// Вие четете...

Начини на манипулиране

Управление и гражданско общество.

„Почестите променят нравите.“

Представянето на гражданското общество като специфична национална традиция, идея, диаметрално противоположна на тази за вноса на демократичните практики от чужбина, е в сърцевината на теоретичните рефлексии на проекта на ЦСП „Гражданското участие в публичните политики и локалното развитие“, финансиран от Американската агенция за развитие. Опозицията държава / гражданско общество се сдобива със свой исторически мит, а именно твърдението, че гражданското общество в България се ражда още по време на българското Възраждане, когато няма българска държава и няма български граждани, а само поданици на Османската империя. Ражда се тезата, че гражданското общество предшества появата на гражданина.

Гражданското общество е представено като продължение и същина на българското общество, а държавата се диаболизира като власт и воля от чуждестранен произход. Така гражданското общество се превръща в гарант за континуитета на българския народ през вековете, а опозицията вън / вътре е преобърната в полза на автохтонната традиция. В този случай американският демократичен модел вече не е модернизационна парадигма, идваща от чужбина, а модел, който се вписва във вътрешната логика на българското общество.

Според Е. Дайнов теренните изследвания на ЦСП, както и проучванията на Демократична мрежа, показват много ясно предпочитанията към американския маниер на работа в не правителствения сектор.

Следователно към причините, основани на ефикасността на американския модел, се прибавя и историческото обяснение, което сравнява раждането на българското общество с това на американското. Storytelling-ът на експертите на ЦСП противопоставя на мита за братството между славянските народи, за „големия руски брат“, основан на историческия опит с освобождението от османското робство и от фашизма, мита за историческата и онтологическата ни близост с американското общество. Съединените щати не идват да освободят директно българското общество, тъй като то избира само да се освободи от етатизма и предпочита американския модел пред бюрократичната парадигма по европейски.

Малко хора, според Дайнов, си дават сметка, че генезисът на българското общество е идентично с тези на американското и започва със създаването на гражданско общество, което първо е една социална реалност на доброволни граждански асоциации и едва след това следва държавно устройство. Този период формира гражданската култура на българина. В условията на Османската империя занаятчиите, асоциациите, читалищата, организациите на родителите, благотворителните организации, клубовете по интереси – всичко това, твърди Дайнов, формира третия сектор, който може да съществува в тази епоха. Държавата се появява през 1879 г., а става ефективна след 1908 г. Според него българският трети сектор се възстановява след 1989 г. с външна помощ, но основите му съществуват в българската гражданска култура и всъщност са продължение на минали практики. С тези аргументи се поддържа тезата, че в съседна Гърция третият сектор е създаден изкуствено, за разлика от този в България…

Така се обяснява защо американският модел е естествено възприет от българските НПО и дава незабавни резултати в практиката.

Например, когато един проблем се представя пред българските не правителствени организации, те, твърди Дайнов, го анализират внимателно и изготвят подход към евентуално решение. Едва след това започват да мислят с коя институционална област е свързан проблемът. Това е метод на диалог между заинтересованите страни с цел постигане на консенсус, който не е бюрократичен и е различен според Дайнов от доскоро характерните за европейската култура подходи.

Тези методи, които се наричат още хоризонтални или работа в мрежа и са свързани с идеята за нов тип управление, „дават властта на гражданите като ги правят равни пред управляващите институции“. Следователно българското гражданско общество упражнява „директно участие в политиката и в управленските процедури и механизми“, което го прави по-напреднало и по-модерно от тези в Западна Европа. Всъщност понятието „управление“ е възприето първо в Източните страни и едва след 2001 г. става част от официалните документи на Европейския съюз.

Както обяснява Мари-Клод Смутс, изследовател във френския Национален център за научни изследвания, „доброто управление е идеологически инструмент на политиката за минимум държава“. Поставят се под въпрос формите на европейската представителна демокрация, и упражняването на властта се асоциира с гражданското общество (сферата на частните интереси, както я определя Хегел, противопоставяйки я на държавата). През XIII в. на старо френски терминът gouvernance се употребява като синоним на „управление“ и преминава в английския (governance) през следващия век; в края на осемдесетте години на ХХ в. той триумфално навлиза в дискурса на Световната банка, на Международния валутен фонд (МВФ) и на Обединените нации като един вид ново институционално облекло на плановете за структурно пренастройване на „Вашингтонския консенсус“. Критиките на дискурса на управлението разкриват една идеология на отказ от социалната държава след неолибералния завой от осемдесетте. Според Пиер Бурдийо управлението е един от тези многобройни неологизми, които, произведени от мозъчните тръстове и от други технократски кръгове и разпространени от „посветените“ журналисти и интелектуалци, допринасят за глобализирането на езика и на мозъците. В своята книга Le Divin Marché Дани-Робер Дюрфур вижда в това атака спрямо самата сърцевина на политическото, която си служи с идеята за свързване на гражданското общество с управлението на публичните дела, за да осъществи похищение на демократичните механизми в името на всемогъществото на частните интереси.

В някои разговори с лидерите на българските мозъчни тръстове терминът управление се използва, за да се отбележи предполагаемото изоставане в тази област на Западна Европа, и особено на Франция спрямо Съединените щати: „Франция е много изостанала във всичко свързано с практиките на управлението (има се предвид политическото управление), а също и в икономическото управление. Тя още е социалистическа държава и няма какво да научим от нея…“, твърди директорът на ИПИ.

Вписвайки избора на американските модели за демократизация (този за управление) в логиката на българската история, експертите дезактивират всякаква критика относно зависимостта на мозъчните тръстове и на НПО от американско финансиране. Този дискурс е противоположен на този за незрелостта на българското общество, за неспособността му да произведе през комунистическата епоха дисидентско движение, сравнимо с това на страните от Централна Европа. Става дума за мит, който има за цел да изличи първородния грях на гражданското общество: създаването му с чуждестранна финансова помощ. Това е пример, който показва как реториката на българските мозъчни тръстове непрестанно търси необходимите съставки за идеологически рецепти, адаптирани към нуждите на даден политически проект или ситуация, без да се съобразява с разминаването между дискурс и реалност.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар