// Вие четете...

Роли в живота

Триумфът на Великодушния султан.

„Благородството е в душата, а не е в кръвта.“

Кралят и повечето от пленниците ще бъдат пощадени, но тамплиерите и хоспиталиерите ще споделят съдбата на Реналд Шатийонски.

Без да дочака края на този паметен ден, Саладин събира главните си емири и ги поздравява с победата, която — казва той — е възстановила дълго потъпкваната от нашествениците чест. Отсега нататък, счита той, кръстоносците нямат вече армия и трябва да се възползваме незабавно, за да отвоюваме несправедливо завзетите земи. Още на следния ден, неделя, той напада цитаделата Тивериада, където съпругата на Раймонд знае, че вече не си струва да се съпротивлява. Тя се предава на Саладин, който, разбира се, оставя защитниците да се измъкнат необезпокоявани с цялото си имущество.

На следващия вторник победоносната армия се отправя към пристанищния град Акра, който капитулира без съпротива. През последните години градът е придобил значителна стопанска важност, защото през него минава цялата търговия със Запада. Султанът се опитва да накара многобройните италиански търговци да останат, като обещава да им осигури необходимата защита. Но те предпочитат да се настанят в близкото пристанище Тир. Макар и да съжалява за заминаването им, султанът не се противопоставя. Дори им позволява да отнесат със себе си всичките си богатства и им дава ескорт, който да ги защитава от бандити.

Като решава, че е безсмислено лично да стои начело на огромната армия, султанът натоварва емирите си да превземат различни укрепени селища в Палестина. Една след друга западняшките крепости в Галилея и Самария се предават за няколко часа или за няколко дни. Такъв е именно случаят с Наблус, Хайфа и Назарет, чиито жители се отправят вкупом към Тир или Ерусалим. Единственият сериозен сблъсък става край Яфа, където дошлата от Египет армия под предводителството на ал-Адел, брат на Саладин, среща твърда съпротива. След като я сломява ал-Адел взима в робство цялото население. Ибн ал-Атир разказва, че самият той си купил на пазара в Алеп млада пленница, пристигнала от Яфа:

Тя имаше дете на годинка. Един ден, както го носеше на ръце, то падна и си ожули лицето. Тя избухна в ридания. Опитах се да я успокоя с думите, че раната не е сериозна и че човек не трябва да плаче за толкова малко нещо. Тя ми отговори: „Не плача за това, а заради сполетялото ни нещастие. Имах шест братя и всички загинаха, не знам какво е станало с мъжа ми и сестрите ми“. От всички западняци по крайбрежието само тези от Яфа, уточнява арабският историк, бяха застигнати от подобна съдба.

Навсякъде другаде освобождението на земите преминава спокойно. След кратък престой в Акра Саладин се отправя на север. Преминава пред Тир, но решава да не губи време под внушителните крепостни стени и предприема триумфален поход по крайбрежието. На 29 юли, след седемдесет и седем годишна окупация, Сайда капитулира без какъвто и да е опит за съпротива. Няколко дни по-късно примерът й е последван от Бейрут и Джбайл. Мюсюлманските войски са вече съвсем близо до графство Триполи, но Саладин счита, че няма от какво да се страхува от тази страна, връща се на юг и спира отново пред Тир, чудейки се дали да го обсади:

След известно колебание, ни казва Бахаеддин, султанът се отказа. Войските му бяха пръснати на много страни, хората му бяха уморени от прекалено дългия поход, а Тир беше твърде добре защитен, защото в този момент всички западняци от крайбрежието се бяха събрали там. Така че той предпочете да нападне Аскалон, който беше по-лесен за превземане.

Ще дойде ден, когато Саладин горчиво ще се кае за това си решение. Но за момента триумфалният поход продължава. На 4 септември капитулира Аскалон, последван от Газа, принадлежаща на тамплиерите. Саладин веднага изпраща неколцина емири от армията си по посока на Ерусалимската област, където те превземат множество селища, между които и Витлеем. Отсега нататък султанът има само едно желание: да увенчае победоносната си кампания, както и кариерата си, с освобождението на Свещения град.

Ще може ли и той подобно на халиф Омар да влезе в туй почитано място, без да руши и без да пролива кръв? На жителите на Ерусалим изпраща послание, в което ги приканва да започнат преговори за бъдещето на града. Делегация от градски първенци го посещава в Аскалон. Предложението на победителя е разумно: градът се предава без бой, жителите, които желаят да го напуснат, могат да сторят това като отнесат със себе си всичко, което притежават, местата на християнското вероизповедание се запазват, а онези, които в бъдеще пожелаят да дойдат на поклонение, няма да бъдат обезпокоявани. Но за голяма изненада на султана западняците отговарят по същия арогантен начин както по времето на най-голямото си могъщество. Да предадат Ерусалим, града, в който е умрял Христос? И дума да не става! Градът им принадлежи и те ще го защитават до последно.

Тогава, като се заклева да превземе Ерусалим с оръжие в ръка, Саладин заповядва на разпръснатите по четирите краища на Сирия свои войски да се съберат около Свещения град. Всички емири се стичат. Нима има мюсюлманин който да не желае да каже на своя Създател в деня на Страшния съд: Аз се бих за Ерусалим! Или още по-добре: Аз умрях като мъченик за Ерусалим! Саладин, комуто преди това астролог бил предрекъл, че ще загуби едното си око, ако влезе в Свещения град, отговорил: „За да го превзема, съм готов да дам и двете си очи!“

Вътре в обсадения град съпротивата се води от Балиан д’Ибелин, господар на Рамле, сеньор, който според Ибн ал-Атир, притежаваше у кръстоносците почти същия ранг като краля. Той успява да напусне Хитин малко преди разгрома на своите, след което намира убежище в Тир. Тъй като съпругата му се намира в Ерусалим, през лятото той поисква от Саладин разрешение да отиде и я отведе със себе си, като обещава да не носи оръжие и да прекара само една нощ в Свещения град. Но когато пристига там, започват да го умоляват да остане, защото никой друг не притежава достатъчно авторитет, за да организира съпротивата. Балиан, човек на честта, не може да приеме да защитава Ерусалим и народа си, като измени на дадената на султана дума. И той се обръща към самия Саладин с въпроса как да постъпи. Великодушният султан го освобождава от дадената клетва. Щом дълга му налага да остане в Свещения град и да носи оръжие, нека го направи! И тъй като Балиан е прекалено зает със защитата на Ерусалим и не може да осигури закрила за жена си, султанът й дава ескорт, който да я отведе до Тир!

Саладин не отказва нищо на един човек на честта, бил той и най-ожесточеният му враг. Вярно е, че в този случай, рискът е минимален. Въпреки храбростта си Балиан не е сериозна заплаха за мюсюлманската армия. Колкото и здрави да са стените, колкото и привързано да е западното население към престолния град, броят на бранителите се свежда до шепа рицари и до няколко стотин граждани без какъвто и да е военен опит. От друга страна, живеещите в Ерусалим източни християни — православни и яковити — са добре настроени към Саладин, особено църковният клир, постоянно унижаван от латинските прелати. Един от главните съветници на султана е православен свещеник на име Юсеф Батит. Именно нему са поверени контактите с западняците и източно християнските общности. Малко преди началото на обсадата православният клир обещава на Батит да отвори портите на града, ако западните рицари упорстват прекалено дълго.

Всъщност съпротивата на западняците е смела, но кратка и лишена от илюзии. Обсадата на Ерусалим започва на 20 септември. Шест дни по-късно Саладин, който е построил лагера си на Елеонската планина, нарежда на войските си да засилят натиска и да се готвят за последна атака. На 29 септември сапьори успяват да направят пробив в северната част на стената, съвсем близо до мястото, откъдето западните рицари проникват през 1099 година. Като вижда, че вече е безсмислено да продължава борбата, Балиан поисква да му бъде осигурен коридор и се явява пред султана.

Саладин е неумолим. Нима не е предложил на жителите най-добрите условия за капитулация доста преди битката? Вече не е време за преговори, защото се е заклел да превземе града с оръжие в ръка както това са сторили и западняците! Единственият начин да бъде освободен от клетвата си е Ерусалим сам да отвори портите си и да му се предаде напълно и безусловно:

Балиан настоя поне да му кажат, че животът на хората ще бъде пощаден, разказва Ибн ал-Атир, но Саладин не обеща нищо. Опита се да го умилостиви, но напразно. Тогава се обърна към него със следните думи: „О, султане, знай, че в града има такова множество, че само Господ може да го преброи. Хората се колебаят дали да продължат битката, защото се надяват, че ти ще пощадиш живота им, както си постъпвал толкова пъти, защото те обичат живота и ненавиждат смъртта. Но ако видим, че смъртта е неизбежна, тогава, Господ е свидетел, ще убием децата и жените си, ще изгорим, всичко, което притежаваме, няма да ви оставим нито един динар, нито един дирхам за плячкосване, нито един мъж и нито една жена за поробване. Сетне ще разрушим Свещената скала, джамията ал-Акса и много други места, ще избием петте хиляди мюсюлмански затворници, а след това ще изколим конете и всички животни. Накрая ще излезем и ще се бием срещу вас както човек се бие за живота си. Никой от нас няма да умре преди да е избил много от вашите.“

Без да се впечатли от заплахите, Саладин е разчустван от патоса на събеседника си. За да не се покаже прекалено лесно разнежен, той се обръща към съветниците си и ги запитва дали, за да спаси свещените места на исляма, не може да бъде освободен от дадената клетва да превземе града с оръжие в ръка. Отговорът им е положителен, но като познават непоправимата щедрост на господаря си те настояват да получат от западняците, преди да ги пуснат на свобода, финансова компенсация, защото дългата военна кампания напълно е изпразнила държавната хазна. Неверниците, обясняват съветниците, са потенциални пленници. За да се откупят, всеки от тях трябва да заплати определена сума: десет динара за мъжете, пет за жените и един за децата. Балиан приема по принцип, но се застъпва за бедните, които не могат, казва той, да заплатят такава сума. Не може ли седем хиляди от тях да бъдат освободени срещу трийсет хиляди динара? Отново молбата е приета за ужас на ковчежниците. Доволен, Балиан заповядва на хората си да сложат оръжие.

В петък, 2 октомври 1187 година, 27 раджаб на година 583 от егира, в деня, когато мюсюлманите честват нощното пътуване на Пророка до Ерусалим, Саладин тържествено влиза в Свещения град. Емирите и войниците му са получили строги заповеди: нито един християнин, бил той западняшки или източен, да не бъде безпокоен. Няма нито клане, нито плячкосване. Неколцина фанатици поискват църквата на Божи гроб да бъде разрушена като наказание за извършените от кръстоносците безчинства, но Саладин ги поставя на мястото им. Точно обратното, той засилва стражата край култовите места и разгласява, че и самите западняци ще могат да идват на поклонение, когато пожелаят. Естествено издигнатият върху Скалната джамия западняшки кръст е свален, а превърнатата в църква джамия ал-Акса отново става мюсюлманско обредно място след като напръскват стените й с розова вода.

Докато Саладин, обкръжен от цяло ято придружители, посещава едно светилище след друго, плачейки, молейки се и падайки ничком на земята, повечето западняци остават в града. Богатите търсят да продадат домовете, търговията или мебелите преди да бъдат заточени, а купувачите са главно православни християни или яковити, които няма да заминават никъде. Други имоти по-късно ще бъдат продадени на еврейски семейства, настанени от Саладин в Свещения град.

Балиан се опитва от своя страна да намери пари, за да откупи свободата на най-бедните. Сам по себе си откупът не е прекалено тежък. Подобна сума за князете обикновено достига няколко десетки хиляди динара, дори сто хиляди или повече. Но за най-бедните двайсетина динара на семейство е доходът им за цяла година, дори за две. Хиляди нещастници са се събрали пред портите на града, за да изпросят няколко монети. Ал-Адел, също така чувствителен като брат си, поисква от Саладин разрешение да освободи без откуп хиляда бедни пленника. Когато научават за това, западняшкият патриарх се застъпва за седемстотин други, а Балиан — за петстотин. Всички те са освободени. След това по своя собствена инициатива султанът обявява, че всички стари хора ще могат да заминат, без нищо да заплащат, както и че задържаните глави на семейства ще бъдат освободени. Що се отнася до западняшките вдовици и сираци, той не само ги освобождава от откуп, но дори им дава дарове преди да ги пусне да вървят.

Ковчежниците на Саладин са отчаяни. Щом бедните са пускани безвъзмездно, то поне да се увеличи откупът на богатите! Гневът на достойните държавни служители достига своя връх, когато патриархът на Ерусалим излиза от града, придружен от няколко коли, натоварени със злато, килими и всевъзможни скъпоценности. Имадеддин ал-Асфахани е възмутен, както самият той споделя:

Аз казах на султана: „Този патриарх пренася богатства, които струват най-малко двеста хиляди динара. Разрешихме им да отнесат, това което имат, но не и съкровищата на църквите и манастирите. Не трябва да им ги оставяме!“ Но Салахеддин отговори: „Трябва да изпълним и буквата на договорите, които подписахме, така никой не ще може да обвини правоверните, че са нарушили споразуменията. Дори напротив, християните навсякъде ще споменават доброто, което сме им сторили“.

И така, патриархът заплаща десет динара подобно на всички други и дори получава ескорт, за да стигне необезпокояван до Тир.

Саладин завладява Ерусалим, не за да трупа злато и още по-малко, за да мъсти. Той търси, както сам обяснява, да изпълни дълга си по отношение на Бога и вярата си. Победата му е в това, че успява да освободи Свещения град от робството на завоевателите без кървава баня, без разрушения, без омраза. Щастието му е, че може да коленичи на места, където, ако не беше той, нито един мюсюлманин не би могъл да се моли. В петък, 9 октомври, седмица след победата, в джамията ал-Акса е организирана тържествена служба. За паметната цел много духовни лица си оспорват правото да произнесат проповедта. Най-накрая кадията на Дамаск, Мохиеддин Ибн ал-Заки, наследник на Абу Саад ал-Харауи, е посочен от султана да се изкачи облечен във везана черна роба на катедрата. Гласът му е ясен и силен, но леко треперене издава вълнението му: „Слава на Бога, който дари исляма с тази победа и който върна този град в лоното му след като един век бе вън от него! Чест на тази армия, която Той избра, за да довърши освобождението! И поздравления за теб, Салахеддин Юсеф, син на Аюб, който върна на тази нация потъпканото й достойнство!“

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар