// Вие четете...

Начини на манипулиране

Устойчивото развитие.

„Вълкът и ловецът мислят различно.“

Литературата относно практиките и дискурса на развитието позволява появата на полето на професионалистите по демокрация да се свърже с тези практики. Те се развиват успоредно и в тясна връзка с полето на филантропските практики след Втората световна война, и се приравняват напълно с него след падането на Берлинската стена, когато понятия като развитие, гражданско общество и НПО стават почти синоними, особено с помощта на политиката на Световната банка през деветдесетте години и разпространението на практиките на развитието в страните от Източна Европа.

Развитието се превръща в работа на гражданското общество. Историята на „развитието“ (в смисъла на мисловно поле и на практики, които се занимават с изучаването и премахването на причините и на последствията от бедността в света) започва с политиката на президента Труман през 1949 г. Той поставя началото на институциите близнаци, родени от споразуменията в Бретън Удс: МВФ и Световната банка (която навремето е само част от Международната банка за възстановяване и развитие, МБВР). Повечето от агенциите на Обединените нации също са създадени тогава: FAO (Food and Agriculture Organization, организация, специализирана по въпросите на прехраната и земеделието) през 1945 г., ЮНЕСКО (Организация на Обединените нации за образование, наука и култура) и УНИЦЕФ (United Nations International Children’s Emergency Fund) през 1946 г., последвани от UNHCR (Върховният комисариат на Обединените нации за бежанците) през 1951 г. Програмата на ООН за развитие (ПРООН, United Nation Development Programme), която днес е основният източник за сътрудничество в областта на развитието в света, се появява през 1965 г.

Проектите за подпомагане на развитието се характеризират с голямо разнообразие на дейности и подходи на не правителствените организации: от построяването на тоалетни до програмите за образование и дейностите в областта на правата на човека. Разпространението на НПО на развитието е скорошен феномен, който се засилва в контекста на истинския „подем на индустрията на развитието“. Началото на тази еволюция се поставя още с преориентирането на Световната банка през 1973 г. по време на президентството на Робърт Макнамара, който засилва икономическия профил на служителите, умножава тринадесет кратно обема на заемите и превръща банката в същински интелектуален оператор, стараещ се да поддържа целенасочени културни и социални проекти. Други агенции за развитие като USAID или пък агенциите на Обединените нации по това време започват да прокарват идеята, че „бедните“ сами трябва да участват активно в програмите, които са предназначени за тях: „putting people first“ (хората от народа на първа линия).

През осемдесетте години неолибералните икономисти преобразуват Световната банка в световен агент на „Вашингтонския консенсус“, който се стреми да наложи политики на дерегулация и на приватизация в задлъжнелите страни. Броят на НПО на развитието се увеличава главоломно. Те функционират в контекста на една идеология, която определя тяхната дейност като хуманитарна компенсация за неолибералния проект на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър, изискващ намаляване на социалните разходи на държавите. В този смисъл НПО би трябвало да развият „въображаемия“ пазар на социалните проекти, създавайки работни места и нов тип услуги, генериращи богатства, които биха могли, на свой ред, да се върнат в третия сектор: по това време вече се говори за „устойчиво развитие“. От НПО се очаква да създадат своя собствена ниша от фондове за социални инвестиции (social investment funds) и социално осигурителни мрежи (social safety-net projects), които да облекчат „непосредствените“ последствия от структурните преобразувания. Те са насърчавани да се превърнат в канали за помощ за бедните или за заплашените от изключване в контекста на новата икономическа политика. Много НПО, които дотогава са хвалени, че не приемат пари от правителството, започват да се развиват, да просперират, да строят внушителни седалища с мащабните спонсорирания, които започват да получават.

Нещо повече, в началото на деветдесетте Световната банка започва концептуална революция, преминавайки от дискурса за икономическо развитие към мисията за човешко развитие и борба срещу бедността. По този начин тя се опитва да легитимира действията си в международен план, отговаряйки на многобройните критики от страна на общественото мнение както в северните, така и в южните страни.

Банката умножава обема на финансирането, предназначено да бъде ръководено от не правителствени организации. От 5% през 1988 г., проектите на Световната банка, свързани с участието на НПО, стават 47% през 1997 г. Това развитие на нещата приближава професионалистите от НПО до стандартите на банката, увеличава взаимно пропускливостта на двата сектора и прави така, че проектите за развитие получават нови административни наименования: те биват поукрасени с екология, gender и гражданско общество, без това да променя неолибералната им същност. Както отбелязва Н. Гийо:

„Банката възприема езика на демокрацията, в който НПО с радост откриват приноса си“. Темата за „доброто управление“ се налага като матрица на политиките за развитие през деветдесетте, за да бъде поставен акцент върху участието на гражданите, прозрачността на институциите и уважението към „правовата държава“.

Според Д. Ид друга причина за смесването на политиката на развитието, гражданското общество и НПО е главната роля, която играят латиноамериканските НПО в движението за съпротива срещу авторитарните режими и политическите и икономическите реформи от деветдесетте години. Повечето от тях са спонсорирани от американски филантропски организации.

С преместването на интереса на Съединените щати и на Европейския съюз към Източните страни след падането на Берлинската стена и краха на комунистическата и социалистическата идея левите и лявоцентриските движения в Централна Америка променят линията си. Времето на vanguardismo отминава и НПО и алтернативните мозъчни тръстове започват да се обръщат повече към Антонио Грамши – един от най-големите модерни мислители на гражданското общество, – отколкото към Че Гевара. Ориентират се към прагматично участие в изграждането на държавата, като едновременно с това запазват ролята си на кучета-пазачи на реформите.

Този процес е обърнат и използван от либералите на „вашингтонския консенсус“, които заливат не правителствените организации с поръчки за проекти по добро управление и демократизация. Работата на Сантизо върху чилийската демократизация всъщност показва, че „появата на прочутия чилийски консенсус“ и дълбоката трансформация на чилийската левица е процес, започнал преди деветдесетте години. Той е бил подготвен от политиката на финансиране на леви мозъчни тръстове, водена от американски филантропски фондации през осемдесетте. Както отбелязва Норберт Лехнер, появата на демократичния дневен ред и на чилийския консенсус започва с организирането на международни конференции и по-специално с тази върху социалните условия на демокрацията, организирана през 1978 г. в Коста Рика от Латино американския съвет по социални науки (CLASCO). „След това цялото внимание се концентрира върху процеса на прехода“. Трябва да се отбележи също, че съществуват тесни връзки между понятията развитие и преход, между дейността на НПО на развитието, подготвена от дейностите на мозъчни тръстове и на филантропските фондации, и академичния свят, по специално този на социалните науки.

Паралелно с дневния ред на чилийския преход, дискутиран и подготвен от чилийските мозъчни тръстове през деветдесетте години, процъфтяват неоромантичните понятия за self-provisioning (самодостатъчни, самозадоволяващи се) общности и self-regulating (саморегулиращи се) теории срещу нормативната намеса на държавата. Същата тази реторика намира поле за развитие в Източна Европа, където идеята за автономно гражданско общество, надзираващо действията на правителствата, подпомагащо напредването на либералната демократизация и предпазващо от „завръщането на комунизма“, привлича както прагматични експерти, така и романтични интелектуалци. По това време неолибералният дневен ред вече е наложен в Северна Америка, в Западна Европа и в голяма част от южните страни.

Така проблематиката на развитието съвпада до голяма степен с тази на експертизата по демократизация и вече не засяга само Третия свят, а също и Източните страни, и дори целия Западен свят, където след края на деветдесетте години се развиват множество мозъчни тръстове, които участват в замислянето на реформи като тази на пенсионното осигуряване. Върви се към „модерност“, която призовава да се правят жертви, като първа е пожертвана социалната държава.

Навсякъде в Европа и в Съединените щати се разгръща дискурс, който стигматизира подпомаганите и изключените, неспособни да поемат индивидуалната отговорност за своята съдба. Този дискурс легитимира стратегията на paternalistic totalitarianism, която М. Херцфелд изобличава по повод на практиките на агентите на развитието. Създават се сценарии за пасивността и неспособността на местното население, само и само за да се оправдае упражняването на контрол „отгоре“ над местните общности.

По този начин глобализацията не само обезличава „истинските местни“ населения на антрополозите, но произвежда други такива на по-достъпни места, в самия център на цивилизования свят. Една географска категория, неразвитият или развиващият се свят, се превръща в социална категория, която се прилага към Западния свят. Появата на критика на развитието и на демократизационните практики е дотолкова по-оправдана, доколкото те не могат вече да бъдат възприемани като продукти за износ, тъй като вече успешно са внесени обратно на Запад.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар