// Вие четете...

Управлението

Централните банки в началото на XXI век.

„Алчните хора имат дълги ръце.“

Да отбележим, в страните, където централните банки не са се „еманципирали“ напълно от държавата с нейните традиционни разклонения на властта, успехите в областта на икономиката са съществено по-забележими, отколкото в ония, където банките напълно „командват парада“. Най-видно е в примера с Китай, където централната банка (Народна банка на Китай) се счита част от правителството и отговаря за държавната парично-кредитна политика.

А ето в Япония през 1998 г. по препоръка на „професионалните икономисти“ централната банка напълно била изведена изпод контрола на правителството. Обаче очакваното „чудо“ (извеждането на страната от задържалата се стагнация) не станало. Интересно, че новата управляваща партия — Демократическата партия — до своята победа на изборите била за самостоятелна централна банка. Обаче след идването на власт позицията й се изменила. Новият министър на финансите Наото Кан започнал да предприема опити за контролиране на политиката на централната банка на страната.

В условията на сегашната икономическа криза и в някои други страни се правят внимателни опити от страна на правителствата ако не да контролират, то поне да влияят на тяхната политика. Истинска суматоха в света на лихварите предизвикало решението на правителството на Южна Корея да изпрати на заседанието на централната банка на страната свой представител.

А днешният президент на Аржентина Кристина Фернандес де Киршнер се опитала да даде указание на президента на централната банка на страната Мартин Редрадо да преведе част от златно валутните резерви (6,6 млрд. дол. от 48 млрд. дол.) за погасяване на съществена част от задълженията на страната към чуждестранни кредитори. Главата на централната банка на Аржентина отказал да изпълни това указание, преценявайки го като посегателство от президента на страната над „суверинитета“ на дадения институт. Историята още не е приключила, но има голям резонанс в света на лихварите.

Накрая, от 1 януари 2012 г. в Унгария влязла в сила нова конституция, която дава на страната възможност да се отдалечи от принципа на независима централна банка (да се чете: пълен контрол на световните лихвари), да се постави нейната дейност под контрола на правителството, да се премине към емисия на национална парична единица без привързване към запасите от чужда валута. А, следователно, за Унгария се появил шанс да застане на пътя на независимото икономическо развитие. Заедно с конституцията влязъл в сила нов закон за централната банка, който за сега само предвижда вкарване в управлението на тази организация представители на правителството. Но даже това умерено ограничаване на свободата на централната банка било възприето от подконтролните на лихварите СМИ като истинска „национализация“. Конституцията и закона за централната банка предизвикали истинска суматоха, при това не само в Европейския съюз (чийто член е Унгария), но и в САЩ. Малката Унгария, със създаването на опасен прецедент, отправила предизвикателство към стопаните на Федералния резерв! Още в края на 2011 г. Международният валутен фонд прекратил преговорите с Унгария за поредния кредит и затворил своето представителство в тази страна. Същото направила и Европейската централна банка. На страната бил понижен дългосрочния кредитен рейтинг.

Примерите за това, как властите на отделни страни се опитват да излязат от днешната криза, като получат достъп до реални лостове за управление, намиращи се в централните банки (да се чете: в световните лихвари), може да продължим да изреждаме.

Рупорът на световните банкери Wall Street Journal, давайки примери на „набези“ на правителства над централните банки, изказва сериозна загриженост за бъдещето на „генералните щабове на лихварите“:

„Възможно е, това да е сигнал, че финансовата криза, в някаква степен, може да доведе до ограничаването на независимостта на националните централни банки“.

Какво пък, някои ограничения не може да се избегнат. Но това е само тактическо отстъпление на лихварите, и не може да го тълкуваме като поражение. Такива „отливи“ в „паричната революция“ на лихварите е имало и по-рано. Да си спомним, например, че след Втората световна война централните банки на Франция и Англия били даже национализирани и фактически станали части от министерствата на финансите. Но постепенно всичко се връщало на старото си място: „генералните щабове на лихварите“ отново придобивали суверенитет.

Признаците на „бунт“ против централните банки започват да се наблюдават не само в редица „периферийни“ страни, но така също и в „родината“ на Федералния резерв — САЩ.

Всичко започнало с това, че информационната агенция Bloomberg отправила запитване във Федералния резерв с молба да предостави данни за това, на кого и в какъв обем този институт е предоставил кредити в рамките на мероприятията за борба с кризата. Когато получила отказ, агенцията се обърнала за подкрепа в съда. Съдът разгледал иска към Федералния резерв и го задължил да назове имената на получилите кредити и да разкрие обема на активите, получени от ФРС в качеството на залог. Федералният резерв стигнал до там, че започнал ежемесечно да публикува своя баланс, но получателите на кредити така и не разкрил. По същество, това било грубо нарушение на закона за свобода на информацията. Поддръжници на ФРС естествено се оказали главните банки на Уолстриит*.

Например, Асоциацията на банките — членове на сметната палата Clearing House Association LLC подготвила заявление, в което тя отбелязала: „Опитът на банковата индустрия показва, че когато клиентите и участниците на пазара чуват лоши новини за банката, неизбежно възникват негативни последствия. Членовете на нашата асоциация получиха достъп до прозореца с ниски цени на ФРС, предполагайки, че ЦБ няма да разкрие информацията за заема, особено за заемополучателя“. Ще отбележим, че в сметната палата влизат такива гиганти на банковия бизнес като: ABN Amro Holding NV, Bank of America Corp., Bank of New York Mellon Corp., Citigroup Inc., Deutsche Bank AG, HSBC Holdings Plc, JP Morgan Chase Inc., UBS AG, U.S. Bancorp, Wells Fargo & Co. Съдейки по много бурната реакция на посочените банки, може да предположим, че на Уолстриит в момента на началото на оказване на помощ от страна на ФРС, не всичко е било благополучно и, че помощ са получавали не онези, които трябва. Световните олигарси има какво да крият!

Скандалът започнал да се развихря, в него се оказали въвлечени сенатори и конгресмени. През ноември 2009 г. в Конгреса на САЩ започнала най-голямата „буря“: били предложени два законопроекта, ограничаващи независимостта на ФРС.

Първият от тях бил предложен от демократа и председателя на банковия комитет на горната палата Кристофър Дод. Същността му се заключавала в това, че да се отнеме от Федералния резерв функцията на надзор на банките.

Вторият (наречен „Акт за прозрачността на ФРС“) бил предложен от конгресмена републиканец Рон Пол, който е известен с това, че тридесет години от живота си е посветил на борбата срещу Федералния резерв. По конкретно, той написал книгата „Сложи край на ФРС“ (End the Fed), която през 2009 г. станала бестселър в Америка. В тази книга Пол подчертава, че правото на ФРС да печата пари противоречи на американската конституция, че Федералния резерв позволява на банкерите „да правят пари от въздуха“, че ФРС се явява главен виновник за кредитните балони и т.н. Същността на законопроекта на Рон Пол е в това, че на конгреса на САЩ да се предостави правото да провежда пълен одит на Федералния резерв (понастоящем има право на одит само на бюджета на ФРС), а ФРС се задължава да представя на конгреса подробен отчет за паричната политика и операциите с други централни банки. От момента на внасяне на проектите в конгреса страстите се поуталожили. Банкерите успели да убедят част от „народните избраници“ да не правят „резки движения“ в сферата на управление на парично кредитното стопанство на страната, тъй като това може да доведе до пълен крах на американския долар. Въпреки финансовата криза, световните лихвари успели да не допуснат одобрението от конгреса на законите на Дод и Пол. Заедно с това, дебатите в конгреса не преминали без да оставят следа: за първи път от 1913 г. насам „аксиомата“ за „независимостта“ на Федералния резерв била поставена под съмнение в такъв широк мащаб.

През 2009 г. в Конгреса на САЩ се провела серия изслушвания на ръководители на ФРС на САЩ (включително на председателя на съвета на управляващите ФРС Б. Бернанке) с цел изясняване на редица въпроси:

а) Каква е ролята на ФРС в създаването на условия за възникване на съвременната криза?

б) Каква е ролята на ФРС в манипулирането на финансовите и стокови пазари?

в) Какви са реалните мащаби на паричните емисии на ФРС в период на криза?

г) На кои банки са били дадени кредити от ФРС в разгара на кризата? Какви са активите на банките получили кредити? Срещу какъв залог са давани кредитите? Какви са критериите по които ФРС са подбирали банките които да получат кредитна поддръжка?

д) Защо големи суми от финансовата помощ на ФРС за американските банки се оказали в чуждестранни банки?

Ще дадем само един малък пример на това, как ръководителите на ФРС помагат на законодателите на САЩ да „изяснят“ ситуацията в паричното стопанство на Америка.

На 21 юли 2009 г. конгресменът от Флорида Алан Грейсън попитал председателя на ФРС Б. Бернанке за едно странно „съвпадение“. Става дума за това, че през есента на 2008 г. американският долар поскъпнал по отношение на чуждите валути с 20% — точно по това време, когато ФРС реализирала валутни суапи със задгранични централни банки на сума 0,5 трилиона долара.

Валутните суапи на ЦБ — са обмен на различни валути между ЦБ, което представлява краткосрочно кредитиране за ликвидация на дефицита на валутна ликвидност. През септември 2008 г. ФРС на САЩ обявила увеличаване на лимитите на операциите с валутни суапи с деветте ЦБ в света от 290 на 620 млрд. дол. В частност, суаповата линия с ЕЦБ била увеличена до 240 млрд. дол., с Банка на Япония — 120 млрд. дол., с Банка на Англия — 80 млрд. дол., ЦБ на Швейцария — 60 млрд. дол. Също така били увеличени лимитите по съглашенията за операциите с валутни суапи с ЦБ на Швеция, Австралия, Норвегия, Дания и др.

След като се позамислил за около секунда, Б. Бернанке отговорил: „Да, това е случайно съвпадение“. Предаваме стенограмата на по-нататъшния разговор:

Алан Грейсън (А.Г.): Та кой е получил тези пари?

Бен Бернанке (Б.Б.): Финансовите институти в Европа и други страни.

А.Г.: Кои именно?

Б.Б.: Аз не зная.

А.Г.: това са половин трилион долара — и Вие не знаете, кой е получил парите?

Коментарите, както се казва при такива случаи, са излишни. Ще добавим само, че в началото на 2010 г. в Конгреса на САЩ станало преизбирането на Б. Бернанке на поста Председател на ФРС за втори срок. За световните лихвари не било лесно да убедят обществото и законодателите в това, че човекът, който, в същността си, е организирал в Америка „банков социализъм“ (безконтролно раздаване на кредити на различни банки) заслужава поста на Председател на ФРС, а не затворническа килия.

За привличане към углавна отговорност на Б. Бернанке за откровено „мошеничество“ призовавал, по конкретно, независимият сенатор Барни Сандърс.

За да повдигнат „рейтинга“ на Б. Бернанке, списанието „Тайм“ (подконтролно на банкерите от Уолстриит) в края на 2009 г. отишло чак до там, че го обявило за „човек на годината“!

„Страстите“ около централната банка на Америка — ФРС, които не на шега се разгорели през 2009 г., показали следното:

— пълна „непрозрачност“ на процедурите на вземане на решение от ръководството на ФРС и конкретни операции на този институт;

— откровено игнориране от ръководството на ФРС на всички изисквания от страна на обществеността, съда, Конгреса на САЩ, което за сетен път показва истинската „категория“ на този институт;

— запазването на „пълна независимост“ на ФРС, тоест статут на намираща се извън контрола на законодателната, изпълнителната и съдебната власти институция и отсъствие на каквато и да било отговорност от ръководителите на ФРС за приеманите от тях решения и действията им;

— използуването на ФРС за обогатяването на тесен кръг банкери (които ние наричаме „основни акционери на ФРС“ и „световните лихвари“);

— способността на ФРС да извършва ефективно манипулиране на финансовите и стокови пазари (а, в по-голям мащаб, — реално управление на световната икономика).

Под натиска на Конгреса на САЩ през 2010 г. бил започнат, а през 2011 г. завършен частичен одит, насочен към проверка на законността и ефективността на действията на ФРС по време на последната финансова криза.

Този одит открил скандални факти, за каквито не са подозирали дори такива активни и енергични опоненти на Федералния резерв, като информационната агенция Bloomberg и конгресмена Рон Пол. А именно: излязло на яве, че Федералния резерв по време на кризата раздал във вид на кредити на банките 16 трилиона дол.! Цифрите на кредитите, които циркулирали до този момент в СМИ, обикновено варирали в пределите на един — два трилиона дол. Друга сензация било това, че в обнародваните списъци на получателите фигурирали не само американски банки, но и банки от други страни (това вече са „международни операции“, които в задължителен ред трябва да се съгласуват с Конгреса). Накрая, нито един долар и даже цент от раздадените кредити към момента на одита не бил върнат на Федералния резерв. По такъв начин, проведеният частичен одит потвърдил безконтролност и мъглявост на операциите на Федералния резерв, мащабни злоупотреби от страна на тази организация. Но този частичен одит на ФРС не позволил до край да се ориентират във всички машинации на лихварите.

Вече споменатият от нас Рон Пол се включил като независим кандидат в предизборната борба за президент през 2012 г. Главен лозунг му станал: „Audit the Fed“ („Провери ФРС“). Трябва да обърнем внимание, че банковите проблеми по време на предизборната кампания в САЩ през 2012 г. започнали да заемат съществено по-голямо място в сравнение с 2008 г. За този кратък отрязък от време страната преживяла финансова криза, многобройни скандали около Федералния резерв, през 2011 г. се разгърнало широко обществено движение — „Окупирай Уолстриит“.

Още един проблем на централните банки, който днешната криза показа ясно, — е определянето на главните цели на дейността на тези институти. В продължение на почти две десетилетия, предхождащи кризата, в кръга на централните банки съществувал някакъв „идеен консенсус“: главна цел на дейността на ЦБ да бъде „поддържане на ценова стабилност“, тоест борба с инфлацията. Всичко останало се оказва по периферията на вниманието на централните банки: и темповете на икономически растеж, и заетостта, и инвестициите, и откриването на ранни признаци за назряваща криза, и осигуряване на финансова стабилност и т.н. Съвременната криза застави обществото да се замисли за поставените цели на дейността на централните банки: борбата с инфлацията — не е най-важното. На първо място излязла целта за осигуряване на финансова стабилност, която предполага и откриването на ранни признаци за кризисни явления, и провеждане на активни акции по гасене на финансови „пожари“, и преразглеждане на всички системи за финансово регулиране и надзор.

Тази тема е обсъждана на лондонската среща на Група 20 през април 2009 г. За изместване на приоритетите в политиката на паричните власти свидетелствува отчасти това, че на тази среща е било прието решение за създаването на Съвет по финансова стабилност (Financial Stability Board), действуващ под егидата на Банка за международни разплащания в Базел и обединяващ всички 20 страни от групата.

Съветът бил създаден на базата на Форума по финансова стабилност (Financial Stability Forum), учреден през 1999 г. под егидата на БМР. Появата на Форума било реакция на международната финансова криза през 1997 — 1998 г.

Както показва името на съвета, неговата основна цел се явява осигуряването на стабилност на световните финансови пазари. Практическата реализация на тези цел трябва да се осъществява от централните банки на Г20. За което, както се подчертава от участниците на лондонската среща, на централните банки са необходими допълнителни пълномощия. Вече с наближаването на 2010 г. Съветът подготвил и представил документ, посветен на принципите на банковия надзор. Практическата реализация на тези принципи трябва да ускори процесите на концентрация и централизация на банковия капитал. Казано по просто, в банковия сектор да останат само гигантските монополи, а средните и малките банки трябва да „умрат“. Освен това, предполага се усилване на над националния банков надзор и координация на дейността на централните банки (под егидата на Банка за международни разплащания).

Още сега може да кажем, че централните банки няма да се справят с решаването на задачата за осигуряване на финансова стабилност, защото при решаването на тази задача не се предвижда ликвидирането на такива ключови „дефекти“ на паричната система, като лихвения процент и частичното резервиране на задълженията на търговските банки. Но, съдейки по всичко, реформирането на финансово банковата система може да доведе до това, че на централните банки действително да бъде възложена мисията за „осигуряване на финансова стабилност“. Централните банки не само че не възразяват, но, точно обратното, по всякакъв начин поддържат такъв вариант на реформа. Защо? Защото, тогава те получават допълнителни пълномощия тоест усилва се и без това силната „първа власт“ в обществото. А това, че финансова стабилност няма да има, световните банкери не ги вълнува. И по-рано централните банки (техните ръководители и стопани) не са носели никаква отговорност за неудовлетворителното изпълнение на своите основни „уставни“ цели („поддържане на ценова стабилност“). Наивно е да се вярва, че такава отговорност ще се появи при провал в „осигуряването на финансова стабилност“.

Президентът на САЩ Б. Обама, въпреки ярко изразената строга риторика по отношение на банките на Уолстриит, характерна особено за първите месеци от влизането му в Белия дом, в своите предложения за реформиране на финансовата система започнал постепенно да се съгласява с това, че ФРС да има по-големи пълномощия, отколкото е имала преди кризата*2.

Сред заявленията на Обама по повод на реформирането на банковата система, които се отнасят предимно към 2009 г., може да отделим тези: а) да се разделят най-големите банки на няколко самостоятелни структури; б) да се скъсат връзките на банките с хедж-фондовете и фондовете за преки инвестиции; в) да се наложат забрани на търговията с ценни книжа за сметка на собствени средства (тоест фактически за сметка на депозитните сметки, които се гарантират от държавата — изразът „собствени средства“ означава, че става дума за операции, които не се осъществяват по специална поръчка на клиентите). Фактически става дума за предложения, които биха позволили да се възстанови онази банкова система, която съществувала в САЩ след приемането на закона Галс-Сигал, отделяща традиционните кредитни операции на търговските банки от спекулативните инвестиционни операции (последните преминали към инвестиционните банки).

Фактически става дума за това, че да се „закрепят“ тези пълномощия в закона „със задна дата“. Ние вече говорихме, че ФРС в нарушение на закона е оказвала по време на кризата финансова помощ на инвестиционни банки, застрахователни компании които се намирали извън пределите на ФРС. Може да посочим примери за излизането на ФРС извън пределите на своята „юрисдикция“, отнасящи се за по-ранен период от време. Например, през 1998 г. ФРС (в лицето на нейния ръководител А. Гринспен) активно участвала в спасяването на гоганския хедж-фонд Long-term Capital Management. Гринспен лично участвал в преговорите по създаването на консорциума от 14 банки на Уолстриит. Този консорциум предоставил на хедж-фонда сумата 3,7 млрд. дол. Аналитиците изказват предположение, че дадените от консорциума кредити са били рефинансирани от Федералния резерв.

Без преувеличение може да кажем: всяка икономическа и банкова криза — се явява още една крачка в придвижването на главните лихвари към световната власт. Буквално пред очите ни се претворяват в живота положения от разработената преди век теория от Р. Хилфердинг. Става дума за „теория на организирания капитализъм“, в която се твърди, че управлението на цялата икономика трябва да премине към банките. Това, по мнението на автора на тази теория, трябва да доведе до „тотална отчетност и контрол“, цикличните кризи на капитализма ще останат в миналото, ще настъпи ера на „организирания капитализъм“. При това такъв капитализъм Хилфердинг не се стеснява да нарече „тоталитарно общество“.

Днес на дневен ред пред лихварите излиза планът за създаване на не просто тоталитарно, а световно тоталитарно общество. Важно условие за построяването на такова общество се явява създаването на световна централна банка.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар