// Вие четете...

Чувства и власт

Съюзи и разломи между народите.

„Какъвто е народът, такива са и боговете му

Съюзи и разломи между народите.

По време на Студената война държавите влизаха в отношения с двете свръхсили в качеството си на съюзници, сателити, клиенти, съответно като неутрални или като необвързани страни. В света след Студената война страните влизат в отношение с цивилизациите като страни – членки, страни – ядра, самотни страни, страни в разлом и раздвоени страни. Подобно на племената и на нациите цивилизациите имат политически структури. Страна – членка е държава, която в културно отношение напълно се идентифицира с дадена цивилизация, така както Египет се идентифицира с арабско – ислямската цивилизация, а Италия — с европейско – западната цивилизация.
Дадена цивилизация може също да включва хора, които споделят нейната култура и се идентифицират с нея, но живеят в държави, доминирани от представители на друга цивилизация. Обикновено цивилизациите имат един или по-вече центрове, смятани от техните членове за източник или източници на културата на тази цивилизация. Тези източници често са разположени в държавата – ядро (или държавите – ядра) на цивилизацията, т. е. в нейната най-могъща и централна в културно отношение държава или държави.
Броят и ролята на държавите – ядра варира при различните цивилизации и може да се променя с времето. Японската цивилизация почти изцяло съвпада с единствената нейна държава – ядро. Синоистката, православната и индуската цивилизация имат по една доминираща държава – ядро, страни – членки и хора, свързани с тези цивилизации, но населяващи страни, управлявани от хора, принадлежащи към други цивилизации (задокеанските китайци, руснаците от „близката, чужбина“, тамилите от Шри Ланка). В историческо отношение Западът винаги е имал няколко държави – ядра; сега тези ядра са две — Съединените щати и франко – германското ядро в Европа, като Англия си остава допълнителен център на сила, флуктуиращ между двете. Ислямът, Латинска Америка и Африка нямат държави – ядра. Това отчасти се дължи на империализма на западните сили, които си поделят Африка, Близкия изток, а по-рано, макар и не в такава степен, Латинска Америка.
Липсата на ислямска държава – ядро поставя сериозни проблеми както пред мюсюлманските, така и пред не мюсюлманските общества. Що се отнася до Латинска Америка, Испания вероятно би могла да се превърне в държава – ядро на испаноезична или дори на иберийска цивилизация, но нейните лидери съзнателно избират тя да бъде страна -членка на европейската цивилизация, поддържайки същевременно културни връзки с бившите си колонии. Размерът, ресурсите, населението, военният и икономическият потенциал на Бразилия й позволяват да бъде лидер на Латинска Америка и тя вероятно ще стана лидер. За Латинска Америка обаче Бразилия е това, което е Иран за исляма. Въпреки че разполага с всички възможности да стане държава – ядро, субцивилизационните различия (религиозни в Иран и езикови в Бразилия) пречат на страната да поеме тази роля. По такъв начин в Латинска Америка има няколко държави — Бразилия, Мексико, Венецуела и Аржентина, — които си сътрудничат и съперничат за лидерство. Латиноамериканската ситуация се усложнява от факта, че Мексико полага усилия да се предефинира от латиноамериканска в северноамериканска държава, път, който могат да поемат Чили и други страни. В крайна сметка латиноамериканската цивилизация би могла да се присъедини към тризъбеца на западната цивилизация и да се превърне в неин вариант.
Способността на която и да е потенциална държава – ядро да се превърне в лидер на Африка на юг от Сахара е ограничена от разделението на френскоезични и англоезични страни. За известно време Брегът на слоновата кост бе държава – ядро на франкофонска Африка. До голяма степен обаче държавата – ядро на франкофонска Африка е била винаги Франция, която след обявяването на независимост от страна на бившите колонии поддържа с тях тесни икономически, военни и политически връзки. И двете африкански страни, които най-вече отговарят на условията да станат държави – ядра, са англоезични. Размерът, ресурсите и разположението на Нигерия я правят потенциална държава – ядро, но между цивилизационната й хетерогенност, масовата корупция, политическата нестабилност, репресивният режим и икономическите трудности сериозно ограничават способността й да изпълнява тази роля, въпреки че понякога тя се вживява в нея. Мирният и постигнат в резултат на преговори преход на Южноафриканската република от апартейд към демокрация, нейната индустриална мощ, по-високото равнище на икономическо развитие в сравнение с останалите африкански страни, военният й потенциал, природните й ресурси и нейната добре разработена система на политическо участие на представители както на бялата, така и на черна раса — всичко това откроява ЮАР като лидер на Южна Африка, като възможен лидер на англоезична Африка и вероятно като лидер на цялата част от Африка, разположена на юг от Сахара.
Самотната страна не е свързана в културна общност с други общества. Етиопия например е изолирана в културно отношение поради доминиращия в нея език — амхарският, със собствена етиопска писменост; поради господстващата религия — коптската православна религия; поради имперската си история; както и поради религиозното й различие от съседските, предимно мюсюлмански народи. Макар елитът на Хаити традиционно да поддържа културни връзки с Франция, креолският език, религията вуду, произходът на населението от разбунтували се роби и бруталната й история — всичко това, взето заедно, превръща тази страна в самотна. „Всяка нация е уникална — отбелязва Сидни Минц, — но Хаити е самостоятелна категория.“ В резултат на това по време на хаитянската криза през 1994 г. латиноамериканските държави не разглеждат Хаити като проблем на Латинска Америка и не желаят да приемат бежанци оттам, въпреки че приемат кубински бежанци. Както заяви новоизбраният президент на Панама, „Латинска Америка не причислява Хаити към латиноамериканските страни. Хаитяните говорят различен език. Имат различни етнически корени, различна култура. Като цяло те са съвършено различни“. В не по-малка степен Хаити е чужда и на англоезичните черни държави от Карибите.
Хаитяните, посочва един наблюдател, „са точно толкова далечни за човек от Гренада или от Ямайка, колкото и за американците от Айова или Монтана. Хаити, «съседът, който никой не желае», е истинска държава без родствени корени“.
Най-важната самотна държава е Япония. Никоя друга страна не споделя характерната й култура, а японските мигранти са или незначителен брой, или са асимилирани от културите на съответните страни (напр. американските японци). Самотата на Япония още повече се подсилва от факта, че нейната култура е много партикуларистична и не е свързана с нито една потенциално универсална религия (християнство, ислям) или идеология (либерализъм, комунизъм), която да бъде експортирана в други общества и по този начин да се изгради културна връзка с хората от тези общества.
Почти всички страни са хетерогенни в смисъл, че включват две или повече етнически, расови и религиозни групи. Много страни са разделени поради това, че различията и конфликтите между тези групи играят важна роля в политиката на съответната страна. Дълбочината на това разделение обикновено варира с времето. Дълбокото разделение в дадена страна може да доведе до масово насилие или да застраши самото й съществуване. Последната заплаха, както и движенията за автономия или за отцепване най-вероятно биха се появили, когато културните различия съвпадат с различия в географското местоположение. Ако култура и география не се препокриват, те могат насилствено да бъдат доведени до съвпадане чрез геноцид или чрез насилствено изселване.
Страни, в които има характерни културни групировки, принадлежащи към една и съща цивилизация, могат да бъдат дълбоко разделени или чрез фактическо обособяване (Чехословакия), или чрез надвисналата опасност от такова обособяване (Канада). Дълбоко разделение обаче е много по-вероятно да настъпи в страна на разлом, в която големи групи от населението принадлежат към различни цивилизации. Подобни разделения и придружаващите ги напрежения възникват често, когато мажоритарната група, принадлежаща към дадена цивилизация, се опитва да дефинира държавата като свой политически инструмент и да й наложи своя език, своята религия и своите символи, нещо, което индусите, синхалите и мюсюлманите се опитват да постигнат в Индия, Шри Ланка и Малайзия.
Страни на разлом, които териториално са разположени върху пропасти, разделящи цивилизациите, са изправени пред особено тежки проблеми по поддържане на единството си. Гражданската война в Судан между мюсюлманите от Севера и предимно християнското население на Юга продължава десетилетия. Подобно цивилизационно разделение тегне като прокоба над нигерийската политика в продължение на също толкова дълъг период и провокира една голяма война за отцепване плюс серия от преврати, бунтове и други прояви на насилие. В Танзания християнско – анимистката основна част на страната и арабско – мюсюлманският Занзибар се развиват разнопосочно и в много отношения са две отделни страни, като през 1992 г. Занзибар тайно се присъедини към Организацията „Ислямска конференция“, а през следващата година бе принуден от Танзания да се оттегли. Същото разделение на християни и мюсюлмани създава напрежения и конфликти в Кения. На Африканския рог преобладаващо християнска Етиопия и предимно мюсюлманска Еритрея се разделиха през 1993 г. В Етиопия обаче остана значително мюсюлманско малцинство от народността оромо.
Други страни, в които съществува цивилизационен разлом, са: Индия (мюсюлмани и индуси), Шри Ланка (синхали, будисти, тамили и индуисти), Малайзия и Сингапур (китайци и малайски мюсюлмани), Китай (хански китайци, тибетски будисти, тюркски мюсюлмани), Филипините (християни и мюсюлмани) и Индонезия (мюсюлмани и тиморски християни). Разделителният ефект на линиите на цивилизационен разлом е най-очевиден в онези мозаични страни, които по времето на Студената война са били удържани в единство благодарение на авторитарните комунистически режими, легитимирани от идеологията на марксизма – ленинизма.
С рухването на комунизма културата заменя идеологията като магнит на привличане и отблъскване, като Югославия и Съветският съюз се разцепват и пораждат нови формирования на цивилизационна основа: балтийски страни (протестанти и католици), православни и мюсюлмански републики в пределите на бившия Съветски съюз; католическите Словения и Хърватска; отчасти мюсюлманската Босна и Херцеговина и православните Сърбия, Черна гора и Македония в границите на бившата Югославия. Там, където тези формирования наследници все още обхващат различни цивилизационни групи, се развиват разделения от втора степен. Босна и Херцеговина бе разделена чрез война на сръбски, мюсюлмански и хърватски сектори, а сърбите и хърватите водиха сражения помежду си в Хърватска. Съхраненият досега мир в албанско – мюсюлманското Косово в пределите на славянска православна Сърбия е твърде нестабилен, а нараства и напрежението между албанското мюсюлманско малцинство и православното мнозинство в Македония. Много бивши съветски републики също обитават цивилизационни разломи отчасти поради това, че съветската държава начерта границите по такъв начин, че да създаде разединени републики; така руската част на Крим премина към Украйна, арменският Нагорни Карабах — към Азербайджан. В Русия има няколко относително малобройни мюсюлмански малцинства, най-вече в Северен Кавказ и в Поволжието. В Естония, Латвия и Казахстан има значителни руски малцинства, също до голяма степен продукт на съветската политика. Украйна е разделена на униатска украинско езична западна част и православна руско езична източна част.
В страните на разлом големи групи от две или повече цивилизации всъщност заявяват: „Ние сме различни народи и местата ни са на различни територии.“ Силите на отблъскване ги разделят и те гравитират към цивилизационните магнити на други общества. За разлика от това в раздвоената страна има една доминираща култура, която я свързва с определена цивилизация, но нейните лидери искат да я прехвърлят към друга цивилизация. Всъщност те казват: „Ние сме един народ и населяваме една територия, но искаме да живеем на друго място.“ За разлика от хората в страни на разлома хората от разединените страни са съгласни по това кои са те, но имат несъгласия по въпроса коя е тяхната действителна цивилизация. Типичен е случаят, когато мнозинството от политическите лидери на дадена страна възприема кемалистка стратегия и решава, че тяхното общество трябва да отхвърли своята незападна култура и незападните си институции, да се присъедини към Запада и едновременно да се модернизира и позападни.
От времето на Петър Велики насам Русия е раздвоена страна, разделена по въпроса дали е част от западната цивилизация, или е ядро на съвсем различна евразийска православна цивилизация. Страната на Мустафа Кемал Ататюрк, разбира се, е класически пример за раздвоена страна, която от 20-те години на миналия век се опитва да се модернизира, да се позападни и да се превърне в част от Запада. След като в продължение на два века Мексико се определя като латиноамериканска страна в противовес на САЩ, през 80-те години лидерите на тази държава я превръщат в раздвоена страна, опитвайки се да я предефинират като северноамериканско общество. За разлика от тях през 90-те години австралийските политически лидери се опитват да откъснат страната си от Запада и да я превърнат в част от Азия, създавайки по такъв начин обратен вариант на раздвоена страна. Два феномена отличават раздвоените страни. Техните лидери ги разглеждат като „мост“ между две култури, а наблюдателите ги описват като страни с две лица. „Русия гледа на запад и на изток“; „Турция: Изтокът или Западът, кое е по-доброто?“; „Австралийският национализъм: разделена лоялност“ — това са типичните рубрики, под които могат да бъдат подведени проблемите около идентичността на раздвоените страни.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар