// Вие четете...

Чувства и власт

Турция или Русия – ислям или православие.

„Позволено е да се отблъсне насилието с насилие.“

В друга война между православието и исляма по линията на разлома първостепенни участници са арменците от Нагорнокарабахския анклав и мюсюлманите от Азербайджан, като първите се борят за независимост от вторите. Армения е вторичен участник, докато Русия, Турция и Иран имат третични ангажименти в конфликта. Голяма роля в случая играе значителната арменска диаспора в Западна Европа и в Северна Америка. Сраженията започват през 1988 г., преди да настъпи краят на Съветския съюз, разгарят се през 1992–1993 г. и затихват през 1994 г. след постигането на споразумение за прекратяване на огъня. Турците и други мюсюлмански народи застават зад Азербайджан, докато Русия подкрепя арменците и след това използва влиянието си сред тях, за да се противопостави на турското влияние в Азербайджан. Тази война е най-новият епизод от едно съперничество, отвеждащо назад във вековете към борбата между Руската и Османската империя за контрол върху черноморския регион и Кавказ, а заедно с това е поредна сцена на непреодолимия антагонизъм между арменци и турци, датиращ от турския погром над арменците в началото на XX в.

В тази война Турция е последователен поддръжник на Азербайджан и противник на арменците. Първото международно признаване на не балтийска съветска република е признаването на Азербайджан от Турция. По време на целия конфликт Турция осигурява финансова и материална подкрепа на Азербайджан и обучава азербайджански войници. С разрастването на насилието през 1991–1992 г. и след нахлуването на арменците на азербайджанска територия общественото мнение в Турция поставя под постоянен натиск правителството да окаже подкрепа на етническите и религиозните родственици. Същевременно правителството се опасява, че този конфликт ще постави в центъра на вниманието вододела между мюсюлманство и християнство, ще предизвика масирана западна помощ за Армения и ще даде повод за враждебни настроения у натовските съюзници. Така Турция се оказва подложена на класическия кръстосан натиск, който обикновено търпи вторичният участник във война по линията на разлома. Турското правителство обаче решава, че е в негов интерес да подкрепи Азербайджан и да се противопостави на Армения. „Не е възможно да се въздържаш, когато избиват твои родственици“, заявява един турски политик, а друг добавя: „Ние сме подложени на натиск. Нашите вестници са изпълнени със снимки на жестокости и зверства… Може би трябва да покажем на Армения, че в този регион всеки трябва да се съобразява с турската сила.“ Съгласявайки се с това, президентът Тургут Йозал изтъква, че Турция „трябва да посплаши арменците“. Турция, заедно с Иран, предупреди арменците, че няма да допусне никаква промяна на границите. Йозал блокира хранителните и другите припаси, които стигат до Армения през Турция, в резултат от което населението на Армения се оказа пред прага на истински глад през зимата на 1992–1993 г. Същевременно в резултат от всичко това маршал Евгений Шапошников предупреди, че „ако друга страна, т. е. Турция се намеси“ във войната, „ще бъдем изправени на ръба на Трета световна война“. Година по-късно Йозал бе все още войнствено настроен. „Какво могат да направят арменците — заявява той с насмешка, — ако някой вземе да стреля… Да навлязат в Турция?“ Тогава Турция ще си „покаже зъбите“.

През лятото и есента на 1993 г. арменската офанзива, доближила иранската граница, предизвика следващи реакции от страна на Турция и на Иран, които се борят за влияние в Азербайджан и в средноазиатските мюсюлмански държави. Турция декларира, че офанзивата застрашава сигурността й, издигна категорично настояване арменските войски „незабавно и безусловно“ да се оттеглят от територията на Азербайджан и изпрати подкрепления по границата на Азербайджан с Армения. Министър – председателката Тансу Чилер заяви, че ще настоява да се обяви война, ако арменски войски навлязат в азербайджанския анклав Нахичеван в близост до Турция. Иран също прегрупира войските си и навлезе в Азербайджан под претекста за установяване на лагери за бежанци от арменската офанзива. Тези действия на Иран накараха турците да повярват, че могат да предприемат още мерки, без да предизвикат контра действия от страна на Русия, и ги стимулираха за съперничество с Иран в осигуряването на закрила за Азербайджан. В крайна сметка напрежението бе отслабено вследствие на проведените в Москва преговори между лидерите на Турция, Армения и Азербайджан, както и благодарение на американския натиск върху правителството на Армения и на натиска на арменската държава върху арменците от Нагорни Карабах.

Населяващи малка държава, без излаз на море и с бедни ресурси, обградена от враждебно настроени тюркски народи, арменците винаги са търсели закрила от своите православни родственици Грузия и Русия. Русия в частност се възприема от арменците като голям брат. Но пред лицето на прогресивното разпадане на Съветския съюз режимът на Горбачов отхвърли исканията за независимост на арменците от Нагорни Карабах и разположи войски в региона, поддържайки смятаното за лоялно комунистическо правителство в Баку. След края на Съветския съюз тези съображения бяха изместени от много по-дълготрайни исторически и културни интереси, като правителството на Азербайджан обвини „руското правителство, че се е обърнало на сто и осемдесет градуса“ и активно поддържа християнска Армения. Руската военна помощ за арменците всъщност бе започнала още по-рано в рамките на съветската армия, като арменците стигаха до висши чинове и бяха зачислявани в бойни поделения много по-често, отколкото мюсюлманите. След започването на войната 366-и моторизиран пехотен полк на руската армия, разположен в Нагорни Карабах, взе активно участие в арменското нападение на град Хаджали, при което се твърди, че са били избити около 1000 азери. Впоследствие в сраженията се включиха също руски части от т. нар. спецназ. През зимата на 1992–1993 г, когато Армения търпеше последиците на турското ембарго, тя „бе спасена от пълна икономическа разруха благодарение на милиардите рубли заем от Русия“. През пролетта на 1993 г. руски бойни единици се присъединиха към редовната арменска армия, за да отворят коридор, свързващ Армения с Нагорни Карабах. Руска бронетанкова част, „включваща 40 машини, участва в офанзивата в Нагорни Карабах през лятото на 1993 г.“. Както отбелязват Хил и Джуът, Армения от своя страна „няма никакъв друг избор, освен да влезе в тесен съюз с Русия. Тя е зависима от Русия по отношение на суровини, енергия и хранителни припаси, както и за защита на границите си срещу историческите врагове Азербайджан и Турция. Армения подписа всичките икономически и военни споразумения в рамките на ОНД, разреши разполагането на руски войски на своя територия и се отказа от всякакви претенции към съветските активи в полза на Русия“.

Руската подкрепа на Армения увеличи руското влияние в Азербайджан. През юни 1993 г. азербайджанският националистически лидер Абулфез Елчибей бе отстранен от власт чрез преврат и бе заменен от бившия комунист и проруски настроен Гайдар Алиев. Алиев си дава сметка за необходимостта от спечелването на благоразположението на Русия с оглед блокирането на Армения. Той ревизира отказа на Азербайджан да се присъедини към ОНД и разреши разполагането на руски войски на своя територия. Освен това той даде възможност на Русия да участва в международен консорциум за разработването на азербайджанския петрол. В замяна на това Русия започна да осигурява военна подготовка на азербайджанските войски и оказа натиск върху Армения да прекрати подкрепата си на военизираните части от Нагорни Карабах и да ги принуди да се изтеглят от територията на Азербайджан. Прехвърляйки подкрепата си от едната страна към другата, Русия успя да постигне своето в Азербайджан и да неутрализира влиянието на Иран и на Турция в тази страна. По такъв начин подкрепата на Русия за Армения не само затвърди позициите на нейния най-близък съюзник в Кавказ, но и отслаби основните мюсюлмански съперници в региона.

Освен от Русия Армения получава сериозна помощ и от своята голяма, богата и влиятелна диаспора в Западна Европа и в Северна Америка, към която принадлежат приблизително един милион арменци в Съединените щати и 450 000 арменци във Франция. Те изпращат пари и хранителни припаси, подпомагайки оцеляването на Армения по време на турската блокада, осигуряват подготвени хора за правителството на тази страна и доброволци за арменската войска. В средата на 90-те години финансовата помощ на американската арменска общност възлиза на около 50 до 75 милиона долара годишно. Освен това представителите на арменската диаспора упражняват значително политическо влияние върху правителствата на страните, в които пребивават. Най-големите арменски общности в САЩ са в ключово важни щати като Калифорния, Масачусетс и Ню Джързи. В резултат от техните усилия Конгресът забрани всякаква чуждестранна помощ за Азербайджан, а Армения се нареди на трето място като потребител на американска помощ на глава от населението. Подобна помощ от чужбина е крайно необходима за оцеляването на Армения и страната основателно си спечели прозвището „Израел в Кавказкия регион“. По същия начин, по който руската инвазия в Северен Кавказ през XIX в. породи чеченската диаспора, помогнала на чеченците да се противопоставят на руснаците, турските кланета на арменци в началото на века създадоха диаспора, позволила на Армения да се съпротивлява срещу Турция и да победи Азербайджан.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар