// Вие четете...

Чувства и власт

Що за тълпа е парламента?

Talp16„Бъди бърз не в обещанията, а в изпълнението, защото хората на драго сърце вярват в това, което желаят.“

Що за тълпа е парламента?

Парламентарните събрания, доведени до дадена степен на възбуда, се отъждествяват с обикновените хетерогенни тълпи и чувствата им съответно са белязани от особеността да са винаги крайни. Те се отдават на героични постъпки или на най-лошите ексцесии. Индивидът престава да е това, което е, и ще гласува за най-противоположните на личните му интереси мерки. Картината сигурно е мрачна, но е точна. Достатъчно възбудените и хипнотизирани парламентарни събрания разкриват едни и същи черти. Те се превръщат в подвижно стадо, подчиняващо се на всякакви импулси. Проявите на нещата и връзките между тях са им напълно непознати. Еднакво бързо се обезсърчават и се палят, жертви на всички страхове, постоянно много високо или много ниско, никога на необходимото стъпало и с подходящата мярка. По-неуловими от водата, те са отражение на всички цветове и повторение на всички форми.
За голямо щастие всички току-що описани характери в парламентарните събрания не се проявяват постоянно. Те са тълпи само в определени моменти. Съставящите ги отделни личности съумяват в многобройни случаи да съхранят индивидуалността си и затова едно събрание може да изработи отлични временни закони. Вярно е, че тези закони са подготвени от специалист в тишината на кабинета; и гласуваният закон всъщност е дело на един човек, а вече не на едно събрание. Естествено те са най-добрите. Действието им става гибелно само когато няколко последователни злощастни поправки ги превърнат в колективно дело. Делото на тълпата е навсякъде и винаги по-некачествено от това на отделния човек. Единствени специалистите спасяват събранията от прекалено разбърканите и прекалено неизпробваните мерки. В този момент те се превръщат във временни водачи. Не събранието им въздейства, а те на него.
Въпреки всички трудности на функционирането им парламентите представляват най-доброто средство, което народите са открили досега, за да се управляват и предимно за да избегнат, колкото е възможно, личната тирания. Те положително са идеалът за управление, поне за философите, мислителите, писателите, творците и учените, с една дума, за всичко, съставляващо върха на една цивилизация.
Впрочем от тях могат да възникнат само две сериозни опасности: – принудителното разпиляване на финансите и постепенното ограничаване на личните свободи.
Първата от тези опасности е неизбежно последствие от изискванията и непредвидливостта на изборните тълпи. Ако някой депутат предложи мярка, привидно удовлетворяваща демократични идеи, например да се осигуряват пенсии на всички работници, да се увеличи основната заплата на кантонерите, учителите и т.н., останалите депутати от внушението на страх от избирателите няма да смеят да дадат вид, че пренебрегват интересите им, като отхвърлят предлаганата мярка. И все пак те знаят, че тя ще натовари опасно бюджета и ще изиска въвеждането на нови данъци. Колебание при гласуването е невъзможно. Докато последствията от увеличаването на разходите са далечни и не им създават кой знае какви неприятности, то последствията от един отрицателен вот, напротив, биха се почувствали ясно още на следващия ден, когато ще трябва да излязат пред избирателя.
Към тази първа причина за раздуване на разходите се добавя и друга, не по-малко повелителна: задължението да се отпуснат всички средства от чисто местен интерес. Един депутат не би могъл да се противопостави, тъй като и тези средства се изискват от избирателите, а някой депутат не може да получи необходимото за района му, без да отстъпи пред подобни искания на колегите си .
Втората от гореспоменатите опасности е принудителното ограничаване на свободите от парламентарните събрания, макар и външно по-неосезаема, всъщност е доста сериозна. Тя произтича от безбройните закони, все ограничителни, чиито последици парламентите не схващат с елементарното си съзнание и които се считат длъжни да гласуват.
Това постепенно ограничаване на свободите се проявява по специален за всяка степен начин, изработването на безбройни законодателни мерки, всички поначало ограничителни, води неизбежно до увеличаване по брой, власт и влияние на чиновниците, натоварени с приложението им. По този начин те се стремят да станат истински владетели на цивилизованите страни. Мощта им нараства още повече от обстоятелството, че при безкрайните смени на правителствата, не засягащи чиновническата каста, последната единствена притежава безотговорност, безименност и постоянство. А известно е, че няма по-тежки форми на деспотизъм от изявяващите се под този троен образ.
Непрестанното изковаване на ограничителни закони и регламенти, ограждащи с най-византийски формалности и най-дребните житейски постъпки, неминуемо довежда до постепенно стесняване обсега на свободно движение на гражданите. Жертви на заблудата, че повече закони означават по-здраво осигурени равенство и свобода, народите с всеки изминал ден се съгласяват на все по-тежки препятствия.
Това съгласие не е безнаказано. Свикнали да понасят всякакви робства, те в крайна сметка бързо се връщат към тях, губейки каквато и да било спонтанност и енергия. От тях остават само празни сенки, пасивни автомати, безволеви, беззащитни, безсилни. Но след като вече не намира в себе си нужните му подвижни сили, човекът изпитва силен подтик да ги потърси другаде. Колкото повече растат безразличието и безпомощността на гражданите, толкова по-належащо е да се увеличи допълнително ролята на правителствата. Те задължително трябва да носят духа на инициативност, предприемчивост и ръководство, който отделните хора са изгубили. На тях се възлага всичко да предприемат, всичко да ръководят, всичко да защитават. В такава обстановка държавата се превръща във всемогъщ бог. Само че опитът учи, че властта на такива божества никога не е била много трайна.
Постепенното ограничаване на всички свободи у някои народи, въпреки някакво право, създаващо им илюзия, че ги притежават, сякаш се дължи както на старостта им, така и на определен режим. То съставлява един от симптомите на онази степен на упадък, която никоя цивилизация досега не е успяла да избегне.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар