// Вие четете...

Начини на манипулиране

Утопията „глобалност“.

„Който обещава много, всъщност не обещава нищо.“

През 1997 г. Световната банка отбелязва промяна на посоката на своята политика и на своя дискурс. Новата реторика на развитието поставя акцента върху необходимостта от сътрудничество между нея и не правителствените организации (НПО), но също и между НПО и държавата според тристранен модел: пазар/ държава/ гражданско общество. Посланието на доклада Entering the Twenty-first Century акцентира върху необходимостта да се намерят нови институционални отговори за един свят, който се глобализира и едновременно с това се локализира.

Глобализацията налага на националните правителства да търсят над национални организации, партньорства с други национални правителства, с международни организации, с не правителствени организации (НПО) и мултинационални корпорации.

Държавата вече не е считана за неприятел на пазара и тази промяна на дискурса дава тон на всички критики и анализи на развитието на не правителствения сектор в света, включително и в България.

Още през 1998 г. президентът на Световната банка Джеймс Волфенсон се опитва да наложи нова визия за развитието през XXI в. Той пледира за глобален подход относно развитието и формулира предложение за глобално, равновесно и човешко интегрирано развитие (Comprehensive Development Framework), като идеята е, че не трябва да се разделят структурните, човешките и социалните аспекти от икономическите и финансовите данни и от икономическите политики.

Така Волфенсон застава на страната на енергичния си главен икономист и номер две в банката – Джоузеф Стиглиц. Същият е много критичен спрямо политиките на Международния валутен фонд и Световната банка и открито се противопоставя на МВФ по повод на азиатската криза през 1997–1998 г., изобличавайки догмата за съвършенството на пазара. Той напуска банката през 1999 г., за да отбележи скъсването си с институцията на „Вашингтонския консенсус“, но през същата година основава „Глоубъл Дивелъпмънт Нетуърк“, институция – мрежа, създадена от Световната банка, която има амбицията да се превърне в knowledge bank (банка за знание).

Тази промяна на посоката на политиката на Световната банка се отразява директно в работите на изследователите и практиците на развитието и на демокрацията, което показва до каква степен стратегическите промени на банката влияят на академичния свят и успяват да интегрират и канализират неговите критики. Антропологическата литература от този период в действителност е богата на автори, които влизат в дебата за глобално/ локално (местно), в което привиждат шанс за избягване на парадигмата за икономическата, политическата и културната хегемония на Центъра над Периферията. Както отбелязахме обаче, антропологът Артуро Ескобар поддържа тезата, че участието в проектите и в дискурсите на Световната банка не е част от решението, по-скоро е част от проблема.

Много антрополози, които са критикували реториката и практиките на развитието, постепенно стигат до позицията за критическо участие. Те настояват върху възможността за подкопаване на доминиращия дискурс (mainstream-а), „като едновременно се поддържа съпротивата спрямо развитието и се работи вътре в дискурса (на развитието), за да се предизвикат и разрушат тези предпоставки“. Става дума за изграждането на мостове между критиката на дискурса и конкретното планиране на развитието в името на това антропологията да продължи да играе роля: както във, така и извън индустрията на развитието.

Оптимизмът на някои антрополози се подхранва от идеята, че дискурсът и практиките на развитието нямат едни и същи последствия навсякъде по света и могат да бъдат повлияни и договаряни от местните актьори. Те настояват върху необходимостта от антропологическа работа, която да е внимателна към местните практики, тръгвайки от осъзнаването на факта, че голяма част от човешкия живот остава непредвидима и несигурна. Това ги кара да твърдят, че най-добрата антропологическа работа признава тази непредвидимост, за да може по-добре да възприеме различните емпирични контексти, които не се поддават на една униформизираща воля. Етнографирайки сектора на движенията за опазване на околната среда в Бразилия и анализирайки появата на „условието за транс националност“ и неговото влияние върху социалните движения в областта на околната среда, Риберио твърди, че доминиращите стратегии за развитието и икономическите сметки се провалят благодарение на местните политически и икономически сили. Според него народите от Амазония и Латинска Америка биха могли да се превърнат в мощни социални актьори, способни да повлияят на собствената си съдба, ако успеят да използват новата динамика на взаимозависимост между глобално и локално.

Тези възгледи се приближават до теорията на Роланд Робъртсън за глобализацията, която се опитва да опише взаимозависимостта на процесите на глобализиране и локализиране на културите. Така той обосновава, че „глобалната култура“ не може да бъде схващана по статичен начин като процес, сведен до експанзията на капиталистическата логика навсякъде по света. Както и антрополозите Риберио и Литъл, Робъртсън призовава за методологическо преобръщане, което да изучи проявите на глобалното във всичко, което е малко, конкретно и локализирано, в конкретния живот на социалните актьори, в културните символи, които всички носят марката на „глобалното“.

По този начин социологията на глобализацията, както казва Улрих Бек, става емпирично възможна и необходима единствено чрез изучаването на глобалното. В книгата си Cultural identity and global process Джонатан Фридман изследва посредством етнографски примери от минали епохи и от различни географски райони взаимозависимостта между глобалните процеси и организирането на локалните идентичности и твърди, че културната фрагментаризация и модерното хомогенизиране са две лица на една глобална система. Той твърди още, че изграждането на модерната хавайска идентичност и стратегията за хавайското възраждане са продукт на глобалното преобразуване на локалното общество (глобалното и локалното са разглеждани от автора като две лица на един глобален процес).

Американският антрополог Аржун Ападурай отказва още по-решително да възприема глобализацията в термините на политическата и икономическата хегемония на един-единствен модел за общество или в стратегия за развитие. Той твърди, че социалните и културните групи, които обикновено третираме като пасивни жертви на процесите на глобализацията, имат способността, особено чрез това, което той нарича „работа на социалното и колективното въображение“, да прилагат стратегия на съпротива.

Социалното въображение и срещата между различни транс локални социални действия в този случай биха могли да породят колективно действие, съпротивляващо се на хегемонията на пазара и на практиките и идентичностите, които тази хегемония налага. Според него всъщност самият пазар, чрез различните потребителски практики, които налага в света, стимулира социалното въображение и поражда транснационалните групи и идентичности, способни да се противопоставят на, и дори да разрушат, въображаемите светове на официалния разум и на предприемаческия манталитет, който ги заобикаля. Подходи като този на американския социолог са критикувани от множество автори, в това число и от Лоик Вакан, които го обвиняват, че насърчава един soft културализъм, който отказва да анализира режимите на експлоатация и на контрол, характерни за глобализацията. Все пак подходите, които наблягат на необходимостта да се изучат локалните практики на глобализацията, стават много интересни, когато предложат етнография на конкретни практики и общества. Спецификата на антропологическия подход, която държи сметка за глобализацията, е, че, предлагайки да се изучава периферията, автоматично предлага да се изучава центърът и е в състояние да формулира тъкмо критика, която се опира на оста глобално – локално, без да я превръща в претекст за анулирането на критиката на парадигмите на властта.

Общата литература за понятието глобализация, както и теоретичните разработки по антропология относно културните последствия от глобализацията са голям корпус, на който няма да се спираме тук. Само трябва да споменем няколко изследвания, които могат да бъдат полезни за разбирането на сложното отчленяване на глобалното и локалното и предлагат възможни антропологически подходи към процеса на модернизацията и развитието. Тези автори са полезни, за да преразгледаме фундаменталните антропологически понятия в контекста на изучаването на процесите на глобализацията, като да речем понятията култура, идентичност, културно хомогенизиране и мултикултурализъм.

Подходът на Дж. Фридман допринася за разбирането на това как антропологическите течения са повлияни от състоянието на обществото и следователно от конюнктурата на властта. Според него условията, които определят социалните идентификации играят решителна роля във формулирането на официалните академични програми. Така според него пропадането на модернисткия проект през седемдесетте и осемдесетте години не е породено по интелектуални причини, а по-скоро отразява кризата на бъдещето на Западните общества. Според него критиката на идеологията на развитието през този период подтиква много антрополози да възродят интереса си към понятия като култура и културно различие. В действителност би било много интересно да се проведе сравнително изследване между модите в антропологията и дискурса на Световната банка, за да си дадем сметка за успоредните развития, които според Фридман не са резултат от влиянието на банката над антропологическото поле, или обратно.

Световната банка може да премине от идеи за развитието – девелопментализъм, при който всичко е възможно, всичко минава, към сериозна подкрепа на трибални алтернативи и на запазването на екосистемите. Не банката обаче е източникът на тези две позиции, чийто произход трябва да се търси назад, в идентичностното пространство, специфично за модерността и за историческите вариации, има обаче и някои поделени области, които можем да припишем на общите позиции на този тип елити. Голяма част от дискурсите за глобализацията, от икономическия световен ред до културното глобално село идват тъкмо от нейния, на банката, централен офис.

Фридман настоява върху факта, че глобализацията като съзнание за глобалното (global awareness) характеризира един глобален елит, който се идентифицира с процесите на глобализация. За него лидерите на мозъчни тръстове в България например биха били част от този глобален елит, точно както и лидерите на мозъчни тръстове в Съединените щати.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар