// Вие четете...

Мъдрости от миналото

Хуни и склавини в Долнодунавските земи.

„Когато е трудно, дръжте се заедно, когато грее слънце, спете.“

Дали антите напълно прекратили всякакви враждебни действия срещу империята след 546 г., за това не можем да твърдим със сигурност. Но втората половина на VI век е времето, когато именно склавините сломяват властта на империята на Балканския полуостров и фактически го завладяват. Тези събития са описани с големи подробности предимно у Прокопий. От тези описания ясно се вижда, че всички славянски походи, завоевания и заселвания са извършени само от склавините. Тук в никакъв случай не може да се приеме изказаното предположение, че под склавини през този период трябва да се разбира въобще славяни (тоест включително и анти), тъй като византийските автори разграничават добре едните от другите и никога не ги смесват.

Следователно постепенното оттегляне на антите от Долно дунавските земи през втората половина на VI век е един реален факт, който се обяснява от общата историческа обстановка, в която се намирало източното славянство по това време, както, и от по-сетнешната му съдба. Именно тук бихме могли да намерим отговора на въпроса, каква е била целта на антските походи срещу Византия?

Преди всичко, разглеждайки движението на антите на юг не трябва да забравяме, че за разлика от склавините, основната антска територия през цялото това време си оставала антската прародина между Горен Днестър и Среден Днепър. За никакво изселване на антите на юг или дори за разредяване на техните поселения в основните им територии не може и дума да става. Тази територия в Средното Поднепровие става по-късно център на бъдещата Древно руска държава. Следователно антите като цяло не са имали за цел преселване в Долно дунавските земи. което виждаме у склавините. Множество антски племена със своите вождове са извършвали походи на юг с цел за грабеж и отново се връщали в поселенията си. Но, от друга страна, от казаното дотук се вижда, че една немалка част от антските племена са направили значителен опит да се установят трайно по Долни Дунав. За това ни говорят и фактите, че в изворите славянските нападения започват с антите, които са охарактеризирани като народ многолюден и най-храбър всред славяните, и че Юстиниан I си прибавя прозвището „Антски” (Ἀντικός), тоест „победител на антите”. Византийските автори често споменават за антите наред със склавините, когато описват обичаите и нравите им, което говори, че антите са се врязали здраво в съзнанието на византийците.

Тези изводи за антите, почерпени от данните на византийските извори, се потвърждават напълно и от древната руска летопис „Повесть временных лет”. Става дума за приведеното по-горе предание за основателите на град Киев и първите киевски князе Кий, Шчек и Хорив и сестра им Либед, с чието име се свързва началото на град Киев и формирането на полянския племенен съюз, ядрото на бъдещата Киевска държава.

Този изключително важен текст за първите киевски князе и за опита им да се установят в Долно дунавските земи, се среща в редица по-късни преписи и варианти, в някои от които се съдържат интересни допълнения. За нас по-важни са следните:

1. „Друзии же глаголаху о немь: аще бы перевозникъ былъ Кыи, то не бы ходилъ къ Цесарю граду съ силою ратью”.

2. „Аще бы былъ Кий перевозникъ, не бы ходилъ къ Царюграду съ силою ратью; но сей Кий княжяше въ родѣ своемъ и ратоваше многи страны; таже съ Констаньтиноградскимъ царемъ миромъ и братьскии живяше, и велию честь приимаше отъ Него и отъ всѣхъ. Идущу же ему и з вои, на Болъгары ходивъ и прииде къ Дунаю, и възлюби мѣсто и създа градъ, хотя тамо сѣсти съ роды своими, и не даша ему тамо живущеи, всегда рати сотворяюще; градище же то и донынѣ нарицается тамо живущиими Дунаичи Киевець”.

3. „Гды хотѣлъ тамъ отъ Киева надънѣпрскаго до дунайскаго Киева перенести свою столицу”.

4. „Когда же возвращался, прииде к Дунаю и, полюбя место, устроил на оном городок мал, хотя тамо с родом своим жить; но народы, живусчия тамо, пришед с войском, возбранили ему; что он разсудил, оставя оное, возвратиться к Киеву, и городок оставил пуст, котораго городисче и доныне дунайцы называют Киевец”.

От запазения текст и по-късните варианти на преданието се вижда:

1. Че поляните са заемали най-югоизточния край на антската територия и че с основаването на гр. Киев трябва да се свърже и първото заселване на тази територия от източните славяни.

2. Що се отнася до хронологията на тези събития, то те могат да бъдат отнесени само към времето на антските походи на юг, което бе доказано по убедителен начин от Б. Рибаков. Съветският учен твърде удачно съпоставя съдбата на Кий с тази на Хилвуд, без да ги отъждествява. Това са две различни личности и ако Хилвуд е действително ант, то между тях намираме много общи неща.

3. Тук се поставя въпросът: кои са били тези „близко живеещи”, които не са позволили на Кий да се установи на Дунав? В случая това едва ли са били византийците, които вече не са били господари на тези земи. Освен това от легендата се вижда, че Кий е бил в дружески отношения с Византия („таже съ Констаньтиноградскимъ царемъ миромъ и братьски живяше”, вариант 2), а, както видяхме по-горе, Юстиниан I предлага поселения на антите по Дунав. Следователно в случая тук трябва да виждаме само склавините, единствените реални господари на тези земи („идущу же ему и з вои, на Болъгары ходивъи”, вар. 2). Това добре се вижда от приведените варианти към древно руската легенда.

4. И накрая, към кой период по-конкретно бихме могли да отнесем това събитие? От това, което знаем за антите, най-естествено е дунавският период от живота на Кий да бъде отнесен 40-те години на VI век или малко по-късно, когато между антите и Византия се установяват мирни и дружески отношения. От друга страна, това събитие не може да е станало и по-късно от края на VI век тъй като, както ще видим по-долу, окончателното изтегляне на антите от Долно дунавските земи трябва да се свърже с появата на аварите и не по-късно от 602 г., когато се отнася големият поход на аварите срещу антите. Следователно най-правдоподобно е походът на Кий да бъде отнесен към 40—60-е години на VI век.

Изворите ни дават твърде оскъдни сведения за територията, която са заемали антите в Долно дунавските земи. Според Йордан антите живеели там „гдето се извива Понтийското море”, тоест северозападния ъгъл на Черно море, северно от дунавското устие; а според Прокопий антите заедно с хуните и склавините „живеели отвъд реката Истър, недалеч от нейния бряг.

Като имаме предвид основните антски поселения (прародината), местоположението на отстъпения на антите гр. Турис, определението на Йордан за склавинската територия (между Днестър и Мурсианското езеро), обстоятелството, че наказателните походи на Хилвуд северно от Дунав са били насочени именно срещу склавините, а не срещу антите, походите на византийците през втората половина на VI век срещу основното ядро на склавинските поселения северно от Дунав, което се намирало в Източна Дакия (река Иливакия — Яломица) — от всичко това става ясно, че през средата на века антите се установили временно северно от дунавските устия между реките Днестър и Прут или малко по на запад, към долното течение на реката Серет. Но тук трябва да се има предвид, че това частично заселване не е причинило някакви значителни размествания всред склавините, тъй като по това време и чак до X век територията западно от Днестър е била славяно българска както в етническо, така и в политическо и културно отношение. На тази склавинска територия през VI век са живели и други народи — останки от старото дако-романско население, авари, прабългари и др. като всред тях трябва да отнесем и антите, тоест те са живели на склавинска земя в най-тясна близост със самите склавини. Това явление е твърде характерно за етническата география и история на народите от тази епоха.

Тук би могъл да се постави въпросът: отделни антски племена не са ли останали на заетата от тях територия — северно от дунавските устия? Не е изключено, но от това, което знаем за склавините и антите през този период и за по-сетнешната съдба на източните славяни, вероятността е много малка. Историята на Кий в това отношение е много показателна и тя не може да се разглежда като отделен, частен случай, още по-малко — като изключение. Тук не бива да се изпускат предвид и законите на родовия строй, които са държали здраво във вътрешно сцепление отделните етнически единици (варварските народи). Отделянето на обособени ядра от тези етнически единици било крупно събитие и това разпадане е вървяло по племенна линия, като новите етнически образувания се явявали със свои собствени названия и действали като самостоятелни политически единици. Този важен факт не може да не бъде отразен в историческите извори.

От друга страна, както видяхме, византийците предлагат на „всички” анти да се заселят в гр. Турис. Това естествено не бива да се схваща в буквалния смисъл на думата, тъй като антите са били многоброен народ. Но в случая под „всички анти” трябва да се разбират само тези, които били отседнали временно около дунавските устия, взимали участие в долно дунавските събития и които са били добре известни на византийците. Когато последните са предлагали един град за заселване на всички долно дунавски анти, те добре са знаели какво правят. Но това означава, че антите по Долния Дунав са били малка племенна група в сравнение с огромната склавинска маса, която по това време постепенно населила Дакия и Панония, а по-късно и Балканския полуостров. Това означава също така, че тези долно дунавски анти са поддържали здрава връзка със своите сънародници на североизток от Днестър, при които отново се върнали.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар