// Вие четете...

Роли в живота

Църквата и рицарите грабители.

„Подкупения враг приятел не става.“

Духовни наказания срещу грабежите и злините. Адемар от Шабан е твърд привърженик на договорите за мир в Лимузен, но е налице удивително разминаване между неговите проповеди в тяхна защита, изпълнени с призиви за справедливост и с молитви към архангел Михаил и към Господ, и скромното място, които им отрежда в своята „Хроника” за Аквитания. Споменава само за договорите от Лимож, първият от които е сключен през 994 г. „По това време цял Лимузен пламна от огнена чума (отравяне с мораво рогче). Зараза, причинявана от гъбична плесен по зърнените култури, известна като свещен огън, наричана още „Огънят на св. Антоний“. Телата на безброй мъже и жени изгаряха от невидим огън и цялата земя ехтеше от воплите им.“ Тази напаст се приема за проява на Божия гняв по примера на библейското Второзаконие, за предупреждение към хората, при което крепостният може да пострада заради греховете на своя господар напълно в духа на непрякото отмъщение.

Абатът на Сен Марсиал и епископът на Лимож — Хилдуин, „след като се посъветваха с херцог Гийом“, налагат покаяние и свикват събор на епископи с изнасяне на мощи. По този начин епидемията отминава, радостта се завръща и „договор за мир и правда обединява чрез взаимно съгласие херцога и знатните“.

Жалко, че Адемар от Шабан не казва нищо повече по въпроса. Споменава само, че впоследствие Хилдуин често полага големи грижи за възпиране „на грабежите от страна на рицарите и на злините, сторени на бедните“, като налага духовни наказания („отлъчване“ или по-скоро забрана за богослужение във владенията на провинилите се). В същото време епископът, като управител на църковна сеньория, сам става причина за война. Както видяхме, с одобрението на херцога и с подкрепата на своя брат виконт Ги, той издига замъка Божьо срещу сеньора на Шабане. Това ли е най-доброто средство за предпазване на бедните люде в околността от рицарските набези?

Дали не би могло да се приеме дори, че войната за Божьо, разгоряла се между 1010 и 1015 г. и спечелена от братята, владетели на Шабане, не без драматични перипетии, е принудила „отбраната им конница“ да се сражава срещу „многобройна войска“, събрана в Лимож и околностите благодарение на епископа тъкмо в името на мирния договор?

Ако това действително е така, то този сблъсък се явява прелюдия към войните за мир в Бери от тридесетте години на XI в., описани от Андре дьо Фльори, който първоначално е въодушевен, а не след дълго ужасен от случващото се. Институцията, за която той говори, е „скрепен с клетва мир“, провъзгласен на събор. Няма никакво съмнение, че става въпрос за онова, което ние наричаме „Божи мир“. Андре незабавно го представя като обединителна сила: „всички мъже на възраст над петнадесет години“ се надигат срещу нарушилия този договор, като на първо време плащат данък, а след това, при нужда, го бранят „с оръжие в ръка“. Това ще рече, че на война отива не само конницата, но и голяма войска, съставена от пехота, начело на която застават свещеници с хоругви на светии, с които са покрити техните мощи, донякъде както по време на сраженията срещу маврите.

Така описаната от Андре дьо Фльори „институция на мира“ се оказва доста субверсивна. Епископ Емон вече не твърди, че няма нужда бедните да се опълчват с оръжие в ръка срещу рицарите грабители, тъй като отмъщението ще дойде свише. Ударил е часът да се надигнат масите и Андре дьо Фльори с помощта на пространни строфи в библейски дух описва как простолюдието успява да разпръсне войската на знатните. Все пак враговете, за които се говори в клетвата на Емон, са единствено извършилите посегателство над църковните имоти и над духовенството. Освен това във войската на мира се сражават и рицари, сред които е самият виконт на Бурж, съюзник на архиепископа.

Тази войска на мира потегля срещу замъците, напускани главоломно от техните сеньори и от всичките им обитатели. В един от замъците обаче те попадат на подирили там убежище селяни, както и на жената и децата на сеньора, който сам е намерил спасение в бягството. Тогава същата тази войска отказва да приеме капитулацията на защитниците и извършва клане. От този момент нататък отвратеният Андре дьо Фльори очаква Божието отмъщение да се стовари върху „Божия мир“. Това отмъщение действително настъпва на 18 януари 1038 г., когато тази кръвожадна войска съвсем непредпазливо преминава на другия бряг на Шер и навлиза в земите на могъщия Юд дьо Деол. Този сеньор не разполага с достатъчно рицари, но за да измами противника, „се сеща да покачи пехотинци на всякакви добичета и да ги разположи в рицарските редици“. В този момент войската на мира е обзета от страх въпреки развяваните от свещениците хоругви, разпръсва се и в опит да премине обратно Шер, е избита до крак.

В случая мирният договор се превръща в средство за изостряне на феодалната война. Или по-точно за утвърждаване на надмощието на сеньорите от града над подсилената с пехота войска, в която бихме могли да отгатнем присъствието на зараждащата се буржоазия, поне по аналогия с „общината“ от Льо Ман през 1070 г., чиято история напомня описаната току-що.

До този момент феодалните войни следват много стари норми на след каролингски васалитет и християнство, които имат за цел съхраняването на живота и възпроизводството не само на благородническата класа, но също така на селячеството, както и богатството на страната. На това се дължи възходът на селското стопанство и разрастването на градовете, които започват повсеместно да придобиват очертания и да излизат извън стените на онези крепости, които почти не са пострадали от войната.

Ала дали след като съсредоточените в градовете сили, даващи при необходимост подкрепата си на местните принцове, влизат в действие през XI в., това не означава задълбочаване на войните?

Кодексите и клетвите, предназначени да наложат „Божи мир“ или поне „Божие примирие“, за което ще стане дума по-нататък, нямат за цел да ограничат кой знае колко войната между принцовете. Както твърде уместно отбелязва Филип Контамин, те нерядко правят изключение за войната, водена от крал, граф или епископ. Клетвата от Вердюн-сюр-льо-Дуб (1019–1021 г.) е красноречив пример за това. В нея съвсем конкретно се потвърждава правото на обсада срещу незаконен замък, водена от крал, епископ или граф. В този случай реквизициите от селяните не са забранени и дори, както уточнява рицарят в своята клетва, „по време на тези битки няма да посягам върху неприкосновеността на църквите (места, където е в сила правото на убежище), освен когато ми бъде отказана покупка или доставка на припаси“.

Освен това, както стана ясно от примера с Аквитания, тези договори за мир, действали спорадично или локално в продължение на два века (XI и XII в.) преди всичко в полза на Църквата, допринасят за засилване на ролята на краля и на принцовете като закрилници, с изключение на Централния масив, където вече няма принц. Там бива облагодетелствана в най-голяма степен политическата власт на епископите до момента, когато в началото на XII в. те призовават на помощ капетингския крал. Ето защо Църквата най-често е склонна и има интерес да одобрява и да подкрепя действията на принцовете. Тя е далеч по-снизходителна към водените от тях войни, по-склонна да се намесва в тях, да ги оправдава, а по-късно и сама да ги предизвиква…

При това положение дали най-важният фактор за „нарастване на насилието“ през XI и XII в. не са именно „войните“ на принцовете и кралете?

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар