// Вие четете...

Роли в живота

Църквата с оправдание за войните.

„Любителите на кавги редом не седят. Глубците спорят за плячката, а умните я делят.“

Впрочем може ли да бъде открито достоверно, тоест точно и пълно описание на историческо сражение? Това са все важни, предизвикващи въодушевление или униние твърде неясни събития, чиито по-късни описания крият безброй предизвикателства… Други примери за разминаване в оценките откриваме в изследванията на Ксавие Елари върху XIII и XIV в. Бихме могли да препрочетем описанията на Ватерлоо от Стендал и Виктор Юго, за да се убедим какъв интерес представляват „самопризнанията“ на романа, чиято функция към хилядната година донякъде изпълняват тези хроники.

Макар твърде далеч от Наполеоновите войни, битките от времето на феодализма са не по-малко организирани. Те не се свеждат до поредица „двубои“ както в описаната от Тацит древна Германия. При тях е налице развръщане на кавалерията в две линии, както това става при Соасон и Конкрьой. Ролята на военачалниците за победата обаче е не по-малко решаваща. Смъртта на Роберт I при Соасон прави непонятен Божия съд, тъй като след това неговият син печели битката, а при Конкрьой смъртта на граф Конан се превръща в неочаквано възмездие на анжуйското упорство. Най-сетне при Нуи пленяването на Тибо дьо Блоа обяснява факта, че сражението трае толкова кратко и прави възможна, ако не и напълно заслужена, възхвалата от страна на Раул Глабер, че по силата на някакво чудо има толкова малко убити и ранени.

Априори тези битки не би трябвало да изглеждат кой знае колко „рицарски“, доколкото те са все излезли от контрол прояви на феодалната война. Не се ли дължат те преди всичко на прекомерно сериозни залози, на неудържим изблик на ненавист? Във всеки от тези случаи се намира някой, който не приема установеното положение, и с изключение на Жофроа Мартел, именно този някой бива обречен на позор и става причина за кръвопролитие. Напразно бихме дирили в тези разкази примери за помирения, за благородни жестове в навечерието на големите сражения. Рихер и Раул Глабер всеки път вземат страната на един от противниците и подлагат на критика несправедливостта на другия. „Историята на анжуйските графове” пък неизменно заклеймява победените.

Впрочем тези битки са белязани от прояви на нелоялност и на пръв поглед при тях за лоялност въобще не може да се говори. Налице са две възможни обяснения: или не съществува никакъв, дори и негласен кодекс във войните между принцовете, или такъв съществува, но самите те непрекъснато го нарушават. На 15 юни 923 г., понеже е неделя, крал Роберт I изобщо не очаква нападение от страна на противниковата войска и това му струва живота, тъй като неговите бойци се вдигат на крак прекалено набързо и са прекалено малобройни, поради което не успяват да удържат до пристигането на подкрепленията начело с Хуго. Това означава, че Карл Прости го е изненадал, че в никакъв случай не му е предложил Божи съд чрез двубой и дори не взема участие в настъплението заедно със своята войска. По-късно при Конкрьой, на 27 юни 992 г., граф Конан, вероятно по съвета и с помощта на норманските си съюзници, прибягва до клопка, в която анжуйската конница се хвърля с главата напред, и в резултат след това той не може да разчита на никаква милост.

Ала Карл Прости е невероятно пропаднал и оспорван потомък на Каролингите, а Конан е бретонец, така че при Понлевоа и при Нуи не може да се говори за коварни номера, подобни на онези, до които те прибягват.

В действителност трябва да се подчертае, че дори при най-рицарските сражения, като това при Бремюл на 20 август 1119 г., дори по време на турнирите през XII в. биват прилагани военни хитрости или поне уловки.

Впрочем, когато описват битката при Соасон (923 г.), Рихер от Реймс и Адемар от Шабан застават на страната на Роберт I, макар да го смятат за узурпатор, като обръщат внимание на благородното му държание. Той се открива на противника, развявайки бялата си брада, която по думите на Адемар е негов „отличителен белег“. В двете описания присъства името на човека, който го убива и умира заедно с него. Това е граф Фулберт, комуто според Рихер Карл Прости е поверил командването на първата линия, а според Адемар е предупреден от него за опасността. И в двете повествования сражението се съсредоточава върху вълнуващия и героичен двубой до смърт.

Според хронистите от хилядната година сраженията следват определени правила. По описанието на Раул Глабер битката при Конкрьой се провежда на предварително уговорено от противниците място, където впрочем дванадесет години преди това се е състояла друга битка, а това превръща местността в обичайно бойно поле, каквито ще бъдат избирани по-късно за турнирите в пограничната зона между „страните“.

Не може да се вярва, че речите на Конан и на Фулк преди битката да са изцяло измислени от Рихер. Конан призовава своите да останат по местата си, като по този начин привидно се съобразява с неписаното правило да не напада пръв. В действителност целта му е да привлече анжуйците в клопката на вълчите ями, които предварително са изкопани и покрити с папрат. На моменти обаче феодалната война дава действителни примери за проява на спорадичен или привиден пацифизъм.

Фулк Нера от своя страна насърчава своите да нападнат час по-скоро и „да не се съмняват в победата, понеже мъжете могат да хранят най-добри надежди, стига Бог да не се отвърне от тях“. Подобни думи спокойно би могъл да произнесе дори един Жеро д’Орийак. В своя разказ Рихер поставя ударението върху добродетелите на своите герои, обръщайки внимание на мястото, което заемат речите и уловките във войните между принцовете, които той несъмнено ни описва достоверно.

Не бива да пропускаме освен това един факт, засвидетелстван за пръв път във феодална Франция: привличането на наемници или най-малко на платени рицари от страна на Фулк Нера. Дали това е станало преди битката, както твърди хронистът, или по-скоро след нея, от редиците на противниците, лишени най-неочаквано от своя граф? Твърде възможно е по време на военните действия след 992 г. анжуйците да са взели на служба мнозина бретонски рицари, тъй като хартите от областта на Лоара по онова време изрично отбелязват тяхното присъствие. След малко ще се убедим колко важно място заемат в историята на рицарството тези наемни рицари!

Забележителната битка при Нуи в Сен Мартен-льо-Бо (21 август 1044 г.) представлява важен етап и в друго отношение. Подобно на свети Жеро преди това, Жофроа Мартел побеждава с помощта на Всевишния. Така твърди поне Раул Глабер. Граф Жофроа придобива правото да носи върху копието си хоругвата на свети Мартин, след като предварително е дал обещание да върне неговите сеньории. Когато вижда това, противниковата войска, водена от графа на Блоа и неговия брат, се вцепенява от ужас. Графът е заловен, брат му побягва и великолепната равносметка е „пленяването без проливане на кръв на седем хиляди въоръжени мъже“. След това те могат да разказват, че техните противници от войската на Жофроа, „както конници, така и пешаци, сякаш носят непорочни одежди“, подобни на онези, с които светиите биват изобразявани в църквите. Дали това не е нищо повече от оправдание за липсата у тях на боен дух след пленяването на граф Тибо?

Твърде различна се оказва версията на анжуйците в „Историята на графовете”, писана след 1100 г. В нея сакрализацията е заместена от смелост, от анжуйското мъжество и има убити. Ала дори тази „История” потвърждава огромната разлика с битката при Понлевоа (1016 г.), изключително кръвопролитна и завършила с поражение на бащата на Тибо срещу бащата на Жофроа. От описанието става ясно, че противниковата конница е побягнала и са били избити предимно пехотинците.

Разгромът на войската от Блоа при Нуи през 1044 г. се свежда по-скоро до вземането на пленници и този факт изглежда съвсем достоверен.

Ето защо към средата на XI в. самото прибягване до война от страна на принцовете поставя най-сериозни проблеми. Нарастващата мощ на местните владетели, необходимостта да покажат или, в случая с анжуйците, да затвърдят воинската си слава и по този начин да привлекат към себе си сеньорите и рицарите владетели на замъци или да внушат страхопочитание у тях, ги кара да се домогват до престиж или до политическо надмощие чрез прилагането на оръжие, което минава отвъд обичайните набези за плячка. Дори Църквата с нейния „Божи мир“ може да им помогне да намерят оправдание за тези войни, без да може да достигне до единно мнение за свързаните с тях насилия.

Впрочем не само Църквата, но и цялото феодално общество има амбивалентно отношение към войната между принцовете. Нима в крайна сметка разказите за битката при Соасон не прославят мъжеството на крал Роберт, и то въпреки законните претенции на Карл Прости? Като цяло е налице желание да възтържествува справедливостта, но не без проява на воинска доблест. Хората харесват славните битки, но без проливане на прекалено много кръв. Винаги съществува опасност от крайности, особено във войните между принцовете, а именно по отношение на тях порицанието от страна на Църквата е най-умерено.

Дали не е дошло времето, когато на основата на традиционните съглашения между воини ще се развият същински рицарски конвенции?

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар