// Вие четете...

Управлението

Ценни книжа и фондови борси.

„Парите са силни като парламент.“

Съвременната парламентарно буржоазна държава цялото си творчество отдава на борсата, тоест представителката на капитала. Деспотичната борса, притежаваща парите…, по естествен начин придобива и растящо господство над труда във всички негови видове.

С.Ф. Шарапов (1855–1911), руски мислител, обществен деятел, икономист.

Третият етаж на финансовата система. Частичното резервиране позволило на лихварите да надстрояват над истинските пари (злато или законни платежни средства във вид на хартиени пари) втори етаж на финансовата система във вид на депозитните пари, създавани от търговските банки.

Но и това им се оказало малко: те решили да построят и трети етаж на финансовата система във вида на „ценни книжа“. Това е онзи етаж, който е обитаван от „фиктивния капитал“, който се явява производен на паричния капитал и още повече на търговския и производствения капитали („реалния капитал“).

Част от ценните книжа се отнасят към разреда на така наречените дългови финансови инструменти. Това са различни облигации, които се пускат (емитират) от компаниите, банките, държавата и представляват различни заеми: необходимите пари се мобилизират на пазара за сметка на продажбата на облигации на физически и юридически лица. Облигацията се издава за определен срок и при изтичането му — се погасява. При това притежателят на облигацията получава лихва. Тоест облигационните заеми — това е разновидност на кредитните отношения. Макар че разлика от обикновените кредитни договори между банка и клиент, разбира се, има. Преди всичко, използува се друга, опростена техника на операциите по привличане на средства. Кредиторите се оказват много (понякога милиони притежатели на облигации). Главното е, че емитентът на облигации (да кажем, същата банка) носи още по-малко отговорност по своите обезателства, отколкото банката пред държателите на депозити. Емитентът може да „изгърми“ и притежателите на облигации могат да загубят своите средства, но това вече се нарича „пазарни рискове“: на държателя на облигации му обясняват, че, разбирате ли, той съзнателно се е съгласил да поеме този риск при инвестирането на своите средства. Такива рискове държавата не се наема да покрива. За лихварите това е много ефективен инструмент за провеждане на разни афери и машинации. А за обикновените граждани — най-бързия начин да се освободят от парите си.

Друг вид ценни книжа са акциите, наричани още инструмент за дялово финансиране. Те позволяват на емитента на ценните книжа бързо да мобилизира необходимите средства чрез продажби на пазара. За разлика от облигацията, акцията дава на притежателя й право на владение на част от имуществото на компанията — емитент (дял). Съответно и формално получава право на участие в управлението на компанията, и да получава доходи от разпределението на печалбата (тъй наречените дивиденти). Така е написано в учебниците по икономика. А фактически акциите се пускат на пазара често за да се съберат пари в полза на много тясна група хора. Милиони притежатели на акции са наричани „миноритарни“ акционери, техните гласове са разпилени и реално участие в управлението на компанията не вземат. А често при предлагане на пазара на ценните книжа се изяснява, че няма какво да се управлява: акционерните дружества се „срутват“ а парите изчезват някъде. Това е отработен бизнес, който се нарича „грюндерство“.

Дума от немски произход, буквално означава „учредителство“. Обикновено под грюндерство се разбира „учредителната треска“, масовата трескава организация на промишлени, строителни и търговски акционерни дружества, банки, кредитни и застрахователни компании. Грюндерството се съпровожда с кредитна експанзия, широка емисия на ценни книжа (акции и облигации), борсови спекулации, нездрави вълнения, мошенически машинации на финансовите дейци. Грюндерството в масов мащаб се е появило през 50-те — 70-те години на 19-ти век в Австрия, Германия, САЩ, Русия и др.

Инвестиционни банки — факири на фондовите пазари. През втората половина на XX век водеща роля в организацията на емисии и предлагане на ценни книжа започнали да играят инвестиционните банки. Това са специални банки, които обикновено не се занимават с даване на заеми, не приемат депозити и не правят разплащателни операции. Те действат на пазара на ценни книжа като инвестиционни брокери, работещи по поръчение и за сметка на клиентите; впрочем те могат да работят и за своя сметка.

Банките активно се включили в тоя процес на организация на пускане на ценни книжа и организиране на акционерни дружества. Такава учредителска дейност им обезпечила, от една страна, голямо търсене на пари, и от друга — им дала възможност да пускат допълнителни пари, което добре им се отдавало. През XIX век в западна Европа, Северна Америка, Русия настанал бум на тъй нареченото „учредителство“. В Германия и Австрия го наричали „грюндерство“, по-късно така започнали да го наричат и в други държави. Настанало „златно време“ за спекулантите, които активно „подгрявали“ пазара, тоест по всякакъв начин способствували ръста на цените на акциите на новосъздадените компании. Да вземем за пример САЩ. През 1837 г. пазарната стойност на различните задължения, намиращи се в обръщение на фондовия пазар на САЩ, многократно превишавал обема на наличните пари в оборота. Банките се стараели по всякакъв начин да удовлетворят търсенето на пари, но едновременно с това били принудени да прекратят обмена на хартиени пари за злато и сребро. След „върха“ на пазарните котировки настанало сриване на цените, и страната потънала в депресия за пет години.

За „треската“ през XIX век на фондовите пазари е писал, в частност, В. Зомбардт, позовавайки се на други автори:

„Учредителното дело съдържа и производство на акции и облигации за продажба; която се извършва от фирми, «които професионално са овладели майсторството за извличане на пари чрез производство на книжа и разпространението им в обществото» (Crump). Няма какво да спорим, та с такива силни, нови импулси се е обогатил, благодарение на това, целия стопански живот. Та нали оттогава, често много едри предприемачи, били заинтересовани в създаването на все нови и нови центрове на капитализма под формата на нови или разширени предприятия, без да се съобразяват с действителните потребности и подобни конкретни съображения. От тогава «встъпва в действие сила, която извиква към живот прекалени голяма, направо разточителна маса крупни предприятия под формата на акционерни дружества».

Активното внедряване на акциите в деловата практика е било необходимо на лихварите не само за получаване на незабавни спекулативни печалби, а така също и за да установят контрол над предприятията и компаниите в различни отрасли на икономиката. Става дума за система на участие чрез владеене на пакети от акции в дружествата. Лихварите постигнали значителни успехи в строителството на различни холдингови пирамиди: на върха на пирамидата се намира компанията майка, която има участие в други компании, наречени дъщерни. Дъщерните компании, на свой ред участвуват в други компании, които спрямо компанията майка се явяват внучкови. И т.н. и т.н. При това, за да може холдинговата (майка) компания ефективно да управлява всички «свързани» компании от пирамидата, трябва да владее контролен пакет акции. Смята се за необходимо да има 50% + 1 акция за да наложи своето решение над останалите акционери. При голямо разпръскване на акциите, между многото акционери което затруднява събирането на акционерите за вземане на важни решения, тогава може да се окаже, че и 20–30% са достатъчни. С помощта на не голям капитал компанията майка може да управлява капитали десетки и дори стотици пъти по-големи от нейния. В крайна сметка лихварите могат да управляват цялата холдингова пирамида в нужното за тях направление. Например, да ориентират всичките компании от пирамидата да използуват услугите на една и съща банка. Или да организират движението на стоки и услуги между фирмите по цени, нямащи нищо общо с пазарните (за избягване на данъците). Или да организира финансовите операции така, че печалбата в крайна сметка да се акумулира в една, нужна на лихваря компания, а останалите компании да имат нулеви резултати и т.н. Особено голяма ефективност в дейността за получаване на печалби се постига, когато холдинговата мрежа е международна, тоест дъщерните и внучковите компании са разхвърляни в много страни по света. Това осигурява възможност за маневриране с финансовите ресурси с отчитане на данъчната ситуация, цените на производство, и парите в страните на дейност. Система на участие е изгодна за собствениците на холдинга още и с това, че висшестоящите компании не отговарят по задължения на нисше стоящите, което дава голяма свобода на действията и за организиране на разнородни афери. Трудно е да се накарат международните холдинги да се загрижат за социално икономическото развитие на страните, приемащи техните «дъщери» и «внучета». Тоест финансовата ефективност на холдинга може да има разрушителни последици за страната в която холдинга извършва своята дейност.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар