// Вие четете...

История на българите

Съединението и победоносната сръбско-българска война.

Сръбската война„Бий врага в челото и той ще си покаже гърба.“

Съединението и победоносната сръбско-българска война.

На 30 август БТРЦК уведомил чрез Димитър Ризов княза и правителството, че акцията на съединението е насрочена за 6 септември.
Междувременно през лятото князът обиколил Виена и Лондон и останал с впечатление, че в английската столица имат разбиране за необходимостта от съединение на българите от двете страни на Балкана. Англия целяла да разстрои по най-деликатен начин съюза на тримата императори (Русия, Германия, Австро-унгария) и заедно с това да привлече анатемосана от Русия България в своята орбита. В този смисъл било и „дискретното становище“ на Лондон, изпратено до английското представителство в София и особено в Цариград.
Подкрепен от прочутата въстаническа чета на Чардафон (Продан Тишков) от с. Голямо Конаре, от четите на други селища и от части на източнорумелийската милиция в Пловдивския гарнизон, през нощта на 5 срещу 6 септември актът на съединението бил извършен безкръвно. Източнорумелийският генерал-губернатор Гаврил Кръстевич бил свален от власт и Източна Румелия провъзгласена за част от българската държава.
Било образувано временно правителство с председател д-р Георги Странски, което поканило българския княз да обяви официално акта на народната воля. На 8 септември княз Александър I със специална прокламация приел титула „княз на съединената държава“. На следващия ден държавният глава и българските войски влезли в бившата столица на Източна Румелия.
Решителната стъпка, подкрепяйки съединението на Източна Румелия с Княжеството, мимо волята на Русия, била фатална за княз Александър I. Преминавайки от Северна в Южна България, още на историческия Шипченски проход за него е бил ясен изходът и загубата на трона. Русия никога вече нямало да му прости това. Оставало е само да покаже пред историята и народа си как трябва да се служи докрай на една всенародна идея.
Турция била изненадана от акта, още повече, че генерал-губернаторът изобщо не поискал военна помощ от Цариград. Високата порта знаела добре отношенията между Петербург и София, и чакала реакцията на Русия. Императорът всерусийски остро отказал да подкрепи Съединението и наредил всички руски офицери, обучаващи българската войска, незабавно да напуснат България. Точно тогава обаче лорд Солсбъри телеграфирал в Цариград, че нарушението на Берлинския договор трябва да се порицае, но че трябва да се има предвид и желанието на местното население.
Това съвсем объркало турското правителство и забавило практическите мерки на останалите велики сили. България изпратила за всеки случай делегация със заклетия русофил митрополит Климент, която намерила Александър III чак в Копенхаген, за да моли за благословията му, но той останал непреклонен в становището си.
В края на септември Англия, Франция и Италия поискали международна конференция в Цариград за разглеждане на създаденото положение. На конференцията Русия, подкрепяна от Австро-унгария и Германия, поискала в общи линии възстановяване на статуквото и ново устройство за Източна Румелия, което да осигурява автономната област от подобни изненади. Английският представител обаче пресякъл всякакви опити за възстановяване на „статуквото“, отхвърлил поставеното от Турция условия за анкета в Източна Румелия и назначаване на временен управител от не български произход.
С изключение на Румъния, останалите балкански държави поискали компенсация заради увеличаване територията на България. Не без австро-унгарско знание, протежето на Виена в Белград, крал Милан, нахлул коварно на 2 ноември 1885 г. в България през оголената северозападна граница на страната (цялата българска войска била съсредоточена по турската граница) в две основни направления – към София и към Видин.
Според предвижданията както на сръбски, така и на други европейски наблюдатели, агресията на Милан щяла да превземе лишената от отбрана българска столица в по-малко от три дни, а оттам сръбският крал имал намерение да диктува условията за мир.
Лишена от руските офицери, разчитаща само на младите си български командири, отделни части на българската войска оказват упорита съпротива при Цариброд, Видин и Драгоман и дават време на основните български части от южната граница да се придвижат в денонощен поход на запад. В Коронния съвет на 3 ноември е било прието решителното сражение с последващо контранастъпление да бъде дадено на Сливнишката позиция. На съвета, а и по-късно, с оглед трудното придвижване на частите от турската граница, е било разгледано предложението на княз Александър и някои други офицери, като вариант, столицата да бъде изоставена и решителното сражение да се даде от цялата българска войска на Ихтиманските височини. Този само обсъден вариант (принцип при всяко разглеждане на тактическа и стратегическа обстановка) бе вменен, от определени историографи с тенденциозна цел, като становище на Александър I. Пак спекулации на тези добре познати „историографи“ е и твърдението за „бягството“ на княза от фронта рано сутринта на 7 ноември, непосредствено преди започване на Сливнишкото сражение. Макар че истината е документално известна, с нея се спекулираше в продължение на десетилетия. Александър I прекарва цялото време на сраженията на бойните позиции. На 6 ноември (по сведения на случаен източник) министър-председателят Каравелов отправя тревожна телеграма до княза на фронтовата линия, че „сърбите са превзели Радомир и през Перник ще атакуват в гръб столицата“. Това е накарало призори на 7 ноември (след окончателно приготвяне на Сливнишката позиция за боя) младият княз да се отправи към София, за да оглави отбраната на столицата от проникващия в гръб неприятел.
Решителният бой при Сливница и последвалите удари върху отстъпващите сръбски войски принудили Русия на 12 ноември да поиска категорично спиране на огъня с остра нота, връчена в София. Княз Александър обаче, чувствайки се вече главнокомандващ на победоносна войска и преодолявайки последната съпротива на Нишавската армия, превзема с развети бойни знамена и „Шуми Марица“ на 15 ноември Пирот. Пътят към Ниш и Белград е вече открит. Именно тогава в щаба на княз Александър се явява австрийският представител в Белград граф Кевенхюлер и ултимативно поставя от името на Австро-унгария, Русия и Германия искането за спиране на военните действия. Досега този де марш винаги се приписваше само на Австро-унгария.
Съединението и победоносната сръбско-българска война спечелиха за България, нейната войска и княза й истинска симпатия на европейската общественост, но и все по-нарастващо озлобление всред някои правителствени и императорски дворове.
Сключеният на 19 февруари 1886 г. Букурещки мир установява запазване на старите граници между България и Сърбия, без никакви финансови обезщетения. Подписаният на 24 март с.г. Топханенски пакт в Цариград пък признаваше българския княз за „главен управител“ на бившата Източна Румелия.
Приключваше с истински триумф за княз Александър вторият етап от неговото управление. Отрекъл се от намеренията за чуждо попечителство, приел интересите на народа си за свои, той твърде скоро щеше да разбере превратностите на балканската политика.

Коментари

Един коментар към “Съединението и победоносната сръбско-българска война.”

  1. Статията е много хубава.За мен е важно да знаем някои неща от историята ни без да изпадаме в някакви подробности,които само затормозяват главата на ученика, но да знаят основните факти и неща, с които страни сме воювали, защо сега сме стигнали до тук. Беше приятно да си припомня как точно тогава лорд Солсбъри телеграфирал в Цариград, че нарушението на Берлинския договор трябва да се порицае, но че трябва да се има предвид и желанието на местното население.Хубаво е от време на време и ние по – големите вече да си припомним части от историята и да се опитваменякои събития да не се връщат никога повече.

    Posted by Ранни записвания | 31.03.2014, 8:41

Публикувай коментар