// Вие четете...

Начини на манипулиране

Традиция – Модерност.

„Мъдрия нищо не прави, без да помисли.“

Всъщност до Иракската криза проектът за европейска интеграция се свързва с „цивилизационен проект“ за модернизация на българското общество според западния модел, без да се прави разлика между европейския и американския модел. „България в XXI в.“, колективен сборник на експерти, събрани от ЦСП в рамките на проект, финансиран от фондация „Отворено общество“ през 2001–2002 г., показва хибридността на този проект, който се нарича по различни начини: „дневен ред на отвореното общество“, „проект на оксидентализация“, „проект за европеизация“, „проект за модернизация от типа „България Западна страна“, „дневен ред за реализиране на общество от западен и отворен тип“, „дневен ред за просвещение“. Екипът, подписващ заключенията на програмата „България в XXI в.“, се самопредставя като „отговорен елит“, мобилизиран от ЦСП веднага след „популистката победа на Симеон ІІ“, за да „намери къде се крие програмата за европеизиране на България, кои са нейните носители, неприятели и привърженици“. В положението на нарастващ популизъм, който заплашва избора на модернизирането и на рационализирането в полза на „чакането на Месията“, неговата работа е да достави на „привържениците на отвореното общество в България оперативна карта, която да е изключително прецизна и ефикасна, както и стратегии за защита на този проект“.

И така, кои са теоретичните и историческите референции на този проект? На първо място той ни кара да мислим за теорията за отвореното общество на Дж. Сорос, Карл Попър (Отвореното общество и неговите врагове) и Анри Бергсон (Двата източника на морала и на религията). Според авторите на „България 21 век:…“ тази философия, основана на идеята за относителната автономия на разума (тук тя се позовава на теоретичното наследство на Августин Блажени, Тома от Аквино и Декарт), се противопоставя на всички учения, които подчиняват индивида и неговите действия на историческата реалност, на традиционните общности и вярвания.

Като примери, които могат да послужат за измерването на отвореността или затвореността на едно общество, те посочват Съединените щати (максимална отвореност) и Бирма (максимална затвореност). Опозицията затвореност / отвореност впоследствие е пренесена в опозицията традиционно общество / модерно общество, цитирана чрез теорията за модернизация на Самюел Хънтингтън, който описва процесите, посредством които земеделски и колективистични общества се превръщат в индустриални и индивидуалистки общества. Последните всъщност са резултат от това, което колективът „България в XXI в.“ нарича дневен ред на Просвещението, свързвайки го с много техническия термин дневен ред, типичен за дискурса на либералните мозъчни тръстове (говорим за дневен ред на реформите, за дневен ред на гражданското общество и т.н.): „Дневният ред на Просвещението е голям проект, който се опитва да организира човешките общности на базата на разума, т.е. на свободата (без да се подчинява на историческо или политическо наследство). Това е проектът на парламентарната и представителната демокрация…“. Текстът цитира също така германския философ Хабермас като защитник на проекта на Просвещението срещу всички опити за поставяне под съмнение на демокрацията в контекста на постмодерността. При всички случаи, според една типично еволюционистка визия, страната не би могла да достигне западната постмодерност, прескачайки етапа на модерността. Следователно европейският запад на Просвещението и философията на Попъровото отворено общество поставят теоретичните основи на това, което експертите на мозъчните тръстове наричат „цивилизационен проект за модернизацията на България“.

Този проект има своите „приятели“ и „неприятели“: сред неприятелите са „интелектуалците националисти“, които налагат идеята за националния интерес, който е независим от европейската интеграция, а също и „масата пасивни и зависими от държавата българи“, които „повечето време живеят извън столицата“.

Идеологическата конфронтация между експертите на мозъчните тръстове и „интелектуалците националисти“ е представена като конфронтация между космополитизъм и патриотизъм, между политика и история, промяна и стагнация, разум и нерационалност. На въпроса на един от най-известните български историци от седемдесетте и осемдесетте години проф. Николай Генчев: „Как да се прави политика без история, след като политика без история може да се прави само на Северния полюс, където историята не съществува, тъй като няма човешки живот?“, директорът на ЦСП отговаря, че „връщането към историята“ обърква „философията на промяната, според която жителите на България са преди всичко граждани и поради тази причина сред тях могат да бъдат въведени чужди механизми за управление на обществото и на властта, които влизат във връзка с хората в качеството им на граждани, а не в качеството им на специфични продукти на историята…“.

Пазарната демокрация тук е представена като универсален, а не исторически модел, способен да израсне навсякъде, където решим да го имплантираме. Този дискурс е типичен за анти комунистическата реторика, която, както отбелязва Е. Саид, поражда както прагматизма на идейното течение за „края на идеологиите“, така и неговия ефимерен наследник – школата за „края на историята“. Зад отказа от позоваване на историческите и социалните традиции и идеализирането на политиката като еманципиращ фактор се прокрадва идеята, че „пазарната икономика и представителната демокрация всъщност са естествена цел на хода на Историята“. И тъй като целта вече е постигната или в процес на постигане, историята няма вече никаква причина да съществува.

Темата за рационалността в опозиция срещу специфичния и историческия характер на националната културата, всъщност се появява в много културни и политически дебати, в които западната култура е представена като избор на рационалността, на универсалността и на прагматизма.

Някои експерти от мозъчните тръстове декларират, че подкрепят тезата на президента на републиката (от СДС) Петър Стоянов (1997–2002), че влизането на България в информационното общество изисква изоставянето на кирилската азбука в полза на латинската. Това би бил „практичен“ избор, който би попречил единствено на „служителите на славянския мит“ или на „романтиците, които разбират погрешно идеята за националния интерес“. За пример се дава модернизационната реформа на турския език, проведена по времето на Ататюрк, и най-вече европейският прогресизъм на славянските народи в Централна Европа. Експерт на ИПИ казва:

Българите, особено някои интелектуалци, имат тенденцията да се вкопчват в реликвите на миналото и на това, което наричат История или не знам какъв национален интерес. Трябва да изоставиш някои неща, за да получиш други.

Всъщност идеята за националния интерес е в сърцевината на голям брой важни дебати за прехода, разбран като европейска интеграция. Затварянето на блоковете в атомната централа в Козлодуй, представено като едно от важните условия, поставени от Европейската комисия на България за приемането й в ЕС, изкарва отново на преден план опозицията „нацията срещу Европа и международната общност“. Темата напуска специализирания дискурс и се превръща в дебат за понятието национален интерес, който според някои е поставен под съмнение от тази мярка, интерпретирана като икономическа санкция без реални основания в областта на атомната сигурност. Експерт в ЦЛС и бивш заместник-министър на външните работи, отговорен за европейската интеграция, А.П., призовава към рационализиране и предефиниране на идеята за национален интерес, която според нея е нужна за успеха на българската модернизация:

Според нас (експертите на ЦЛС) в България се наблюдава объркване на националната идентичност и европейската идентичност, нещо като латентна опозиция. Казват, че запазването на атомната централа в Козлодуй е въпрос на национален интерес. Но тогава присъединяването към Европейския съюз какво е? Не е ли по-скоро то националният интерес? Всичко това трябва да бъде обяснено, дебатът да бъде ориентиран, преформулиран. Работим с министъра на външните работи, за да формулираме комуникационна стратегия за Европейския съюз. Публичният дебат е много важен, в него се опитваме да упражняваме директно влияние. Има голямо противопоставяне срещу всичко чуждо. Националният интерес се възприема като затваряне срещу идването на чуждестранните инвестиции, срещу влизането на представителите на големите мултинационални компании. Хората нямат рационални критерии. Ето това е целият проблем на българската модернизация. Има толкова малко модернизационни елити в тази страна и толкова много латентен национализъм.

Този „латентен национализъм“ подхранва теориите на една част от интелектуалните елити, но преди всичко той е „всекидневната болест на селската култура на една България, която е останала извън модерността“, той е врагът номер едно на модернизирането на българската политическа култура.

Говори се за „икономиката на бурканите“ на българите, които по време на икономическата и политическата криза от 1996 г. правят консерви и замразяват хляб, вместо да търсят колективно решение на своите проблеми. Богдан Богданов, директор на Управителния съвет на Нов български университет, бивш председател на фондация „Отворено общество“, също говори за липсата на демократическа политическа култура у българите, затворени в селския манталитет:

За да може да екстериоризира частното битие, за да може субектът да започне да се превръща в гражданин, за да може да избегне клопката на честното съществуване в името на оцеляването, той трябва да се превърне в субект с множество дейности с публичен характер. А това не може да стане без някакво икономическо съществуване… за да се засили първоначалният тласък, позволяващ да се преодолее навикът на общностния живот под закрилата на една успокояваща супер идеология.

Затварянето в частното пространство на пред модерното общество съответства на този тип организация на обществото, при който частното не е пространството на еманципирания индивид, а напротив, е пространството на колектива, който задушава всяка индивидуална инициатива. Ето защо на опозицията обществено / лично съответства индивидуализъм / колективизъм. Колективизмът на селския архаизъм впоследствие, разбира се, пряко се свързва с комунистическото минало, с което се отрича модернизаторската природа на социалистическата система след 1945 г.

Цитиран от Е. Дайнов, Иван Кръстев, директор на ЦЛС, твърди, че „зад противопоставянето БСП / СДС се крие сблъсъкът на две култури: патриархалната селска култура и индивидуалистичната градска култура“. Кръстев отрича всеки опит на комунизма да бъде приписвана модернизаторска роля на българското селско общество; тъкмо напротив, за него социализмът се вписва в континуитета на селския архаизъм заради начина, по който насърчава колективизма и гражданската пасивност.

Следователно еманципацията на индивида от влиянието на традиционните структури и начини на мислене се превръща в една от повтарящите се теми на дискурса, който противопоставя минало и бъдеще, тоталитаризъм и демокрация и т.н. В заключенията за състоянието на българското общество след така нареченото Свлачище от 2001 г. екипът от експерти около ЦСП казва, че, „за да може едно общество да съществува, би трябвало да има ясно еманципирани от масата индивиди. Индивидът като такъв се формира до петнадесетгодишна възраст и следователно по-голямата част от българите не са индивиди, защото са станали на петнадесет години по време на комунизма“. По този начин експертите обясняват неспособността на българския народ да избере модернизацията.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар