// Вие четете...

Чувства и власт

Съюзническото поведение на Япония.

„Пасажерът не управлява лодката.“

Индонезия и Виетнам са двете държави от Югоизточна Азия, които са най-склонни да действат балансиращо срещу Китай и да го ограничават. Индонезия е предимно мюсюлманска и отдалечена от Китай страна, но без чужда помощ не би могла да предотврати установяването на контрол над Южнокитайско море от Китай. През есента на 1995 г. Индонезия и Австралия сключиха споразумение за сигурност, с което се ангажират да се консултират помежду си в случай на „враждебни предизвикателства“ срещу тяхната сигурност. Въпреки че и двете страни отричат тази спогодба да е насочена срещу Китай, те смятат Китай за най-вероятен източник на враждебни предизвикателства. Виетнам има предимно конфуцианска култура, но исторически винаги е в силно антагонистични отношения с Китай, а през 1979 г. води кратка война с него. И Виетнам, и Китай претендират за господство над островите Спратли, а техните флоти влизат в сблъсък по този повод през 70-те и 80-те години. В началото на 90-те години военният потенциал на Виетнам се понижи в сравнение с този на Китай. Поради това Виетнам много повече от всяка друга източноазиатска държава има мотиви да търси партньори за балансиране срещу Китай. С приемането на Виетнам в АСЕАН и нормализирането на отношенията му със САЩ през 1995 г. бяха направени две стъпки в тази посока. Разделенията вътре в АСЕАН, както и нежеланието на организацията да предизвиква Китай обаче до голяма степен изключват възможността АСЕАН да се превърне в антикитайски съюз или тази организация да окаже значителна подкрепа на Виетнам в случай на сблъсък с Китай. Съединените щати с по-голяма охота биха приели ролята на страна, която ограничава Китай, но към средата на 90-те години не е ясно колко далеч ще стигнат те в оспорването на китайските стремежи за контрол върху Южнокитайско море. В крайна сметка „най-малко лошата алтернатива“ за Виетнам би била да се адаптира към Китай и да възприеме финландизацията, която, въпреки че ще „нарани националната гордост на виетнамците… би могла да гарантира оцеляването им“.

През 90-те години почти всички източноазиатски държави, с изключение на Китай и Северна Корея, изразиха съгласието си за продължаване на американското военно присъствие в региона. На практика обаче всички, с изключение на Виетнам, са склонни да се съобразяват с Китай. Филипините ликвидираха големите американски военновъздушни и военноморски бази на територията си, в Окинава нараства съпротивата срещу значителното американско присъствие на острова.

През 1994 г. Тайланд, Малайзия и Индонезия отхвърлиха искането на САЩ да остави на котва шест кораба с боеприпаси в техни води като плаваща база, улесняваща военната интервенция на САЩ в Югоизточна или Югозападна Азия. Като пореден израз на респект към Китай на първото съвещание на регионалния форум на АСЕАН бе удовлетворено искането на тази страна проблемите около островите Спратли да не влязат в дневния ред, а окупирането на Мисчийф в близост до Филипините през 1995 г. не предизвика никакви протести на страните – членки на АСЕАН. През 1995–1996 г., когато Китай на думи, а и с военна сила заплаши Тайван, правителствата на азиатските страни отново реагираха с гробно мълчание. Майкъл Оксънбърг много точно резюмира тяхната склонност към прикачване: „Азиатските лидери се безпокоят, че балансът на силите може да се измести в полза на Китай, но в тревожно очакване на бъдещето те днес не желаят да се конфронтират с Пекин“ и „не биха се присъединили към САЩ в кръстоносен поход срещу Китай“.

Възходът на Китай ще изправи Япония пред сериозно предизвикателство, а японското общество ще се окаже дълбоко разделено по въпроса каква стратегия да следва страната. Дали да се опита да се приспособи към Китай, може би спазарявайки признаване на политическото и военното превъзходство на Китай срещу признаването на първенството на Япония в икономическата сфера? Дали страната да не направи опит за ново осмисляне и съживяване на съюза си със САЩ като ядро на коалиция за балансиране и ограничаване на Китай? Дали тя не трябва да развива собствена военна мощ в защита на интересите си срещу китайско посегателство? Вероятно Япония ще отбягва да даде ясен отговор на тези въпроси колкото се може по-дълго.

Ядрото на всеки сериозен опит за балансиране и ограничаване на Китай би следвало да бъде американско – японският военен съюз. Може да се предположи, че Япония постепенно ще се примири с пренасочването на съюза си с Америка в тази посока. Осъществяването на подобен вариант зависи от това доколко Япония ще има доверие в: 1) способността на САЩ да се укрепят като единствена свръхсила в света и да поддържат активното си лидерство в световните дела; 2) американската решимост да поддържа присъствието си в Азия и да се бори енергично срещу усилията на Китай да разшири своето влияние; 3) способностите на Съединените щати и Япония да ограничат Китай, без за целта да заплащат непосилна цена по отношение на ресурси и без да поемат риск в случай на война.

В отсъствието на сериозна (и малко вероятна) решимост и ангажираност от страна на Съединените щати Япония най-вероятно ще се приспособи към Китай. С изключение на 30-те и 40-те години, когато тя следва едностранна завоевателна политика в Източна Азия, завършила катастрофално, исторически погледнато, Япония винаги е търсила сигурност, като се е съюзявала с доминиращата според нея сила. Дори и през 30-те години, присъединявайки се към Оста, тя се съюзява със страна, смятана за най-динамичната военно идеологическа сила в световната политика. В началото на века тя съвсем съзнателно сключва японско – английски съюз, тъй като тогава Англия е водещата сила в света. През 50-те години Япония по същия начин се съюзява със Съединените щати, смятайки ги за най-могъщата държава в света и за държава, която може да гарантира сигурността й. Подобно на китайците, японците разглеждат международната политика като йерархична, доколкото йерархична е и вътрешната им политика. Както отбелязва един изтъкнат японски учен: „Когато японците размишляват върху своята роля в международното общество, домашните японски модели често им предлагат аналогии. Японците са склонни да схващат международния ред като външен израз на културни образци, съществуващи вътре в японското общество, което се характеризира с вертикално изградени структури. Подобна представа за международния ред е повлияна от продължителния опит на Япония в контекста на до модерните японско – китайски отношения (система на васалитет).“

В този смисъл съюзническото поведение на Япония е „предимно прикачване, а не балансиране“; то е преди всичко „обвързване с доминиращата сила“. Според живял продължително време в Япония представител на Запада „японците са по-бързи от всекиго, когато трябва да се поклонят на force majeure и да сътрудничат с тези, които приемат за по-висши в морално отношение… но са най-бързи и когато възмутено изоставят морално слабия, залязващ хегемон“. Колкото повече отслабва ролята на САЩ в Азия и колкото повече Китай утвърждава върховенството си, толкова повече японската политика ще се приспособява към ситуацията. И всъщност тя вече го прави. Ключовият въпрос в японско – китайските отношения, отбелязва Кишор Махбубани, е: „Кой е номер едно?“ А отговорът все повече се изяснява. „Няма да има категорични изявления, нито споразумения, но е знаменателно, че японският император през 1992 г. избра да посети Китай в момент, когато Пекин все още беше в относителна международна изолация.“

В идеалния случай и японските лидери, и японският народ несъмнено биха предпочели модела от последните няколко десетилетия и биха желали да останат под закрилата на могъщите Съединени щати. С отслабването на ангажираността на САЩ в Азия обаче силите в Япония, които настояват за „ре идентифицирането на Япония с Азия“, ще набират сила и японците ще бъдат принудени да приемат като неизбежно подновеното господство на Китай на източноазиатската сцена.

Така например в проведено през 1994 г. демоскопско изследване на въпроса коя държава ще има най-голямо влияние в Азия през XXI в. 44% от японското обществено мнение отговаря — Китай, 30% — Съединените щати, и само 16% смятат, че това ще бъде Япония. Япония, както прогнозира един японски политик през 1995 г., ще прояви достатъчно „дисциплинираност“, за да се адаптира към възхода на Китай. После той задава въпроса дали Съединените щати биха направили същото. Твърде вероятно е прогнозата му да се сбъдне, а отговорът на втория въпрос крие известна несигурност.

Хегемонията на Китай ще намали нестабилността и конфликтите в Източна Азия. Освен това тя ще намали американското и западното влияние в този регион и ще принуди Съединените щати да приемат това, което те през цялата си история са се старали да предотвратят: господството на друга сила над ключов световен регион. Степента, в която тази хегемония ще застрашава интересите на другите азиатски страни или на САЩ, отчасти зависи от това какво ще става в Китай. Икономическият растеж поражда военна мощ и политическо влияние, но той може да стимулира и политически процеси и развитие в посока към по-открита, плуралистична и дори по-демократична форма на политика. Може да се твърди, че той вече е оказал подобно влияние в Южна Корея и Тайван. И в двете страни обаче политическите лидери, проявяващи най-голяма активност за поемане на курс към демокрация, бяха християни.

Конфуцианското наследство на Китай, с неговия акцент върху авторитета, реда, йерархията и върховенството на колектива над индивида, създава пречки за демократизацията. Въпреки това икономическият растеж поражда в Южен Китай все повече и повече богатство, динамична буржоазия, натрупване на икономическа мощ, която е извън контрола на държавата, както и бързо разрастваща се средна класа. Освен това китайците са тясно свързани с външния свят чрез търговията, инвестициите и образованието. Всичко това формира социална база за придвижване към политически плурализъм.

Обикновено предпоставката за политическо отваряне е навлизането във властта на реформистки елементи в рамките на авторитарната система. Дали това ще се случи и в Китай? Вероятно не по време на първото поколение след Дън Сяопин, но защо не при второто? Може би новият век ще бъде свидетел на създаването на групи в Южен Китай, следващи политически програми, които фактически, ако не и номинално, ще обозначават политически партии в ембрионално състояние; те вероятно ще имат тесни връзки с китайците в Тайван, Хонконг и Сингапур и ще бъдат поддържани от тях. Ако в Южен Китай се появят такива движения и ако реформаторска фракция вземе властта в Пекин, би могло да се очаква да настъпи някаква форма на политически преход.

Демократизацията вероятно ще стимулира политиците да предявяват националистични претенции и ще увеличи шансовете за избухването на война, въпреки че в дългосрочен план установяването на стабилна плуралистична система в Китай вероятно ще успокои отношенията с другите сили.

Може би, както твърди Фрийдбърг, миналото на Европа е бъдещето на Азия. По-вероятно е обаче миналото на Азия да бъде и нейното бъдеще. Изборът, пред който е изправена Азия, е между балансирана с цената на конфликти сила или мир, осигурен с цената на хегемония. Западните общества вероятно биха заложили на конфликт и балансиране. Историята, културата и реалностите на силите категорично подсказват, че Азия ще избере мир и хегемония. Епохата, започнала със западните нашествия през 40-те и 50-те години на XIX в., приключва. Китай отново заема мястото си на регионален хегемон, а Източна Азия започва отново да намира себе си.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар