// Вие четете...

История на българите

Борба за църковна независимост.

C75„Напразен труд е да ловиш риба с въдица, но без кукичка, както и да се учиш без книга.“

Борба за църковна независимост.

Приблизително около второто десетилетие на XIX в. започва и българската народно – църковна борба за независима църква. Както бе споменато вече, след установяване на турското господство над страната е била ликвидирана окончателно Търновската патриаршия. Българските църкви попаднали в диоцеза на Вселенската патриаршия в Цариград. Това налагало не само за предстоятели на епархиите гръцки владици, но и четенето на много места на богослужебните книги на гръцки език. С разрастването на националното самочувствие в началото на XIX в. и на българското просвещение се разгоряла повсеместна борба на българите за извоюване на собствена църковна независимост, което по същество е означавало и официално припознаване на самостоятелна българска нация.
Църковната борба започнала чрез противопоставяне на българското население срещу гръцките владици във Враца, Търново, Велес, Кукуш и в кратък период от време обхванала почти цялата обширна територия, заселена с българи. Начело на борбата застанали духовници излезли от средите на народа, като Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, но и изтъкнати български възрожденци като Петко Славейков, Тодор Бурмов, д-р Стоян Чомаков, Гаврил Кръстевич и много други. Неофит Бозвели потърсва в Цариград помощ от представителите на полската емиграция, за да извоюваме правата на българските първосвещеници – борци за независима църква. Тъкмо затова гръцката патриаршия с помощта на руския посланик в Цариград – Титов, арестуват и заточват на два пъти Неофит Бозвели и Иларион Макариополски в светогорските манастири, като унищожават накрая и физически Неофит Бозвели в подземията на Хилендарския манастир през юли 1848 г. Иларион Макариополски обаче остава жив и продължава борбата.
Още от началото на борбата за независима българска църква, Русия, заинтересована да запази за себе си единството на Вселенската патриаршия, застава на нейна страна. Това е продиктувано от стратегическите намерения на Руската империя да се окаже в бъдеще, при подходящи условия, единствената наследница на някогашната Византийска империя. Това принудило българският народ да проведе жизнено важното единоборство за националното си припознаване без всякаква външна подкрепа. В хода на тази продължителна схватка определени, но ограничени среди от народа и интелигенцията начело с Драган Цанков, възмутени от поведението на православна Русия, установяват връзка с католически мисионери, изпратени в нашата страна, и създават Българска униатска църква, свързана пряко с Ватикана. Едновременно с това малки групи от населението със същата цел – осигуряване на църковна независимост, са последователи и на протестантските мисионери, изпращани предимно от Америка и Англия.
Протестантските мисионери обаче имат и друга важна роля в България. Те осъществили превеждането на Библията на съвременен български език. Общоприето правило е, че превеждането на Светото писание на съвременния литературен език на един народ е фактически началото на неговата съвременна култура. Преводът на български на Библията е извършен от д-р Елайас Ригс и д-р Алберт Лонг при прякото участие отначало на Константин Фотинов, а по-късно на Петко Славейков. През 1871 г. българският превод на Библията е бил отпечатан в голям формат и разпространяван по българските земи. Почти всеки от тогавашните американски протестантски мисионери у нас и тези в цариградския „Робърт колеж“ са съдействали активно на българското национално освободително движение.
Това обаче не намалило всеобщия характер на народно-църковната борба за независима българска църква. На Великден 1860 г. Иларион Макариополски отхвърлил демонстративно споменаване името на вселенския патриарх при църковната служба в българската църква, а десет години по-късно, на 28. II. 1870 г. бил издаден султански ферман, с който се провъзгласявала независима българска църква начело с екзарх.
С назначаването на граф Н.П. Игнатиев за руски посланик в Цариград, отношението на Петербург към църковния ни въпрос се променило, което улеснило и дейността на българските родолюбци.
Диоцезът на Българската екзархия обхващал приблизително територията, населена предимно с етническо българско население в Мизия, Тракия и Македония, и това е аргумент от изключителна важност за определяне по-късно на етническите български граници.
В развоя на самата народно-църковна борба се разраствало и българското духовно и политическо пробуждане. През 1844 г. в Смирна българският учител и книжовник Константин Фотинов издал първото българско периодично списание „Любословие“. Две години по-късно студентът по химия и по-късно бележит български просветител и журналист, Иван Богоров, отпечатва в Лайпциг първият български вестник „Български орел“. Десетилетие по-късно в средата на петдесетте години от XIX в., почти едновременно в Лом, Свищов и Шумен възникват първите три „читалища“ – самобитни български културни институции, които до Освобождението наброяват вече над 1400 в различни краища на страната от Охридското езеро до Тулча при устието на Дунава.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар