// Вие четете...

Ниво на океана

Характерни форми на подводния релеф.

„Преди да се научиш да плуваш, трябва да влезеш във водата.“

Най-известна е преходната зона в западната част на Тихия океан. Структурно тя се състои от три части: котловина на окрайното море, островна дъга и дълбоководния океански жлеб. Земната кора, постилащата котловина на окрайните морета и дълбоководните жлебове се отличават само с наличието на по-мощен слой на утайки. Под островните дъги кората е три слойна: в нея се появява гранитен слой.

Преходна зона. Под термина преходна зона се подразбира област от съвременно планинообразуване (геосинклинални области), разположени на стика на океана и материка. С това едновременно се подчертават две страни на явлението: указаните области са разположени между океаните и материците, точно тук се извършва престрояването на материковия тип земна кора в океанска. Площта на океанското дъно, заето от преходната зона е 30,6 млн. км².

Котловината на окрайните морета представляват съчетание на равнинен релеф с вдлъбнатини (стъпала), подводни вулкани, долини и възвишения.

Островни дъги се наричат подводни хребети, разтегнати на значителни разстояния (1500 – 2000 км), имащи дъгообразна форма и излизащи на повърхността на океана с най-високите си части във вид на извити вериги от острови. В пределите на островните дъги интензивно действат вулкани и земетресения.

Дълбоководен океански жлеб, това са много дълбоки, тесни и дълги цепнатини в кората със стръмни склонове. Напречния профил на жлеба е близък до V-образна форма. В общ план, жлеба повтаря очертанията на допиращите се островните дъги, чиито дъно обикновено е плоско за сметка на натрупани утайки. Ширината на жлеба не превишава 150 км, дължината достига хиляди километри, а дълбочината обикновено е по-голяма от 6000 м. Понастоящем са известни 32 дълбоководни жлеба, 27 от които се намират в Тихия океан. Най-голямата дълбочина в Световния океан е измерена от океанографския кораб „Витяз” в пределите на Марианския жлеб и е 11 022 м.

Средно океански хребети. Особено място в облика на подводния релеф заемат средно океанските хребети.

Средно океански хребет, това е широко, раздробено повдигане на океанската кора, чийто ос често се намира по средната линия на океана. Средните хребети на океаните образуват непрекъсната верига, чиито обща дължина е повече от 75 хил. км, и заема площ, равна на 55,3 млн. км². Най-изученият хребет на Атлантическия океан е разположен на площ почти на 1/3 от неговото дъно.

Средно океанските хребети имат особен строеж на земната кора и се явяват георифтогенални области. Тук се отбелязват повишена сеизмичност, вулканизъм и своеобразни геофизични процеси.

Средно океанските хребети притежават също така специфични морфографични и морфометрични признаци. В напречен разрез тези валове са широки от няколко стотици до 1,5 – 2 хил. км и имат сложно разчленени склонове. В осевата зона на вала се различават два паралелни хребета, разделени с дълбоки понижения, получили названието рифови долини. Съответно хребетите, обкръжаващи тези долини се наричат рифови планини, а цялата осева зона (долини и планини) се нарича рифова зона. Някои планини по склоновите зони образуват острови. По цялото протежение на средно океанските хребети са разбити на части с напречни разломи, по които отделни техни звена са сместени относно една от друга на десетки и даже стотици километри.

Ложе на океана. Ложе на океана се нарича област от океанското дъно, лежащо зад пределите на материковия склон и дълбоководните жлебове на дълбочини по-големи от 3000 м.

Площта на ложето на океана е 193,8 млн. км², което е почти 54% от площта на Световния океан и около 40% от повърхността на Земята. В пределите на ложето на океана преобладава океански тип кора. В тектонично отношение тази област е океанска платформа.

Общия облик на ложето на океана сам по себе си има крупно клетъчна структура, създадена от съчетанието на грандиозни котловини с разделящи ги хребети и възвишения.

Котловини, океанска котловина, това е обширно понижение на ложето на океана, ограничени от повдигания или от подводни окрайнини от материка. Дъното на котловините се разполага на дълбочини по-големи от 5000 м и представлява изравнена повърхност. Котловините са свойствени на релефа на ложето на всички океани. В пределите на котловините се срещат два типа релеф: абисални плоски равнини и равнини с хълмист релеф (абисални хълмове).

Абисални равнини представляват сами по себе си почти идеално изравнени площадки с наклон 1′. Тук първичния тектоничния релеф е погребан под мощен слой на утайки.

Равнини с хълмист релеф, това са участъци от плоското дъно, осеяни с крупни образования от повдигнати височини средно около 300 м, получили названието абисални хълмове. Реалната височина на хълмовете се колебае в пределите на 50 – 500 м, при напречниците от 1 до 10 км. Абисалните хълмове преди всичко са разпространени в Тихия океан и заемат около 85% от неговото дъно.

Хребети. Крупните положителни форми на релефа на ложето от океана се явяват линейно изтеглени хребети. Сред хребетите има валове.

Валове се наричат широки линейно протяжни повдигания на дъното с значителна протяжност, отличаващи се с полегати склонове, постепенно преминаващи в равнина. Тяхната ширина достига стотици мили, а височината е 4 – 5 км. По протежение на гребените на такива хребети не рядко се образуват вериги от острови с вулканични върхове. Най-известен сред хребетите от този тип е Хавайския.

Своеобразни положителни форми се създават вълнообразни повдигания на дъното, носещи върху себе си планини с плоски върхове. Такива планини се наричат покривни.

Друг облик придават на релефа на дъното блоковите хребети, свързани със система от разломи. Тук по протежение на линиите на разломите се разполагат тесни и къси хребети и също така тесни впадини или вериги от вулкани.

Възвишеност. Изометрически океански възвишения също така не рядко са обусловени от разломи и представляват сами по себе си участъци от океанското дъно, изпитващи забележимо повдигане. Сред възвишеностите се отличава преди всичко платото.

Подводно плато се нарича възвишеност, характеризираща се с плоска и полегата вълниста повърхност и отделяща се от съседни равнинни участъци с относително стръмни склонове. Много крупни плата са получили собствени названия, например, Бермудското, Азорското, Рио-гранде, Крозе, Крегелен и други.

На дъното между котловините и платата се срещат многочислени подводни планини, представляващи отделни значителни повишения на дъното с куполообразна, конична или неправилна форма със сравнително стръмни склонове и височини по-големи от 1000 м.

До тук разгледаните форми на подводния релеф не изчерпват цялото тяхно многообразие, а се отнасят само към най-разпространените и най-изучените. Даже краткото описание на тези форми позволява да се направи изводът за това, че някои от тях могат да бъдат използвани в качеството си на подводни ориентири за определяне на мястото при плаване в океана. Напълно разбираемо е това, че към подводните ориентири могат да се отнасят само такива форми на релефа, които рязко се отличават от обкръжаващите ги и лесно могат да бъдат опознати със съвременните хидроакустични средства. Иначе казано, за тази цел могат да бъдат използвани само характерните форми на релефа.

Под характерни форми се разбират такива участъци от океанското дъно, които се явяват като резки повдигания или пропадания с протяжност от няколко мили до десетки мили, а също така участъци с голяма протяжност, но характеризиращи се с рязко разчленен релеф.

По морфометрични признаци характерните форми на релефа се делят на два основни типа:

– локални форми – отделно разположени мезо форми на подводния релеф;

– регионални форми – области от дъното с рязко разчленен релеф, но без отделни, отличаващи се форми (абисални хълмове, предпланински хребети, разриви в подводните планини, участъци от материковия склон с голяма стръмнина).

Характерни мезо форми на релефа на дъното се явяват подводните вулкани подводните планини, хълмовете и каньоните.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар