// Вие четете...

Мъдрости от миналото

Териториално разселване на славяните.

„Защо не чуваме истината, защото не я говорим.“

Склавини и анти в долно дунавските земи. Както беше изтъкнато по-рано, един от белезите на славянската диференциация е появата на различни названия за отделните славянски народи (или етнически групи). При това особено важно е, да се прави разграничение между отделните племенни названия и названията на по-големите етнически групи (бъдещите славянски народи). Това е толкова по-важно, като се има предвид че обикновено една етническа група (по силата на различни причини) получава названието на едно от своите съставни племена, което е играело ръководна или доминираща роля в целокупния живот на племенния съюз. И обратно, при разпадането на една етническа общност общонародностното название може да се запази само за една част на ново образувалите се етнически групи.

Тези основни положения се отнасят и за славяните. Известно от изворите е, че в древността те са носили общото название венеди. Но това положение вече не се отнася за VI век. Макар и Йордан да говори за венети, когато описва събитията от IV век, той намира за необходимо да отбележи, че „сега, тоест през VI век, те се явяват под три имена, венети, анти и склавини”. Византийските автори от VI век нямат общо название за славяните. Всичко това свидетелства, че славянската диференциация през VI век е била вече свършен факт и, че тя е продължавала да се задълбочава с ускорени темпове.

Като се абстрахираме от названието венеди, което през VI век се отнася само за западните славяни, за източните и българските славяни, в случая ние си служим с названията както ги намираме във византийските извори: анти (Ἄνται, Antes) и склавини (Σκλαβῆνοι, Σκλαυνοί, Sclaveni, Σκλάβοι). Но трябва да се има предвид, че тези названия са в известна степен условни. Ние не знаем какво е било точното самоназвание на двете славянски групи. Може да се счита за общоприето мнението, че терминът склавини е гръцка форма на само названието словѣне (или славини), както го срещаме от IX век нататък. Това самоназвание, както е известно, постепенно придобива общославянско значение и за да се избегнат недоразуменията за събитията от VI век ние условно си служим с гръцката форма, без да сме напълно убедени, че това самоназвание се е произнасяло именно славяни. Като формален претекст може да ни послужи обстоятелството, че за VI век не разполагаме с точната форма на славянското произношение.

Що се отнася до източните славяни, не ни е известна дори и приблизителната форма на тяхното самоназвание. Може да се счита общоприето схващането, че терминът анти не е славянски, а има чужд произход, вероятно ирански или тюркски. Вл. Георгиев го определя като праславянски. Ако този термин има чужд произход, то тогава е разбираем стремежът на някои учени да отъждествят антите с дулебите, с които те си съвпадат по място и по време. Но всички тези проблеми около названията не представляват обект на нашето изследване.

Ако може да се приеме, че отделните славянски етнически групи се формират още в славянската прародина, то се пита, дали не може да се определи и тяхното положение в нея.

Според Л. Нидерле българските славяни, или „прото българите”, както той не твърде прецизно ги нарича, „са заемали югоизточния ъгъл на (славянската) прародина”, източно от сърбите, или някъде между Горна Висла и Карпатите. Това определение е напълно приемливо и е обусловено от по-нататъшното движение и териториално разселване на славяните. Според него през този период славянските народи още не са били оформени, но веднага след това говори за „слаба диференциация”, и че „диалекто логическите центрове се разполагали. . . в този порядък, в какъвто били впоследствие на юг”. Л. Нидерле счита, че прародината на източните славяни е обхващала целия басейн на река Припят и Волиния, а на изток достигнала река Десна.

Интересна е и хипотезата на проф. Самуил Бернщейн, който въз основа на езикови данни търси разпределението на славянските етнически групи в славянската прародина. Според него южните славяни (централният под диалект на източно славянския диалект) са заемали пространството между реките Западен Буг и Горин в днешна Западна Украйна, като на юг са достигали до Горен Днестър. Северната половина на тази полоса заемали българските славяни, а южната — сърбохърватските. Източните славяни (източният под диалект на източния диалект) заемали територията между река Горин и Среден Днепър.

Тази схема на С. Бернщейн е малко изкуствена, понеже с нея той се стреми да обясни някои езикови аналогии между българския и балтийските езици, затова той изтегля българските славяни на север в басейна на Горен Припят. Но у него е плодотворна мисълта, че южните славяни са заемали част от днешна Западна Украйна, но в действителност не северозападна, а югозападна, което се потвърждава от редица други обстоятелства.

За определяне прародината на склавините разполагаме с едно много сигурно свидетелство у Йордан. Според него „склавините обитават от Новиодунум и така нареченото Мурсианско езеро чак до Данастър и на север до Вистула”. Това е склавинската територия през VI век, но тъй като при разселването на славяните северната и източна граница на склавините останала непроменена, то тя е била и съответната граница на склавинската прародина. Северната склавинска граница, която от този пасаж не е много ясна, се доуточнява от територията заемана от венетите, живеещи по течението на река Висла северно от склавините. „А антите, които са най-храбри от тях, живеят от Данастър чак до Данапър, гдето се извива Понтийското море”. Тези сведения Йордан е получил естествено не по личен път, а от самите славяни, които добре са знаели, коя е древната граница на техните земи и кои живеят северно от тях. Следователно склавинската прародина и през VI век (а и по-късно) се е включвала все още в състава на склавинската (славяно българската) територия, която по това време е стигала на юг до Дунав.

От съпоставените данни у Йордан за границите между трите славянски племенни групи трябва да се предполага, че северната граница на древната склавинска територия е минавала по горното течение на река Висла до устието на река Сан, която пък от своя страна заедно с притока си Вишня и река Днестър е била източната склавинска граница. Следователно древната склавинска територия е обхващала днешна югоизточна Полша, източна Словакия и югозападна Украйна. (Тук някъде в посочения район в непосредна близост със склавините са обитавали и сърбите и хърватите; но ние не сме в състояние дори приблизително да установим какво е конкретното географско разположение между трите южно славянски народностни групи).

За определяне древната склавинска територия изключително значение имат лингвистическите наблюдения на съветския езиковед Владислав Илич-Свитич. В района на Северните Карпати и на белязаната по-горе територия той успява да установи една група от архаични южно славянски думи, които се срещат само в диалектите на западно украинското (гуцули, бойки, лемки), южно полското и източно словашко население.

Това са на първо място думите: Планина — укр. (гуцул.) полони́на; пол. (Подгалие) połonina, płonina; словаш. Pláň, planina, pláňava. Бърдо — укр. бéрдо; словаш. Brdo, bardo. Дял, дел (хребет) — укр. діл; пол. Dziáł. Слоп, преслоп (седловина) — укр. Прислóп, слопець; пол. Słop, slopki; чеш. Slopec, přìslop. Рупа (яма, пещера) — укр. рýпа; словен, rúpa. Занога (котловина) — укр. Занóга. Извор — укр. із вір, ізвор, звор; словен, izvór. Скок (водоскок, речни прагове) — укр. Скóки, ускок; словаш. Skoky. Грохот (каменист сипей) — укр. Грехіт. Бревно — укр. Бéрва. Пърт (пъртина, пътечка) — укр. перть; пол. Perć, pyrć; словаш. PrŤ, pŕŤ, pírŤ, pyŕta. Пътека — укр. Путішка.

Наличието на тези както и на други думи в говорите на местното население В. Илич-Свитич свързва с продължителното пребиваване на южните славяни в северно карпатската област не по-късно от III век. С това той обяснява и обстоятелството, че някои от тези думи, свързани днес предимно с планинския ландшафт, в тези диалекти са свързани с равнината, тоест те са запазили най-старото си славянско значение, когато според В. Илич-Свитич южните славяни още не били стигнали до Карпатите и тези думи не били преосмислени съобразно характера на планинския ландшафт.

Лексическият коментар, извършен от съветския учен, още веднъж доказва наличието на трайни славянски диалекти още в славянската прародина. В противен случай тези езикови наблюдения не биха били възможни.

Що се отнася до източно славянската прародина, то, както видяхме, е очертана в общи линии от Йордан. Но този автор не знае северната граница на антите. Днес източно славянската територия се определя сравнително точно по разпространението на така наречената корчакска археологическа култура, източен вариант на общославянската пражка култура от VI век. По откритите находища на тази култура става ясно, че източните славяни действително са обитавали територията между реките Днестър и Днепър на север, включително и басейна на река Припят, южната източно славянска граница е съвпадала приблизително с южната граница на лесостепната област (горното течение на Южен Буг и река Рос).

Следователно в един твърде продължителен период от време източните ни българските славяни са живеели в непосредна близост, разделени от горното течение на река Днестър и, вероятно, от река Сан и притока ѝ Вишня. Именно на тази територия и в тази отдалечена епоха се е започнала и историята на руско-българската взаимност, но за която ние не разполагаме с никакви сведения.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар