// Вие четете...

Роли в живота

Чий е Свещения град?

„Пратеник не се убива.“

Въпреки панаирджийската атмосфера, положението на воюващите не е никак за завиждане. Мъртвите и ранените са много, бушуват епидемии, а снабдяването през зимата не е никак лесно. Саладин е преди всичко притеснен за положението на гарнизона в Акра. Колкото повече кораби пристигат от Запад, толкова по се затяга блокадата по море. На два пъти египетска флота, наброяваща няколко десетки морски съда, успява да си пробие път до пристанището, но загубите са сериозни и много скоро се налага султанът да започне да прибягва до хитрости, за да снабдява с храни обсадените. През юли 1190 година той приготвя в Бейрут огромен кораб, натоварен с жито, сирене, лук и овце:

Група мюсюлмани се настаниха на кораба, разказва Бахаеддин. Те се облякоха като кръстоносци, обръснаха брадите си, закачиха кръстове по мачтите и сложиха свине на видно място на палубата. Приближиха се към града, спокойно минавайки между вражеските кораби. Спряха ги с думите: „Виждаме, че се отправяте към Акра!“ Преструвайки се на учудени, те попитаха: „Нима още не сте превзели града?“ Кръстоносците, които мислеха, че наистина си имат работа със сънародници, отговориха: „Не, още не сме го превзели“. „Добре, казаха нашите, тогава ще акостираме край лагера, но зад нас има още един кораб. Трябва веднага да го предупредите, за да не отиде към града“. Всъщност бейрутчани просто бяха забелязали на идване, че западняшкия кораб плава зад тях. Вражите моряци се отправиха веднага към него, а нашите надуха всички платна по посока на Акра, където бяха приети с викове на радост, защото в града цареше глад.

Подобни хитрини все пак не могат да се повтарят твърде често. Ако армията на Саладин не успее да разкъса обръча, Акра ще капитулира. Но колкото по изтичат месеците, толкова по-слаба изглежда вероятността за победа на мюсюлманите, за нов Хитин. Вместо да пресъхне, потокът от западни войни непрекъснато набъбва. През април 1191 година самият френски крал Филип Август дебаркира с войските си близо до Акра, последван през юни от Ричард Лъвското сърце:

Този английски крал, Малик ал-Инкитар, ни разказва Бахаеддин, бе мъж смел, енергичен и храбър в боя. Макар и по-долу по ранг от краля на Франция, той бе по-богат и с по-голяма войнска слава. По пътя си той се спря в Кипър, като го превзе, а когато се появи пред Акра придружен от двадесет и пет галери, претъпкани с бойци и оръжие, западняците нададоха викове на радост и запалиха големи огньове, за да отбележат пристигането му. Що се отнася до мюсюлманите, събитието изпълни сърцата им със страх и ужас.

Тридесет и три годишен, рижият великан, който носи короната на Англия, е първообраз на войнствения и суетен рицар, у когото благородството на идеалите прикрива зле стъписваща грубост и пълна безскрупулност. И докато няма западен воин, останал безчувствен към неговия чар и безспорна харизматичност, самият Ричард е привлечен от Саладин. Още не пристигнал и търси да се срещне с него. Изпраща пратеник при ал-Адел и го моли да му уреди среща с брат си. Султанът отговаря без минута колебание: „Царете се срещат само след сключване на споразумение, защото не е подходящо да воюваш с хора, които познаваш и с които си ял заедно“. Но разрешава на брат си да се срещне с Ричард при условие, че всеки от тях бъде заобиколен от войниците си. Контактите продължават без големи резултати. Всъщност, обяснява ни Бахаеддин, изпращайки ни пратеници, главното намерение на западняците бе да научат нашите силни и слаби страни. Ние, като ги приемахме, имахме точно същата цел. Макар и искрено да желае да се запознае с човека, превзел Ерусалим, сигурно е, че Ричард не е дошъл на Изток, за да води преговори.

Докато траят срещите английският крал се готви дейно за последен щурм срещу Акра. Изцяло откъснат от света, градът е в плен на глада. Само отделни отлични плувци могат все още да достигнат до него с риск за живота си. Бахаеддин разказва историята на един от тези самоотвержени бойци:

Става въпрос, уточнява той, за един от най-любопитните и поучителни епизоди в тази продължителна битка. Един мюсюлмански плувец на име Иса имаше навика да се гмурва нощем под вражеските кораби и да се появява от другата страна, където го чакаха обсадените. Той пренасяше обикновено привързани за колана си пари и съобщения, предназначени за гарнизона. Една нощ, след като се бе гмурнал с три кесии с по хиляда динара и много писма, той бе открит и убит. Ние веднага разбрахме, че се е случило нещастие, защото Иса ни съобщаваше редовно, че е пристигнал, като пускаше гълъб от града в наша посока. През онази нощ до нас не достигна никакъв знак. Няколко дни по-късно жители на Акра, които се намирали на брега, видели един труп, изхвърлен от вълните. Като се приближили, те разпознали Иса плувеца, който все още носел на колана си златото и восъка, с който били запечатани писмата. Виждал ли е някой някога човек, изпълнил мисията си след смъртта си така точно, сякаш е жив?

Героизмът на отделни арабски воини не е достатъчен. Положението на гарнизона в Акра става критично.В началото на лятото на 1191 година молбите на обсадените се превръщат във викове на отчаяние: „На края на силите си сме и нямаме вече друг избор, освен капитулация. Още утре, ако не направите нищо за нас, ще поискаме животът ни да бъде запазен и ще предадем града“. Саладин се поддава на отчаянието. Загубил всяка надежда за обсадения град, той плаче с горещи сълзи. Близките се страхуват за здравето му, а лекарите му предписват успокоителни сиропи. Той нарежда на глашатаите да оповестят из целия лагер, че ще бъде предприета масирана атака за освобождението на Акра. Но емирите го изоставят. „Защо, възразяват те, безполезно да излагаме на опасност цялата мюсюлманска армия?“ Кръстоносците са вече толкова много и така добре окопани, че всяка офанзива би била самоубийствена.

На 11 юли 1191 година, след двегодишна обсада, знамена с кръстове се появяват внезапно по стените на Акра:

Кръстоносците нададоха мощен радостен рев, докато в нашия лагер всички бяха зашеметени. Войниците плачеха и се каеха. А султанът приличаше на майка, току-що изгубила рожбата си. Отидох да го видя, като правех всичко възможно да го утеша. Казах му, че отсега насетне трябва да мисли за бъдещето на Ерусалим и крайбрежните градове, както и да се погрижи за съдбата на пленените мюсюлмани в Акра.

Като преодолява болката си, Саладин изпраща пратеник при Ричард, за да обсъдят условията за освобождаване на пленниците. Но англичанинът бърза. Твърдо решен да се възползва от успеха си, за да предприеме широко мащабна офанзива, той няма време да се занимава с пленници, както и султанът четири години по-рано, когато западняшките градове падат един след друг в ръцете му. Единствената разлика е, че като не желае да губи време с пленниците, Саладин ги пуска на свобода. Докато Ричард предпочита да ги избие. Две хиляди и седемстотин войници от гарнизона на Акра са изведени пред стените на града заедно с близо триста от техните жени и деца. Навързани с въжета, така че да образуват обща човешка маса, те са предадени на западняшките войници, които изливат цялата си жестокост върху тях със саби, копия и дори камъни, докато и последното стенание не заглъхва.

Решил въпроса по този експедитивен начин, Ричард напуска Акра начело на войските си. Отправя се на юг по крайбрежието, неотлъчно следван от флотата си. В същото време Саладин поема успоредно на него, но далече от брега. Безброй са сблъсъците между двете армии, но нито един не се оказва решаващ. Султанът знае, че вече не би могъл да попречи на нашествениците да възстановят контрола си над палестинския бряг, нито пък да разгроми армията им. Амбицията му се свежда до това да ги задържи, да им препречи на всяка цена пътя към Ерусалим, чиято загуба би била ужасна за исляма. Съзнава, че преживява най-тежкия миг в своята кариера. Дълбоко наранен, той все пак се опитва да запази духа на войските и своите близки. Пред последните признава, че е преживял тежък обрат, но — обяснява им — той и народът му са тук, за да останат, докато западняшките крале участват в поход, който рано или късно ще свърши. Не напусна ли кралят на Франция Палестина през август, след като прекара сто дни на Изток? Не повтаря ли често кралят на Англия, че няма търпение да се прибере в далечното си кралство?

Впрочем Ричард предприема множество дипломатически ходове. През септември 1191 година, след известни успехи на армията си главно в приморската равнина Арсуф, северно от Яфа, той настоява пред ал-Адел за постигането на бързо споразумение:

И наши и ваши са мъртви, му пише той в едно послание, страната е разорена и ние всички не постигнахме целта си. Не смяташ ли, че това е достатъчно? От наша гледна точка има само три причини за раздор: Ерусалим, истинският кръст и територията. Като говорим за Ерусалим, това е място на нашата вяра и ние никога няма да се откажем от него, дори и да трябва да се бием до последно. Що се отнася до територията, бихме искали да ни бъде върнато онова, което се намира на запад от река Йордан. Относно кръста, за вас той е само парче дърво, докато за нас цената му е неизмерима. Нека султанът ни го даде и да сложим край на изтощителната борба.

Ал-Адел веднага докладва на брат си, който се допитва до главните си съветници, преди да продиктува отговора:

Свещеният град е толкова наш, колкото и ваш. Той дори е по-важен за нас, защото към него бе предприел чудодейното си нощно пътуване нашият пророк и именно там ще се събере нашата общност в деня на Страшния съд. Така че изключено е да го изоставим. Мюсюлманите никога не биха се съгласили с това. Що се отнася до територията, тя винаги е била наша, а вашето завоевание е само временно. Вие се настанихте там поради слабостта на мюсюлманите, които я населяваха по това време, но докато има война ние няма да ви позволим да се ползвате от вашите владения. Що се отнася до кръста, той представлява голям коз в нашите ръце и ние няма да се лишим от него докато не получим в замяна важна отстъпка в полза на исляма.

Твърдостта на двете послания не бива да ни заблуждава. Макар и всеки да излага максималните си искания, ясно е, че пътят за компромис остава отворен. Така например три дни след тази размяна, Ричард изпраща на брата на Саладин доста странно предложение: Ал-Адел ме извика, разказва Бахаеддин, за да ме запознае с резултатите от последните си контакти. Според предвижданото споразумение ал-Адел трябваше да се ожени за сестрата на английския крал. Тя била женена за господаря на Сицилия, който починал. И англичанинът бе довел сестра си със себе си на Изток и я предлагаше за жена на ал-Адел. Съпрузите ще живеят в Ерусалим. Кралят ще даде земите, които контролира, от Акра до Аскалон, на сестра си и тя ще стане кралица на крайбрежието, на „сахел“-а. Султанът ще отстъпи владенията си по крайбрежието на брат си, който ще стане крал на „сахел“-а. Кръстът ще им бъде поверен, а пленниците и от двата лагера ще бъдат освободени. След като така бъде сключен мир английският крал ще отпътува към отвъдморската си родина.

Очевидно ал-Адел е изкушен. Той заръчва на Бахаеддин да положи всички усилия, за да убеди Саладин. Летописецът обещава да направи необходимото:

Аз се представих пред султана и му повторих онова, което бях чул. Той веднага ми отговори, че не вижда нищо неудобно, но че според него кралят на Англия никога няма да приеме подобно разрешение и че вероятно се касае само за шега или хитрост. На три пъти го помолих да потвърди съгласието си и той го направи. Върнах се при ал-Адел, за да го известя за съгласието на султана. Той побърза да изпрати пратеник във вражеския лагер, който да предаде отговора. Но проклетият англичанин нареди да му кажат, че сестра му изпаднала в бясна ярост, когато я запознал с предложението; тя се кълняла, че никога няма да се отдаде на мюсюлманин!

Както Саладин предполага, Ричард се опитва да хитрува. Той очаква султанът да отхвърли плана му изцяло, нещо, което никак не би се харесало на ал-Адел. Но давайки своето съгласие, Саладин всъщност принуждава западняшкия монарх да разкрие двойната си игра. И наистина от няколко месеца Ричард се опитва да установи привилегировани отношения с ал-Адел, когото нарича „братко мой“ и чиито амбиции ласкае, за да го използва срещу Саладин. Твърде умела тактика. От своя страна султанът използва същите методи. Успоредно с водените с Ричард разговори той започва преговори с господаря на Тир, ал-маркиш Конрад. Последният поддържа изключително обтегнати отношения с английския монарх, защото го подозира в намерение да го лиши от владенията му. Той дори предлага на Саладин съюз срещу „морските нашественици“. Без да приема буквално предложението, султанът го използва, за да засили дипломатическия си натиск върху Ричард, който до такава степен се отчайва от политиката на маркиза, че няколко месеца по-късно нарежда да го убият.

След като замисълът му пропада, кралят на Англия поисква от ал-Адел да му уреди среща със Саладин. Но отговорът на султана е същият както няколко месеца по-рано:

Царете се срещат само след сключен договор. Във всеки случай, прибавя той, аз не разбирам езика ти и ти не разбираш моя, така че имаме нужда от преводач, на когото и двамата да имаме доверие. Нека този човек бъде пратеник между нас. Когато постигнем споразумение, ще се съберем и приятелството ще се възцари между нас.

Преговорите ще се протакат още цяла година. Укрепил се в Ерусалим, Саладин оставя времето да тече. Предложенията му за мир са прости: всеки запазва онова, което притежава; ако кръстоносците искат, нека идват без оръжие на поклонение в Свещения град, но той ще остане в ръцете на мюсюлманите. Ричард, който гори от нетърпение да се върне у дома си, се опитва да ускори решението като на два пъти потегля към Ерусалим, но не го напада. За да освободи излишъка си от енергия, той строи в продължение на месеци страшна крепост в Аскалон и мечтае да я превърне в изходна база за бъдещ поход срещу Египет. Когато съоръжението е завършено, Саладин поисква то да бъде разрушено камък по камък преди сключването на мира.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар