// Вие четете...

Роли в живота

Триумф на мюсюлманите.

„Това, за което на умния са нужни шест дни, хитрият ще направи за пет.“

През пролетта на 1103 година Данишменд, комуто са известни амбициите на Боемунд, решава при все това да го пусне на свобода, без да поставя каквото и да е политическо условие. Той поиска от него сто хиляди динара откуп и освобождаването на пленената дъщеря на Яги Сиян, предишния господар на Антиохия. Ибн ал-Атир е възмутен от постъпката:

Като излезе от затвора, Боемунд се върна в Антиохия, с което вдъхна смелост на хората си и не закъсня да накара жителите на околните градове да платят цената на откупа. Така мюсюлманите претърпяха ущърб, който ги накара да забравят ползата от държането в плен на Боемунд.

След като се „разплаща“ по този начин за сметка на местното население, западняшкия княз започва да уголемява владението си. През пролетта на 1104 година са предприети съвместни действия на кръстоносците от Антиохия и Едеса срещу укрепения град Харан, издигнат над обширна долина на брега на река Ефрат и практически контролиращ съобщенията между Ирак и Северна Сирия.

Самият град не представлява интерес. Ибн Джубайр, минал оттам няколко години по-късно, го описва с особено обезсърчителни думи:

В Харан водата нивга не знае що е свежест, а непрестанно лъхащата из пещта му горещина изгаря земята. Не ще намерите там сенчесто място, където да отдъхнете; човек диша измъчено. Харан създава впечатление на изоставен всред голата равнина. Той няма блясъка на град и покрайнините му не са изящно накичени.

Но стратегическото значение на града е голямо. Ако завземат Харан, западняците ще могат в бъдеще да тръгнат по посока на Мосул и самия Багдад. На първо време падането на града би обрекло Алепското царство на обкръжение. Целта е амбициозна, но на завоевателите не липсва смелост. Още повече, че междуособиците в арабския свят окуражават действията им. Кървавата борба между враждуващите братя Баркярук и Мохамед е избухнала отново с още по-голяма сила и Багдад преминава за пореден път от ръцете на един селджукски султан в тези на друг. В Мосул атабек Карбука току-що се е споминал и неговият наследник, турският емир Йекермиш, изпитва трудности да се наложи.

В самия Харан положението е объркано. Управителят е убит от един от офицерите си по време на пиянски гуляй и градът е в огън и кръв. Точно в този момент кръстоносците се отправиха срещу Харан, обяснява Ибн ал-Атир. Когато Йекермиш, новият господар на Мосул, и неговият съсед Сокман, бивш управител на Ерусалим, научават за това, те са във война помежду си:

Сокман искаше да отмъсти за един от племенниците си, убит от Йекермиш, и те се готвеха взаимно да се нападнат. Но изправени пред новия факт, се споразумяха да обединят силите си, за да спасят положението в Харан, като всеки изрази своята готовност да жертва живота си в името на Бога и да търси единствено славата на Всевишния. Те се обединиха, скрепиха съюза си и тръгнаха срещу нашествениците, Сокман със своите седем хиляди туркменски конници, а Йекермиш начело на три хиляди души.

На брега на река Балих, приток на Ефрат, двамата съюзници се сблъскват с врага през май 1104 година. Мюсюлманите се престорват, че бягат и оставят кръстоносците да ги преследват повече от час. След това, по сигнал на емирите си, се обръщат, обграждат преследвачите си и ги избиват:

Боемунд и Танкред се бяха отделили от войската и укрили зад един хълм, за да нападнат мюсюлманите отстрани. Но когато видяха, че хората им са победени, те решиха да се спотаят. Така изчакаха нощта и избягаха, преследвани от мюсюлманите, които избиха и плениха много от другарите им. Самите те успяха да се спасят с още шестима конници.

Измежду участващите в битката край Харан западняшките вождове е и Балдуин II, братовчед на краля на Ерусалим, който го наследява на трона на Едеското графство. Той също се опитва да избяга, но докато преминава река Балих през един брод, конят му затъва в калта. Войниците на Сокман го пленяват и отвеждат до шатрата на господаря си, с което предизвикват, според разказаното от Ибн ал-Атир, ревността на съюзниците си:

Хората на Йекермиш му казаха: „На какво ще заприличаме, ако другите вземат цялата плячка, а ние останем с празни ръце?“ И те го убедиха да отиде и доведе графа от шатрата на Сокман. Когато Сокман се върна, остана силно огорчен от случилото се. Другарите му вече бяха на конете си, готови за бой, но той ги възпря с думите: „Нека радостта, която победата ни ще породи у мюсюлманите, да не бъде помрачена от препирните ни. Не искам да утоля гнева си, като дам удовлетворение на врага за сметка на мюсюлманите“. Тогава той събра всички оръжия и знамена, взети от кръстоносците, облече хората си с техните дрехи, накара ги да възседнат техните коне и се отправи към държаните от кръстоносците крепости. Западняците мислеха, че другарите им се връщат победители и всеки път излизаха да ги посрещнат. Сокман ги избиваше и превземаше крепостта. Той повтори тази хитрост на много места.

Отзвукът от победата край Харан е огромен, за което свидетелства необичайно приповдигнатият тон на Ибн ал-Каланиси:

За мюсюлманите това бе триумф, който нямаше равен на себе си. Духът на кръстоносците помръкна, броят им намаля, способността им да нападат отслабна, както и въоръжението им. Духът на мюсюлманите укрепна, пламенното им желание да бранят вярата си се засили. Хората се поздравяваха за победата и добиваха увереност, че късметът е изневерил на западняците.

Един рицар, и то не кой да е, ще се почувства наистина деморализиран от разгрома — Боемунд. Няколко месеца по-късно той се качва на един кораб. Повече няма да бъден видян на арабска земя.

Така битката при Харан сваля от сцената, този път за добро, главния архитект на нашествието. Но най-важното е, че тя спира завинаги напредването на кръстоносците на изток. И отново, подобно на египтяните през 1102 година, победителите се оказват неспособни да оберат плодовете на своя успех. Вместо заедно да се насочат към Едеса, на два дни път от бойното поле, те се разделят като врагове. И докато хитростта на Сокман му позволява да превземе няколко крепости без голямо значение, то Йекермиш бива изненадан скоро след това от Танкред, който успява да плени много хора от свитата му, между които и една млада и рядко красива княгиня. Господарят на Мосул държи толкова много на нея, че изпраща да кажат на Боемунд и Танкред, че е готов да я размени срещу Балдуин II Едески или да я откупи за петнадесет хиляди златни динара. Чичо и племенник се съветват взаимно и съобщават на Йекермиш, че след като добре са размислили, предпочитат да вземат парите и да оставят другаря си в плен — който ще продължи три години. Не знаем нищо за чувството, изпитано от емира, след един толкова не рицарски отговор от страна на западняшките вождове. Той им заплаща уговорената сума, получава обратно княгинята и задържа Балдуин при себе си.

Но нещата не свършват дотук. От тях води началото си един от най-любопитните епизоди по време на кръстоносните войни.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар