// Вие четете...

История на българите

Турската армия преди войната 1877-1878.

„Каквито са офицерите, такава е и войската.“

В течение на 30 години, от 1839 до 1869 година е преминала реорганизация на турската армия. За основа на нейната нова организация били приложени принципите от пруската ландверна система. Реорганизацията се извършвала от пруски инструктори. Реорганизираната турска армия се състояла от низама, радифа, мустахфиза, нерегулярни и египетски войски.

Низама представлявал войска на действителна служба. По щатно разписание в нея се числели 210000 човека, от тях 60000 човека със срок на служба 4-5 години, за 1-2 години до изтичане на пълния срок на действителна служба се уволнявали в отпуск; тези контингенти в отпуск (ихтиат) в случай на война имали предназначението да попълнят низама. Общия срок на служба в низама е бил шест години. Низама представлявал определено число табори (батальони) от пехотата, ескадрони от кавалерията и артилерийски батареи.

Радиф по замисъл е трябвало да бъде обучение на резервната войска. По щат в нея се числели към началото на войната 190000 човека. Радифа се делял на две (в последствие на три) класи; в първата в течение на три години били лица, отбили шест годишната служба в назима и ихтиата, а също и лица във възраст от 20 до 30 години, по някакви причини не служили в назима; във втората класа били лица за 3 години, отслужили 3 години в първа класа. В мирно време в радифа са били само слабите кадри, но запаси от стрелково въоръжение и оборудване по закон е трябвало да има за пълна щатна численост за периода на развръщане. Във военно време се предвиждали формирования от радифа, отделно от назима, определен брой табори, ескадрони и батареи.

Мустахфиз това е опълчение. По щат опълчението е било с численост 300000 човека; мустахфиза (опълчението) се образувало от лица, причислявани към него за осем години със завършването на службата им в редифа. Кадри за вещеви и боеви запаси в мустахфиза в мирно време не е имало, във военно време от мустахфиза създавали, отделно от низама и редифа, определено число табори, ескадрони и батареи.

Общия срок за пребиваване в низама, радифа и мустахфиза е бил 20 години. През 1878 година трите категории е трябвало да наброяват за Турция 700000 човека във войската.

Не регулярната войска се набирала в случай на война от черкезите, преселили се в Турция от Русия, планински малоазиатски племена (кюрди и др.), албанци и т.п. Част от тези войски се придавали към полевата армия под названието башибузук (асакири – муавине), от останалите се формирали местни гарнизонни войски (асакири – римуле). Числеността им не се отчитала даже в самата Турция.

В египетските войски по щат числеността е била 65000 човека и 150 оръдия.

За комплектуването на армията цялата територия на Турската империя е била разбита на шест корпусни окръга, които теоретически е трябвало да доставят равно количество табори, ескадрони и батареи. На практика Дунавския и Румелийския окръзи били по-силни, Аравийския и Иеменския били по-слаби от другите и само Анатолийския и Сирийския се приближавали до средната норма. Гвардейския корпус се комплектувал екстериториално от всички окръзи.

Ежегодно на призоваване по жребий подлежели всички мюсюлмани на възраст от 20 до 26 години; християни на военна служба не призовавали и плащали за това паричен налог (бедел).

Описаната организация на турската армия не била напълно осъществена към времето на войната. Работата е била в това, че от ежегодния призив, който съставлявал 37500 човека, значителна част от хората в низама не е постъпвала заради финансови трудности и се зачислявала право в редифа. Заради това низама имал в своите редове значително по-малко хора, които като цяло не са имали военна подготовка. Като краен резултат тези 700000 подготвена войска, чийто наличие се предвиждало по закон за организация на армията към 1878 година, в значителна част не са имали никаква военна подготовка. Този недостатък се усилвал още с това, че по приетата организация не се предвиждало да има запасни войски нито в мирно време, нито във военно време. Поради това, следователно, всички лица, повикани в редифа и мустахфиза от тези, които не са имали военна подготовка е трябвало да получат такава непосредствено в тези части, където те били повикани. Освен това, в значителна степен на книга останало развръщането за военно време редифната артилерия и кавалерия; с това се обяснявало както отсъствието на мобилизационните запаси от артилерията и конския състав. Така и особените трудности по създаването и обучението на тези родове войски и техните кадри в хода на войната.

Много не удовлетворително е било поставено в турската армия делото по комплектуването с офицерски кадри, а също и организацията на военното управление. Само 5-10 процента от турските пехотни и кавалерийски офицери се комплектували от броя на завършилите военни школи (военна, артилерийска, инженерна, военно медицинска), тъй като школите завършвали много малко офицери. Цялата останала маса офицери от пехотата и кавалерията се набирали от групата на произведените в офицери лица с унтер офицерски звания, тоест завършилите само учебна команда, в която не е била задължителна даже елементарната грамотност. Още по-зле е стояла работата с турския генералитет. Турските паши били основно или чуждестранни авантюристи и проходчици от всякакъв род, или придворни интриганти с минимален боеви опит и военни знания. Лицата с висше военно образование или даже опитни практици фронтоваци в състава на турския генералитет са били крайно малко.

Начело на висшето военно управление е стоял таен военен съвет, който се създавал по време на война; султанът и тайния съвет обсъждали и утвърждавали всички планове за действията на главно командващия. Последния, освен това, бил задължен да се съобразява във всички свои действия с военния министър, а също със стоящия при военния министър съвет. В същото време началникът на артилерията и инженерните войски не е бил подчинен нито на главно командващия, нито на военния министър, намирал се в разпореждане само на султана. По такъв начин, главно командващия бил с вързани ръце при осъществяването даже на своите частни планове и замисъл.

Турския генерален щаб се състоял от 130 офицера, завършили висшата военна школа. Тези офицери в голямата си част се използвали нецелесъобразно, тъй като щабове в пълния смисъл на думата в турската армия не е имало. Вместо систематическа щабна работа офицерите от генералния щаб често са изпълнявали ролята на добри съветници на пашите и са ги използвали за отделни поръчения. Твърдо установена организация на родовете войски в турската армия не е имало. Тя била установена във вид на изключение само за нишите звена – табори (батальони) на пехотата, ескадрони от кавалерията и батареите от артилерията, но и това по своята численост на нишите подразделения била винаги по-малка, от колкото се предвиждало в щатовете. Това което се касае до висшите организационни звена, то практически те или въобще са отсъствали или се създавали от случай до случай и по своите структури били много разнообразни. На практика три табора трябвало да съставят полк, два полка – бригада (лива), две бригади – дивизия (фурк), а две пехотни и една кавалерийска дивизия – корпус (орда). На практика 6-10 табора се съединявали понякога направо в бригада или дивизия, понякога действали без каквото и да е промеждутъчно организационно обединение, непосредствено се подчинявали на старшия началник или влизали временно в отряди с различна численост.

Таборът (или табур) се състоял от осем роти (бейлюк) и по щат е имал 774 човека; фактически числеността на табора се колебаела в пределите 100-650 човека, така че ротата често не е превишавала приетата в европейските армии взводна численост; частично преди войната таборите били пререформирани и са имали четири ротен състав.

Батареята се състояла от шест оръдия и деветнадесет зарядни сандъка, наброявайки по щат 110 строеви войници.

Ескадронът по щат е бил с численост 143 ездача, но в най-добрия случай в него е имало 100 човека.

Стрелковото въоръжение на турската армия е било представено от три системи нарезно оръжие, зареждащи се от магазин, а също така от различни системи остаряло нарезно и гладко стволно оръжие, зареждащо се през дулото. Първата и най-съвършена система се явявала едно зарядна американска винтовка Пибоди – Мартини. Тя се зареждала от магазинната (патроник) част с помощта на завъртащ се надолу затвор, имала калибър 11,43 мм, тежала с щика 4,8 кг; началната скорост на полета на куршума е била 415 м/с; прицелът бил нарязан (разграфен) на 1830 стъпки (1500 ярда); патрона бил металически, унитарен, тежал 50,5 г. По балистични данни, тази винтовка е била близка до руската винтовка от системата Бердана № 2, но в някои отношения й е отстъпвала; така отварящия се надолу затвор препятствал стрелбата лежешком и от широка опора (насип); на изпитанията в САЩ е било отбелязано до 60 процента от случаите затворът отказвал изхвърлянето на гилзата. Тези оръжия били заявени от турското правителство в САЩ в количество от 600000 бройки заедно с 40 млн. патрони към тях. Към началото на войната в турската армия е имало 334 винтовки Пибоди – Мартини, което съответствало на 48 процента от всички зареждащи се през патронник оръжия в турската армия. Основно с винтовките Пибоди – Мартини са били въоръжени войските, сражаващи се на Балканите.

Втората по качество система е била едно зарядната зареждаща се от патронник винтовка на английския конструктор Снайдер, образец 1867 година, преправена от зареждаща се през дулото винтовка Минье. По балистични качества тази винтовка само на не много е превъзхождала руската винтовка от системата Крнка – началната скорост на полета на куршума у нея е бил 360 м/с. Винтовката Снайдер имала калибър 14,7 мм, с щик е тежала 4,9 кг, прицелът бил нарязан на 1300 стъпки (1000 ярда). Металическия патрон тежал 47,2 г. Винтовките Снайдер в по-голямата си част са били придобити от Англия и САЩ, някакво количество били преработени в турски заводи. На въоръжение е имало 325000 винтовки Снайдер, което се равнявало на 47%; всички оръжия в турската армия били зараждащи се през магазин (патронник); с тези системи винтовки е била въоръжена част от турските войски на Балканския театър и преобладаващо число от войските на Кавказкия театър.

Третата система е американската винтовка конструкция на Г. Винчестър с подстволен магазин за 13 патрона, един патрон в приемника и един в ствола; всички патрони можело да бъдат изстреляни за 40 секунди. Винтовката представлява карабина с калибър 10,67 мм, прицелът бил нарязан на 1300 стъпки. Карабината тежала 4,09 кг, патронът – 33,7 г. От тези винтовки на въоръжение е имало 39000 бройки – 5-6% от всички оръжия в турската армия, зареждащи се през патронник. С тази винтовка са били въоръжени турската кавалерия и част от башибозука.

Мустахфиза, част от редифа и не регулярните войски са били въоръжени основно с зареждащи се през дулото оръжия от различни системи. Египетските войски имали на въоръжение зареждащи се през патронник винтовки от американската система Ремингтон. Освен това в турците е имало и някакво количество митральез от системата Монтиньи.

Преди войната Турция закупила към всички системи на своето стрелково оръжие, зареждащи се през патронника, доста голямо количество патрони (по 500-1000 патрона на единица оръжие, тоест не по-малко 300-400 млн. патрони) и в хода на войната попълвала разхода на патрони регулярно, които закупувала зад граница, преимуществено от Англия и САЩ.

Бойния комплект патрони се носел от войниците, превозвания запас се намирал при всеки табор в денкове или следващи го талиги.

Полевата артилерия в началото на войната е била представена в турската армия с първите образци нарезни, зареждащи се през затвор 4 и 6 фунтови оръдия не скрепени с обръчи и с начална скорост на полета на снаряда не повече от 305 м/с, а също и от бронзови планински 3 фунтови оръдия от английската система Уитворт; последните в хода на войната започнали да заменят с 55 мм стоманени германски оръдия Круп. Девет сантиметровите стоманени оръдия Круп, скрепени с обръчи били с далекобойност 4,5 км и с начална скорост 425 м/с, били монтирани на лафет, който позволявал да се придава на ствола голям ъгъл на възвишение и с това да се повиши далечината на стрелбата, в началото не били много; на Балканите, например, те били на първо време всичко 48. Цялата полева армия на турците е имала 825 оръдия.

Полевата турска артилерия имала снаряди от три типа: 1) гранати с ударна тръбичка от лошо качество; повечето гранати, особено в началото на войната не се взривявали; 2) шрапнели с дистанционна тръбичка, технически не лоша; 3) картеч. Със снаряди турската армия е била снабдена в достатъчно количество.

Крепостната и обсадната турска артилерия имала на въоръжение чугунени гладко стволни оръдия с 9 см калибър и 28 см гаубица; бронзовите гладко стволни 9, 12 и 15 см оръдия; нарезни и зареждащи се през затвор 12 и 15 см оръдия, 15 см гаубици и 21 см мортири; стоманени, скрепени с обръчи 21, 23 и 27 см круповски оръдия; чугунени мортири 23 и 28 см калибър, бронзови мортири 15, 23 и 28 см калибър.

Офицери, кавалерия и не регулярна войска, освен с пушки (офицерите нямали), били въоръжени с револвери, шашки и ятагани.

Военната промишленост в Турция е била представена от редица средни и малки заводи и фабрики, принадлежащи на държавата. Изготвянето на оръжия ставало в Артилерийския арсенал в Топхан и линейния завод в Зейтин-Бурну; в арсенала се изготвяли отделни детайли от стрелковото оръжие, преправяли се стари системи оръжия, пробивали се стволовете на оръдия, изготвяли се затвори към тях и т.н.; на линейните заводи се отливали стволовете за бронзовите оръдия, произвеждали се снаряди за всички калибри, а също и хладни оръжия за цялата армия. Барутните заводи в Макри-кее и Ацатлу изготвяли селитров барут и ежегодно до 220000 патрона. Патронния завод в Кирл-агаче произвеждал ежегодно до 100000 гилзи за винтовката Снайдер, 150000 капсули и 250000 куршуми към тях. Фабриката за тръбичките (взривателите) и взривяващия състав изготвяла ежедневно до 300 тръбички. Редица заводи били оборудвани с парни машини с неголяма и средна мощност, а също и с нови механизми, но основно се използвали водни двигатели и ръчен труд. Управлението на заводите и техническия персонал в болшинството си били високо платени чужденци, преимуществено англичани, работници като цяло се набирали от турското население. Качеството на продукцията не било високо. Всички причислени предприятия далеко в не пълна степен удовлетворявали потребностите на турските въоръжени сили; те само частично (за изключение на хладното оръжие) изпълнявали тази потребност, основен способ за попълване бил вноса на оръжие и боеприпаси от САЩ и Англия. Морската военна промишленост е била представяна от морския арсенал в Константинопол и редица корабостроителници (в Терсхан, Синоп, Рушчук, Басор и пр.).

В крайна сметка по отношение на организацията и въоръжението турската армия, а също и по отношение на турската военна промишленост може да се направи следния извод.

Организацията на турската войска към войната 1877-1878 година, несъмнено се намирала в по-добро състояние, отколкото през периода на Кримската война, но все пак тя по никакъв начин не е удовлетворявала военните изисквания за това време. Фактическото отсъствие на постоянни съединения от полк и нагоре, слабата осигуреност с обучен човешки състав, недостига на запас от конски състав и артилерийски запасни оръдия, съвършено неудовлетворителното положение с комплектуване на армията с офицерски кадри и създаването на щабове поставяли турската армия в по-лошо положение по сравнение с която и да е от армиите на крупните европейски държави.

Що се касае до въоръжението, то турската армия е била снабдена напълно със съвършени за това време образци стрелково оръжие и като цяло се намирала в равно положение с руската армия, даже на малко я превъзхождала в снабдяването с патрони. В артилерийското въоръжение турската армия не само по количествено, но и в качествено отношение отстъпвала на руската армия; наличието в турската армия на „далекобойни” стоманени оръдия Круп не й е дало превес, тъй като такива оръдия е имало малко.

Турската военна промишленост не е могла да осигури с оръжие турската армия и в работата по нейното снабдяване с въоръжение е играла третостепенна роля, поради това тя не е могла да бъде сравнявана с руската военна промишленост.

Бойната подготовка на турската армия пред войната 1877-1878 година се намирала в крайно ниско ниво.

В значителна степен това зависело от ниското ниво на военното образование на турските офицери и от почти пълното отсъствие на офицерска подготовка в мирно време. Само не голям брой турски офицери – около 2000 човека – са получили образование във военната школа; повечето от тях били произведени от унтер офицери за заслуги и отличия (така наричаните алайли), които не са имали никакво образование; както свидетелства турски историк, от тези последните „рядко е имало някой който е умеел да чете и пише, а между тях, били с високи чинове, до генерал включително”.

За състоянието на офицерската подготовка преди войната турския генерал Изет Фуад – паша е написал: „Тъй като на нашия език почти не съществуват никакво книги по стратегия, нито трудове по история на великите войни, то теоретически ние знаехме много малко, а практически – съвсем нищо, поради което за цялото царстване на Абдул – Азис може да си припомним само едни маневри, да и те продължавали всички … един ден”.

Не бива, но и не трябва напълно да се съгласяваме с тази характеристика на турските офицери от 70-те години, тъй като много от тях изработвали в себе си доволно ценни военни качества по време на войната със Сърбия и Черна гора, които за развитието на своя кръгозор получили от своите английски и германски инструктори. Но по принцип не бива да не се признае, че болшинството от турските офицери подготовката им в тактическо отношение е била крайно слаба, особено за настъпателния бой.

В съответствие с ниското ниво на офицерската подготовка на много ниско ниво е била и бойната подготовка на турските войници и унтер офицери. В турската пехота за настъпателен бой е била способна само числено незначителната султанска гвардия, удовлетворително насочвана от германските инструктори. Цялата останала пехота, даже низама, е била подготвена за настъпателен бой слабо; строя и бойния порядък се запазвали само в началото на настъплението, след което в повечето случаи се сбивали в тълпа; огънят бил много неточен по причина на лошото стрелково обучение; този недостатък се стремили да компенсират с масовото изстрелване на куршуми. Положителна страна на турската пехота се явявала широкото използване на нейното само окопаване.

В отбрана турската пехота била приучена широко да използва укрития, за което при всеки табор се возел достатъчен запас от шанцови инструменти. Сапьорното дело турската пехота е познавала добре, укрепленията се правели бързо и технически се изпълнявали също добре; главна роля в съоръжаването на турските укрепления е играело местното население.

Турската пехота обилно се снабдявала с патрони и откривала при настъпление огън от далечно разстояние, което я правело добре приспособена към отбранителния бой; контра атаките на турските войски се отдавали лошо, заради което тяхната отбрана носела преимуществено пасивен характер.

Успешността на действията на турските войски в пасивната отбрана – не случайно явление не може да бъде обяснено с „природени” свойства на турския войник и офицер. Работата е в това, че за настъпление при равни оръжия, много повече отколкото за пасивна отбрана, са нужни инициативни, съзнателни и обучени войници, а също така притежаващи големи организаторски способности офицери.

В походно движение турската пехота е била издръжлива, но отсъствието на обози в частите на крупните табори я правело малко маневрена.

Турската артилерия е водела огън от далечна дистанция, точно е стреляла гранати, но не е владеела шрапнела. Съсредоточаването на огъня в артилерията се използвало слабо, взаимодействието с пехотата не е било наложено.

Турската регулярна кавалерия по своята численост е била толкова незначителна, че даже не се забелязвала на сносно ниво нейната тактическа подготовка, не можела да окаже каквото и да е влияние на войната 1877-1878 година.

Не регулярната турска конница, независимо от това, че значителна нейна част е имала на въоръжение магазинно оръжие, съвършено не е била подготвена за правилен бой. Не е имало подготвени щабове в турската армия за водене на военни действия.

Бойната подготовка на руските войски към началото на войната, независимо от всичките нейни недостатъци е стояла значително по-горе, отколкото подготовката на турската армия.

Сравнявайки руската и турската армии, може да се направят следните изводи. Руската армия разполагала с несъмнено превъзходство над турската във всичко, освен стрелковото оръжия, по отношение на което тя се намирала примерно в равно положение с турската. В единоборство с Турция руската армия е имала всички шансове за успех. Но силата на турската пасивна отбрана, при недостатъчната подготовка на руската армия за нейното преодоляване тя е трябвало сериозно да се съобразява с нея .

Военно морски сили на Турция.

Към 1877 година Турция е разполагала с значителен военно морски флот. На Черно и Мраморно море се намирала броненосна ескадра в състав на 8 броненосни батарейни фрегати I и II ранг, въоръжени с по 8-15 оръдия основно с калибър 7-9 дм (само „Месудие” имал 12 оръдия с калибър 10 дм); 7 батарейни корвети и монитори III ранг, въоръжени с 4-5 оръдия основно също с калибър 7-9 дм. Скоростта на хода в повечето кораби от ескадрата достигала 11 възела или даже била на малко повече, бронята в повечето кораби е била с дебелина 6 дм. Всичките тези кораби Турция основно е придобила от Англия и Франция.

Освен броненосната ескадра, Турция е разполагала в Черно море с 18 не бронирани бойни кораби със скорост на хода до 9 възела и с редица спомагателни военни кораби.

По такъв начин, Турция, макар и с цената на държавен банкрут е създала на Черно море флот, способен да води настъпателни действия.

Но ако с количеството и качеството на корабите в Турция всичко е било напълно благополучно, то с личния състав на флота нещата са стояли много зле. Бойната подготовка на личния състав на военно морския турски флот е била неудовлетворителна, дисциплината е била слаба. Практически плавания почти не се правели, минно оръжие на корабите не е имало, минното дело е било пренебрегнато. Опитът за повдигане нивото на подготовката на личния състав на флота по пътя на покана в турския флот на опитни чуждестранни офицери, главно англичани (Гобарт – паша – началник на броненосната ескадра, Монторн – бей – негов помощник и началник на щаба, Слимен – специалист по минно дело и други), не се увенчал с успех. Турския флот встъпил във войната лошо подготвен.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар