтекски календар изисквали своите жертви. Така например рано напролет хората постели за дъжд и принасяли в жертва блюда от месо и царевични питки, както и малки деца, на боговете Тлалок и Чалчуихтликуй. Преди началото на лятото се организирали нови жертвоприношения за дъжд под формата на гладиаторски битки в чест на Ксипе Тотек, богинята на плодородието. Жертвата, привързвана към голям камък, държала в едната си ръка пръчка с набедени птичи пера, с която трябвало да се отбранява срещу воини, въоръжени с истински мечове от обсидиан. Целта била тялото на нещастника да получи колкото може повече повърхностни наранявания, от които да не умре веднага, а кръвта му да изтича постепенно за забавление на зрителите. Набелязаните жертви, които не проявявали голям ентусиазъм да бъдат умъртвени по този начин, жреците омотавали с въжета и изпичали живи на бавен огън като дар на бога на огъня.

По-нататък през годината жреците одирали живи мъже и набивали на кол малки деца, за да могат сълзите им да омилостивят боговете и да докарат още дъжд. Предпочитана жертва били деца с „лизнато“ кичурче на две места по главичката; такива деца бивали отделяни от майките си още при раждане и отглеждани в специални ясли, докато дойде време да бъдат принесени на олтара. Според празниците в календара се подбирали жертви, които да олицетворяват отделните богове. Така например в чест на бога Тецкатлипока подбирали млад мъж без нито един видим дефект. Избраният за жертва бил оставян да живее една година като самия бог — участвал в ритуали, песни и танци и свирел на флейта из града, а останалите жители го отрупвали с цветя и подаръци. Той имал право и на четири красиви жени, ала след изтичане на определения срок го качвали на пирамидата, където жреците му изтръгвали сърцето, а после му отсичали и главата.

Най-зрелищното жертвоприношение се извършвало по време на танца в чест на Ксипе Тотек, когато жреците сграбчвали нарочената жертва – млад мъж, представляващ бога, и за миг го одирали жив. После един от тях си надявал одраната кожа и продължавал танца от името на жертвата. Церемонията имала и друг вариант, при който одирали млада жена в чест на богинята Тоци.
Докато жертвите, принасяни от търговците, завършвали земния си път поднесени на семейната трапеза, повечето трупове от останалите жертвоприношения имали търговско предназначение. След като извадели сърцето, жреците бутвали тялото обратно по стълбите и го оставяли да се изтърколи до подножието на пирамидата. Там го поемали слугите на храма, които отрязвали главата и я поставяли на специалната лавица с трофеи, при бавно гниещите глави на предишните жертви, а изкорменото тяло разфасовали и най-крехкото месо изпращали на тианкицтли – градския пазар, където то се продавало срещу шоколад.

Шоколадови пари. Ацтеките използвали шоколада – по-точно какаовите зърна – като разменно средство. С тези зърна на пазара се купували плодове и зеленчуци – царевица, домати, люти чушки, кратуни, фъстъци, – украшения от злато и сребро, нефрит и тюркоаз, също дрехи и сандали, грънци и кошове, оръжия от обсидиан и ризници, подплатени с вата, месо, риба и дивеч, луксозни стоки като алкохол или роби.

Пазарният площад в градовете на ацтеките обикновено се намирал непосредствено до правителствените сгради, така че държавните чиновници да могат да следят отблизо как протича размяната на стоки и услуги. Пазарният площад в центъра на Теночтитлан например заемал доста голяма площ; затова пък всякакъв вид търговска дейност извън рамките на определената за търговия зона била строго забранена. Държавни чиновници определяли както цените, така и обема на продажбите, като през цялото време се навъртали наблизо, готови да накажат, включително с екзекуция, всеки нарушител на „пазарните“ разпоредби. Държавата създала и наследствената каста на така наречените почтека – търговци, извършващи обмен на стоки на големи разстояния, които имали висок обществен статут и дори собствен бог покровител, Якатеуктли. В допълнение към почтека били назначени и официални бирници, наречени калпикске, които кръстосвали надлъж и шир империята, за да събират налози в натура за държавната администрация, чийто център се намирал в планинската долина на Теночтитлан.

Империята на ацтеките била от трибутарен тип – основавала се главно на събиране на натурални налози, като пазарите представлявали прост придатък на политическата структура, а вместо пари в процеса на търговия се разменяли определени видове стоки. Археолозите разполагат с няколко налогови списъка, оцелели от онази далечна епоха, в които са записани видовете и количествата на натуралните налози, събирани от различните провинции: царевица, амарант, боб, ватени ризници, ножове от обсидиан, медни звънци, нефрит, злато, сандали, щитове, качулки от птичи пера, какао, раковини и всякакви други хранителни стоки, битови и декоративни предмети. Огромната част от движението на стоките на територията на империята се извършвало под форма на събиране на натурални налози от периферията към центъра. В това отношение империята на ацтеките не се различавала от останалите велики империи, съществували преди изобретяването и разпространението на парите. Египет, Перу, Персия и Китай били все трибутарни системи, основани на събирането на натурални налози, а не на пазарното движение на стоки и пари.

В тази система на натурално стопанство местните пазари играели съвсем периферна роля в стокообмена, но в рамките на ограничения пазар първостепенно място било отредено на какаовите зърна. Между всички видове разменни средства, използвани от ацтеките, какаото се оказало най-достъпно и лесно за употреба. Какаовото дърво ражда едри жълто-зелени шушулки, донякъде прилични на малки кратуни. Когато узрее, плодът има белезникаво месо, което е много вкусно, макар по нищо да не прилича на шоколад. Семките на този плод, изпечени или изсушени, могат да се съхранят във вид на какаови зърна в течение на дълги месеци, докато стане време да се смелят и направят на шоколад.

Какаото виреело най-вече в Южно Мексико, в днешните щати Оаксака, Киапас, Табаско и Веракрус, както и в някои централно американски държави. От тези земи навремето то било изпращано във вид на натурален налог до всички административни центрове на ацтекската империя, най-вече до столицата Теночтитлан, на територията на днешния Мексико Сити. Какаовите зърна се превърнали в такава ценна суровина и разменно средство, че започнали да ги фалшифицират – престъпниците разтваряли черупката и заменяли ядката с кал, след което залепвали черупката и размесвали подправените зърна с истински, за да прикрият измамата.

Стоковите пари като какаовите зърна се използвали в една система на търговия, основана повече на бартер, отколкото на покупко-продажба. Ацтеките разменяли например една игуана срещу наръч дърва или кош царевица срещу връзка люти чушки, а когато дадена размяна им се сторела неравностойна, те доплащали разликата в какаови зърна. Какаото станало средство за пресмятане стойността на стоката и за закръгляване при сделка, но никога не се използвало за цялостна размяна на стока срещу какао. Така например при размяната на един плод от кактус на стойност пет какаови зърна срещу мамул царевица на стойност шест зърна притежателят на кактуса трябвало да добави едно зърно, за да стане сделката.

При по-големи сделки търговците изчислявали стойността на стоката в торби какао, като една торба се равнявала приблизително на 24 000 зърна. Разбира се, такива огромни количества какаови зърна се оказали твърде неудобни за ежедневна търговия. Подобно на всички примитивни системи, при които търговията се ограничава до определени важни стоки, ацтеките прибягвали до повече от една мерна единица за стандартизиране на размяната. В допълнение към какаовите зърна те въвели така наречените качтли, или тъкани памучни наметала, които по стойност варирали между 60 и 300 какаови зърна. Тези качтли се използвали за по-крупни финансови транзакции като например при покупка на роби или на човешки материал за жертвоприношенията, където използването на какао би било твърде неудобно. Списъкът на стандартизираните стоки с точно определена стойност включвал мъниста, раковини и медни звънци, които се използвали в стокообмена на север чак до територията на днешна Аризона.

Стоковите пари имали едно безспорно предимство: освен средство за размяна те представлявали и предмет на пряко потребление. Ацтеките винаги можели да смелят какаовите си пари на шоколад. За разлика от книжните пари и евтините монети, които лесно губят номиналната си стойност в зависимост от пазарната конюнктура или просто от физическо изхабяване, натуралните пари имат стойност сами по себе си, доколкото винаги могат да се използват по основното си предназначение, независимо от състоянието на пазара.

Подобно на другите видове пари обаче шоколадът няма собствена стойност извън точно определен културен контекст. За да има такава стойност, хората би трябвало да го оценяват като стока, тоест да искат и да знаят как да го използват по предназначение. Култът към шоколада в Централна Америка като храна и разменно средство рязко контрастира с отношението на първите европейски пирати, пленили кораби, натоварени с какао – те помислили какаовите зърна за заешки изпражнения и просто изхвърлили целия товар в морето.

Ацтекската империя е една илюстрация за това колко сложни могат да бъдат икономическите и политическите отношения, дори при отсъствието на пари. Системата за разпределение на ацтеките може да се оцени като доста сложна за едно протопазарно стопанство в рамките на централизирана империя, основана на натурални налози и примитивни стокови пари. Чрез използване на определени стоки като разменно средство ацтеките съумели да достигнат ниво на развитие, от което до създаването на истински пари ги деляла една крачка. За съжаление те така и не направили тази крачка.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар