// Вие четете...

Вярвания и заблуди

Тайните планове за превземане на Русия.

„Безумие е да се мисли, че злите не вършат зло“. (Марк Аврелии)

Корените на кризата в Родината (Русия) ни не са в това, че на нас нещо не ни достига. Ние имаме всичко! Имаме минерални и енергийни ресурси, имаме поля, гори и реки, имаме трудолюбив и добър народ и опитни и умели управници. Западната регионална цивилизация в галопа на неудържимото потребление е изчерпала своите ресурси. Така в „благополучната“ западна(ла) Европа няма нито газ, нито нефт, нито злато, нито алуминий, нито мед, нито цинк…, там даже гори край пътищата не останаха, а останаха само паркове. Едновременно с това „Запада“ има огромно желание да съхрани благоденствието на „златния милиард“, паразитирайки над другите страни и народи на планетата Земя и на първо място за сметка на Русия. Получили достоен отпор за своите претенции от нашите дядовци и бащи във Великата Отечествена война, глобалните паразити на „световното задкулисие“ не са се отказали от своите цели, а само смениха методите на своите домогвания: от открита военна агресия преминаха към информационна война. Сега никой не смее да отрече напомпването по страниците на вестниците и списанията в целия свят, по радио вълните и екраните на телевизорите, където ни убеждават в това, че „Русия претърпяла поражение в студената война“. Това признават и руските политици, учени и обществени дейци. А какво е това „студена“ война? „Студена“ война – това е информационна война. Нашия народ и нашата страна се оказаха жертва на информационната агресия на „Запада“, осъществена под ръководството на „световната финансова мафия“ с методите на „културното сътрудничество“. При такава информационна агресия управляващия „елит“ натрапва и налага върху страната-жертва култура, чужда на самобитната култура на народа. Вследствие на това „елита“ (мислейки си, че е „единствен“) според своето разбиране управлява страната в интерес на „културния“ агресор. Управляващият „елит“ в такъв образ се превръща в периферия (изпълнител) на световните мафиотски финансови кланове и спомага за реализирането на техните планове. Този начин на агресия дава по-устойчиви във времето резултати, отколкото откритата военна агресия и окупация, тъй като маскира заробването като „благо“. Загубилият в такава война може и да не осъзнава, че неговата страна вече е окупирана от неприятеля. Някои несъзнателни потребители на чуждата култура могат даже да се радват на ярката реклама на езика, който те и затова не разбират.

Грабителите не скриват целите си по отношение на нас. Широко известен е документът със седемдесет годишна давност: Директива на Съвета за национална безопасност на САЩ 20/1 от 18.08.1948 г.: „Целите на САЩ по отношение на Русия“, в която се предвижда разчленяване на отделни страни и поробване на нейните народи с „цивилизовани“ начини – методи на „културното сътрудничество“, т.е. метода на студената война. При това трябва да се разбира, че САЩ се явява само изпълнител на плановете на глобалната финансова мафия от паразити.

„Целите на САЩ по отношение на Русия“ Директива на Съвета за национална безопасност на САЩ 20/1 (извадки), гр. Вашингтон, 18 август 1948 година.

„Правителството е принудено в интерес на разгърналата се политическа война да набележи по-точни и конкретни войнствени цели по отношение на Русия вече в мирно време, което беше нужно по отношение на Германия и Япония още преди започването на военните действия с тях. При държавното планиране преди възникване на войната следва да се определят нашите цели, достижими както по време на мир, така и във време на война, съкращавайки до минимум разрива между нас.

Нашите основни цели по отношение на Русия, в същност, се свеждат до две:

1) Довеждане до минимум мощта и влиянието на Москва;

2) Привеждане към коренни изменения в теорията и практиката във външната политика, към която се придържа правителството, стоящо на власт в Русия.

Нашите усилия са Москва да приеме НАШАТА КОНЦЕПЦИЯ, а равносилната заявка е: нашата цел – унищожението на Съветската власт. От позицията на тази гледна точка може да се каже, че тези цели са недостижими без война и следователно ние сами признаваме това: нашата крайна цел по отношение на Съветския Съюз е война и унищожаване на силата на Съветската власт.

Би било погрешно да се придържаме към такава линия на разсъждения.

Първо, ние не сме обвързани с определен срок за постигане на нашите цели в мирно време. Ние нямаме строго очертан времеви шаблон за войни и мир, което ни дава възможност да заявим, че ние сме длъжни да постигнем нашите цели в мирно време, като затова ще прибегнем и към други средства… Второ, ние обосновано решително не сме длъжни да изпитваме никакво чувство на вина, домогвайки се до унищожаването на концепциите, несъвместими с международния мир и стабилност, и заменими с концепция на търпимост и международно сътрудничество. Не е наша работа да мислим за вътрешните последици, към които може да доведе приемането на такъв вид концепция в друга страна и в този смисъл не сме длъжни да мислим, че носим каквато и да била отговорност за тези събития… Ако съветските лидери счетат, че нарастващото значение за по-просветената концепция на международните отношения е несъвместимо със запазването на тяхната власт в Русия, то това е тяхна, а не наша работа да работят и да постигнат това, че са се извършили вътрешни събития… Като правителство ние носим отговорност за вътрешните условия в Русия…

Нашата цел във време на мир не е унищожаване на Съветското правителство. Разбира се, ние се стремим към създаване на такива обстоятелства и обстановки, с които днешните съветски лидери не ще могат да се примирят и които не ще им бъдат по вкуса, възможно е също, оказвайки се в такава обстановка, те да не съумеят да съхранят своята власт в Русия. Накрая следва де се подчертае с всичка сила – това е тяхна, а не наша работа. Ако действително възникне обстановка, към създаването на която ние насочваме нашите усилия в мирно време, и се окаже невъзможно запазването на вътрешната система на управление в СССР, което ще застави съветското правителство да изчезне от сцената, ние не трябва да съжаляваме по повод на случилото се, съответно ние не поемаме отговорност за това, че сме се стремили или осъществили това.

Преди всичко става дума за това, че трябва да направим и задържим Съюза слаб в политическо, военно и психологическо отношение в сравнение с днешните сили, намиращи се не в границите на неговия контрол.

Ние сме длъжни преди всичко да изхождаме от това, че за нас няма да е изгодно или практически осъществимо напълно да окупираме цялата територия на Съветския Съюз, установявайки на нея нашата военна администрация. Това е невъзможно както поради обширността на територията, така и поради числеността на населението… С други думи, не следва да се надяваме да достигнем пълно осъществяване на нашата воля на руска територия, както се опитвахме да направим това в Германия и Япония. Ние трябва да разберем, че крайното урегулиране трябва да бъде политическо.

В най-лошия случай, тоест запазване на съветската власт над цялата или почти цялата територия, то ние сме длъжни да поискаме:

а) изпълнение на чисто военни условия (предаване на въоръжението, евакуация на ключови райони и т.н.), с което за дълго да обезпечим военната безпомощност;

б) изпълнение на условията с цел да се обезпечи значителна икономическа зависимост от външния свят.

Всички условия трябва да бъдат обидни и явно унизителни за този комунистически режим. Те могат да приличат на Брест Литовския мир от 1918 г., който в тази връзка заслужава най-внимателно изучаване.

Ние сме длъжни да приемем в качеството на безусловен прецедент, че няма да подпишем мирен договор и да възобновим обичайните дипломатически отношения с който и да е режим в Русия, в който ще доминира някой от днешните лидери или лица, споделящ техния начин на мислене. Ние достатъчно се натърпяхме през последните 15 години (т.е. годините на управление на Й. Сталин1933–1948г.), нормални действия с такъв режим ще са невъзможни…

Такива цели ние сме длъжни да преследваме към която и да е не комунистическа власт, която може да възникне на части или на цялата руска територия в резултат на война? Следва дебело да се подчертае, че независимо от идеологическата основа на който и да е такъв не комунистически режим и независимо от това, в каква степен той ще е готов на думи да възхвалява демокрацията и либерализма, ние сме длъжни да се сдобием с осъществяването на нашите цели, произтичащи от вече упоменатите искания. С други думи, ние сме длъжни да създаваме автоматични гаранции, обезпечаващи, че не комунистическия и номинално дружелюбния към нас режим:

а) няма голяма военна мощ;

б) в икономическо отношение силно зависи от външния свят;

в) няма сериозна власт над главните национални малцинства;

г) не може да установи нищо подобно на желязна завеса.

В случай, че такъв режим ще изразява враждебност към комунистите и дружба към нас, ние сме длъжни да се погрижим тези условия да са не в оскърбителен и унизителен образ. Но ние сме задължени не с митове, а с катинари да ги завържем за защита на нашите интереси.

Ние трябва да очакваме, че различни групи ще създадат енергични условия, за да ни подбудят да предприемем такива мерки във вътрешните работи на Русия, които ще бъдат свързани с нас и ще се явят като повод за политическите групи в Русия да продължават да искат нашата помощ. Следователно, за нас е нужно да предприемем решителни мерки, за да избегнем отговорност за решения, които именно ще се вземат в Русия след разпадането на съветския режим. Най-добрият изход за нас – да разрешим на всички емигрантски елементи да се върнат в Русия максимално бързо и да се погрижат за това, тъй като това зависи от нас, те да получат равни възможности в заявката за власт. Вероятно, между различните групи ще избухне въоръжена борба. Даже в този случай ние сме длъжни да не се намесваме, ако тази борба не застрашава нашите военни интереси.

По отношение силата на Комунистическата партия на Съветския Съюз – това е в най-висша степен труден въпрос, който няма лесен отговор. На всяка територия, освободена от управлението на Съветите, пред нас ще застане проблема за хората, останали от съветския апарат на властта. В случай на порядъчно оттегляне на съветските войски от днешните съветски територии, местният апарат на Комунистическата партия вероятно ще излезе в нелегалност както това се случи в областите, завзети от немците в предишната война. След това той отново ще напомни за себе си под формата на партизански банди.

По отношение на проблема как да се справим с тях е сравнително лесно: за нас ще се окаже достатъчно да раздадем оръжие и да окажем военна поддръжка на която и да било не комунистическа власт, контролираща дадения район, като разрешим да се разправи с комунистическите банди до край с традиционните методи на руската гражданска война. Далеч по-труден проблем създават редовите членове на Комунистическата партия или работниците (на съветския апарат), които ще ги обезоръжат или арестуват или които ще разчитат на милостта на нашите войски или която и да е руска власт. В този случай не сме длъжни да поемаме отговорност за разправата с тези хора или да даваме директни заповеди на местната власт…, която ще дойде на смяна на комунистическия режим. Ние можем да сме убедени, че такава власт ще успее много по-добре да осъди опасните бивши комунисти за безопасността на новия режим и да се разправи с тях така, че за в бъдеще те да не му вредят… Ние сме длъжни неизменно да помним: репресиите от ръцете на чужденци неизменно създават местни мъченици… И така, ние не сме длъжни да поставяме като цел за изпълнение на нашите войски на териториите, освободени от комунизма, широка програма на декомунизация и като цяло сме длъжни да оставим това в ръцете на всяка местна власт, която ще дойде на смяна на съветската власт.“

Сборник „Сдържане“ (Документи за американската политика и стратегия 1945–1950 г.) Публикувани в САЩ през 1978 година.

Дадената директива на СНБ на САЩ 20/1 от 18.08.1948 г. стана достъпна на широките обществени кръгове от книгата на историка, проф. Н. Н. Яковлев, „ЦРУ против СССР“, издадена в тираж 750 000 още през 1983 година. Въпреки това ръководството на страната, ЦК на КПСС и неговото Политбюро не обърнаха внимание и никак не отреагираха на документалната информация, изложена в книгата на Н. Н. Яковлев, както между другото, не отреагира и цялата „обезпокоена“ партийна, политическа, научна и интелектуална общественост.

По същия начин не отреагира тази „обезпокоена общественост“ и на вече широко известната по това време „доктрина на Алън Далес“, директора на ЦРУ на САЩ, разработена през 1945 година веднага след Великата Отечествена Война.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар