// Вие четете...

История на българите

Формиране на българското опълчение 1877-1878.

„По-добре свобода, изпълнена с опасности, отколкото спокойно робство.“

За времето на развръщането на Дунавската армия е било формирано българското опълчение. Заповедта за това е била отдадена от главно командващия на 29 април, само че формирането е започнало по-рано, в течение на април, в Кишенев; по нататък, през май – юни, опълчението се формирало в лагера под Плоещ (Румъния).

Съгласно заповедта опълчението е трябвало да се състои от три бригади пехота и един конен ескадрон (сотни); всяка бригада – от две до пет ротни пеши дивизии с щатна численост на отделния батальон (930 редови). Редовия състав на дружината е подлежал на комплектуване от доброволци – българи, командния състав – от руски и на руска служба български офицери и унтер офицери.

Като ядрото на опълчението се явявали доброволци – българи от състава на руско – българската бригада, взела участие в турско – сръбската война на страната на Сърбия; в Кишенев в самото начало те били 137 човека. След това се присъединили още 1056 човека, а в Плоещ продължили да се присъединяват, задържали се в Сърбия доброволци от руско – българската бригада; само за 20 дни на май от тях пристигнали 314 човека. Всичко в опълчението влезли до 90% от бившата в руско – българската бригада в Сърбия; болшинството от участниците в тази бригада в своето време са взели участие в априлското въстание от 1876 година. По този начин, ядрото на опълчението се състояло от революционно настроени лица, имащи боен опит в действията против турците в Сърбия. Около това ядро се групирали български доброволци от революционната емиграция, разсеяна в Русия и Румъния и не воювали в Сърбия, от доброволци – българи от ратаи и аргати, работещи като наемници в Румъния, и накрая 208 българи, служещи редови в руската армия и преведени в опълчението от войските на Одеския военен окръг. На 27 юни в опълчението вече е имало 7444 редови.

По класов състав болшинството редови опълченци е принадлежало към обезземлени селяни, разорили се занаятчии и интелигенция.

Политическото и класово лице на българското опълчение е предопределило отношението към тях на чорбаджийството, така и на реакционната върхушка от руското командване. Българското чорбаджийство свирепо ненавиждало българите – опълченци, опасявайки се да не би оръжието в ръцете на опълченците да се обърне с времето против тях. Поради това, живеещите в Румъния българи – чорбаджии се стремили да се поставят против опълченците пред висшето руско командване. Реакционерите от лицата на висшето руско командване и без това ненавиждали българите – опълченци, отнасяли се към тях крайно не дружелюбно и подозрително, опасявайки се от „лошото” влияние на българите – опълченци на руската войска и виждали в тях за в бъдеще на смущения в плановете на царизма за България. Само това обстоятелство, че царското правителство е било принудено да прикрива своите завоевателни планове под маската на борбата за освобождение на България, го заставяло да се примири със съществуването на българското опълчение.

Вижданията на опълченците и царското правителство за ролята на опълчението са били различни. Опълченците разглеждали своето встъпване в българското опълчение като продължение на своята национална освободителна борба, но в други, отговарящи на новия момент форми, опълченците от революционно демократическо направление считали, че те ще се бият рамо до рамо с русите в предните линии и че опълчението ще е това ядро, около което ще се обединят въстаналите с неговото пристигане български трудови маси за решаване на задачите на национално освободителната борба и на буржоазно демократическите преобразования. Царското правителство, обратно, виждало в опълчението средство, с помощта на което може да се насочи в нужното за него русло активността на българските революционери, лесно да контролират и възпират тази тяхна активност, изключвайки или ограничавайки тази същата възможност за развитие на революционно българско народно въстание. Заедно с това царското правителство виждало в опълчението, очевидно, след основното му „изчистване” от революционни елементи, като ядро на бъдещата българска армия, която би могла да осигури благоприятно за руския царизъм устройство на България. Само изхождайки от такива съображения, царското правителство е могло да се съгласи с образуването на българското опълчение. Отнасяйки се към опълчението недоброжелателно, царското правителство всячески го третирало като изкуствено съкращавало притока в опълчението на българските попълнения, числено го ограничавало и т.н.

Командвания състав на опълчението основно е бил руски. Той не се отличавал с еднородност – в него влизали офицери от армията и гвардията, от стрелците, от кирасири и даже кавалер гардове, с личен опит от Кримската война и действия в Киргистан и без всякакъв боен опит. По-голямата част от офицерите се придържали към напредничавите виждания за възпитание на войниците и е уважавала в опълченците борците за национално освобождение, но е имало завзети и от реакционерите, презиращи българите като „инородци” и се опитвали да се отнасят към опълченците по – крепостнически. Девет офицери и някакво количество унтер офицери са били българи по произход, служещи в руската армия и преведени в опълчението в различните части.

Начело на опълчението е стоял генерал Столетов. Той бил високо образован човек – завършил е университет и Военна академия, знаел е няколко западно европейски и източни езика. Своята военна служба Столетов започнал като редови, имал боен опит (участвал в Кримската война, воювал в средна Азия). Столетов искрено съчувствал на борбата на българите за своето освобождение и се ползвал сред опълченците с уважение. Той много се грижел за опълчението. Всичко това позволява да се счита неговото назначение за удачно.

Редовите имали особена форма и биле въоръжени с пушки Шаспо, остарели и качествено не добри.

В периода на формиране на българското опълчение успешно преминала напрегнатата бойна подготовка. Вече в самото начало на формирането на опълчението вестник „Руски инвалид” е писал: „Успеха от формирането на първите два батальона надминал очакванията. Съобразителност, дисциплина, усърдие и любов към делото, доброволно на себе си приели, отличават всичките тези българи до последния човек”.

Относно използването на българското опълчение в руското висше командване не е имало единно мнение. В началото се предлагало да използват опълчението за вдигането на въстание сред българите при навлизането на руската армия в България. След това връх взело мнението, че българите следва да се назначат за носене на гарнизонна служба в градовете, които ще бъдат завзети от руската армия. Против това предложение решително възразил Столетов, настоявайки за включването на българското опълчение в предните части на руската армия. По неговите мисли, то трябвало да върви пред руските войски и „със своя пример да вдъхновяват българското население от освобождаваната територия на последен бой с турците”. На малко забягвайки напред, трябва да отбележим, че в хода на войната българското опълчение е било използвано в боевете наравно с руските войски, на предната линия, но задачата да се вдигне въстание сред българите е била снета от него. В това може да се каже, от една страна, е имало недоверие към него от руското царско командване; опасявали се, че опълченците, оглавявайки вдигнатото от тях въстание, няма да го поведат по „твърде радикален” път; в такъв случай въстанието би се изплъзнало от ръцете на царското командване и е можело да стане пречка за неговите планове.. От друга страна, задачата за вдигане на въстание сред българите не е била осигурена.

Оценявайки обективното значение по създаването на българското опълчение, следва да се отбележи, че българското опълчение е производна от българската национална революция, наравно с руско – турската война 1877-1878 година се явява фактор за освобождението на България. „И така, два фактора създали България като свободна и прогресивна държава: руско – турската война и българската национална революция. Българската национална революция, както и предшестващите я национални революции в другите балкански народи, не само спомогнала за победата на руското оръжие, разтърсила турското господство и разкрила слабостите на турската империя, но и дала въоръжена помощ на руските войски в лицето на славните български опълченци”.

Съвместните с руските войски боеве на българското опълчение по време на войната 1877-1878 година укрепили славните исторически традиции в бойната дружба на руския и българския народи.

Турските въоръжени сили в мирно време са имали 128000 низама и 10000 вътрешни стражи.

Към началото на войната цялата турска армия, по турски сведени, наброявала 484000 човека регулярна войска. От тях 186000 човека се намирали в района на Видин, Рушчук, Силистра, Добруджа, Шумен, Търново, Габрово, Адрианопол, Варна, Ниш и София; 107000 човека – в Босна, Херцеговина и Албания; 10000 човека – в Крит; 15000 човека – в Янина и Лариса; 20000 човека – в Константинопол; 140000 – 156000 човека – в Мала Азия и Африка. Всичко в Европа се намирали 338000 турци, от които непосредствено срещу Дунавската армия – 206000 регулярна войска. Главната маса от турската войска се намирали в четири ъгълника от крепости. Ляво фланговата група войски, която по планови наметки е трябвало да се съсредоточи на участъка от Систово до Рахово и да нанесе контра удар по Дунавската армия, не е била образувана.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар