// Вие четете...

Вярвания и заблуди

Съд и милосърдие.

„Благодеянието сътворява човека.“

Наставленията на мъдреците в това число и посочените в “Пирекей авот”, винаги изразяват определена дълбочина на мислене на тези мъдреци. Всеки раби изказва „брилянта на своите устни“, своето лично неповторимо виждане на Тора, своя част в разбирането на нейната дълбочина. Той формулира тези драгоценни идеи на Тора, заради откриването на които е дошъл в този свят. Всяка такава сентенция в “Пирекей авот” става брилянт след определяне на границата му и ошлайфането му в устата на своя автор. Всяко изказване на мъдреца – е израз на неговата лична същност, на неговото сърце. Не случайно, мнението на мъдреците се привежда в Талмуд със думите “съгласно сърцето на…” на някой учител. Да разгледаме внимателно нашата мишна и да се опитаме да разберем, с какво тя е близка с раби Акива.

Преди всичко трябва да отбележим, че освен тези два посочени компонента в тази мишна има и три съставляващи “а светът е съден с доброта”. Да се съди с доброта, какво означава това? Крайно и парадоксално твърдение. “Дин”, съдът или правосъдието изразяват едно от главните качества на Твореца – Неговата строгост, която се измерва с точност до милиметър (или ако искате до милиграм). “Дин” не допуска никакви отстъпки и благини, той е тотален и абсолютен. “Дин” означава, че за греха следва неотменно наказание в пълна мяра, без изключение и опрощаване. Поради това “доброта” е невъзможна в концепцията “дин”. Ако към нея е добавено нещо допълнително, поради абсолютната строгост, то това вече не е “дин”. Ако към мярката на съда е добавена доброта или мекота “благост” такава мярка губи своята абсолютност, а това, което не е абсолютно не може да се нарече “дин”.

“А света се съди с доброта”. Нашата мишна ни учи, че светът представлява невероятна смес от две противоположни качества: “дин” и “рахамим” – “съд” и “милосърдие”. “Рахамим” – това е доброта, благост, допълнена обаче със строгостта на правосъдието. Мидрашът ни казва директно, че в Творението се съдържа комбинация от тези начала: когато се е появил света, “ала беМахшава”, на Бог “му дошло на ум да създаде света с мярката “дин”, но Той видял, че света няма да устои на тази основа и (затова) Той се издигнал и я смесил с мярката “рахамим”.

И така само на основата на чистия съд, светът няма да може да оцелее, такъв свят няма да изтърпи нито една дори и малка човешка грешка или слабост. Даже и най-малкият грях ще доведе до незабавно унищожение на грешника. В края на краищата, такъв е смисълът на “дин”: грехът е състояние на конфликт с Бог, това е стремежът да се противоречи на ясно изразената воля на Твореца. И ако желанията на Твореца формират самата същност на живота, то това означава, че грехът е изход от рамките на живота. В такива условия всеки грях неизбежно води до стълкновение с Бог и подриване на жизнената основа и означава, че грехът води до незабавна смърт. Поради това с цел да съхрани човечеството с всичките му слабости и дефекти, Всевишният е добавил милосърдие към правосъдието.

Този мидраш трябва правилно да се разбере. В какво се състои смисъла на това, че Бог е ”искал” да създаде свят само с мярката правосъдие, но след това “премислил”? Не искат ли да ни убедят, че в Божествения план има “първи мисли” и “закъснели съображения”. На практика идеята е проста: светът действително е бил създаден на базата на правосъдието, това правосъдие не се отслабва и не се отменя. Милосърдието се добавя, за да се обезпечи жизнеспособността на този свят и населяващите го хора. Парадоксът се състои в това, че независимо от “рахамим”, “дин” си остава “дин”. Обърнете внимание: в мидраша се говори, че Бог е смесил “рахамим” с мярката съд, а не е заменил мярката съд с “рахамим”. С други думи първоначалният план на Сътворяването на света на основата на “съда” остава в сила, но този свят, в който ние живеем, функционира с мярката милосърдие. Но хората не са в състояние да разберат това съчетание. В основата на Творението е заложен такъв изходен парадокс: ние усещаме милосърдието “втория шанс” и използваме възможността да поправяме грешките си и продължаваме да живеем, без да забелязваме греха, но не за сметка на компромиса с мярката правосъдие. Всеки детайл, всеки нюанс на нашето поведение се подлага на строг и пределно точен съд.

„Света се съди с доброта“. Действията на хората се оценяват снизходително и милосърдно, но съдът винаги е точен.

Такива са източниците на двойствеността, присъща на нашия свят. В света съществуват “дин” и “рахамим”, и на основата на тази действителност в нея също съществува Божественото предвиждане и свободната воля на човек.

На по-дълбоко, мистично ниво тази зад пределна двойственост е изразена в Името на Бог. В Тора Неговото “Същностно Име”, което ние не произнасяме, а го заместваме с евфемизма “Името”, означава “Този, Който е по-високо от всички качества”. С други думи това Име изразява същността, неизразимата Същност на Твореца, която е много по-висша от всяко отделно качество и специфично свойство. То изразява Реалност, в която всичко съществуващо е Единно. С това то се различава от другите Свети Имена. Всяко от тях посочва някакво отделно качество на Твореца. Например, “Елоким” отделя мярката на Божественото правосъдие, необходима за Неговото взаимодействие със създаденият от Него свят.

“Същностното Име” не е ограничено от конкретни дефиниции. Обаче в някои източници то се употребява в по-тясно значение: Божественото милосърдие, “рахамим”. Кой вариант е правилен? „Рахамим“ – това е безусловно специфично качество, затова разглежданото от нас Име притежава определени свойства. Но как е възможно едно и също Име да посочва специфично качество и едновременно с това, да описва степен превъзхождаща всички качества взети заедно?

За разлика от другите имена, определящи отделните качества, “Същностното Име” отделя “рахамим” в много по-дълбок смисъл. “Рахамим” в това Име означава, че милосърдието съществува заедно с качеството “дин”, при което не го отрича. Такова висше изразяване на Същността е достъпно за възприемане от хората. Ние чуваме име, което изразява висшата мярка на добросърдечие, но това добросърдечие оперира в рамките на строго правосъдие, без да го намалява. Такава е Същността на Името и такова е Името на Единството. Името “Елоким” отделя само едно определено качество – мярката на Божественото правосъдие, за разлика от него Същностното Име показва качеството на милосърдието по съвършен способ: то подразбира Единство на милосърдието с правосъдието, което е заложено в основата на Творението. Поради това няма съмнение, че пред нас е особено Име: то е по-висше от всяко качество и при това е напълнено със значимо съдържание.

Но да се върнем към раби Акива. Защо Рамбам твърди, че той е автор на нашата мишна? Раби Акива е известен с познанията си по Устната Тора. Казано е: “И все пак окончателното мнение е мнението на раби Акива”. Устната Тора разкрива истинската природа на идеята, която се отнася до Творението и Тора, и се намира зад кулисите на физическия свят. Раби Акива достига такова ниво, на което му се открива дълбоката недостижима за другите хора същност на правосъдието. Римляните убиват раби Акива с невероятна жестокост, а плътта му продали на пазара. В такъв край трудно може да се види качеството “рахамим”.

Когато раби Акива е бил подложен на чудовищно изтезание, с това той е преподал на своите ученици, които са наблюдавали наказанието, нагледен урок за истинско служене на Всевишния. С последното си дихание той произнася думи от молитвата “Шема, Израел ”. В този момент небесните ангели се възмутили. “Нима това е Тора, а това е наградата за нея?” – попитали те Твореца. Нима такъв велик мъдрец и праведник, като раби Акива не е заслужил по-добра участ? Отговорът на Твореца ни връща към изходната точка на Творението: “Мълчете! Щом така е възникнало в Моите мисли… Ако Аз чуя дори само една дума на възражение, ще върна света в състояние на хаос”. Трудно е да се преведат тези думи, но ние сме ги слушали и по-рано в момента на Сътворяването на света, когато в основата на мирозданието е било заложено качеството “дин” и към него още не е било добавено качеството “рахамим”. Бог казва, че в този момент, последния момент от живота на раби Акива е възтържествувала най-чистата мярка на съда, несмекчена с нито една щриха от милосърдие, тази изконна мярка, която е била изначално заложена във фундамента на Творението – абсолютния “дин”!

И още Бог казва, че тази мярка не може да бъде разбрана от никой, даже и от ангелите. За това мълчете и се съгласявайте, всеки стремеж да бъде осъзната ще бъде преценен, като опит за проникване в измерение, което е проявявало себе си само докато мирозданието е приело своята сегашна форма. Всеки стремеж още по-пълно да се разкрие тази мяра ще има катастрофални последствия, ще върне света в състоянието на първичния хаос.

Раби Акива е бил достатъчно велик, за да живее на нивото на съда (“дин”) и лично да демонстрира това качество в най-чистия му вид. На него не са му били необходими “добавки” от мекушавост и снизхождение. Такъв човек приема върху себе си цялата отговорност за своя живот и своето поведение. Такава личност отразява висшето ниво на Творението и се удостоява с част от Света на Бъдещето изключително и благодарение на своите собствени заслуги и усилия.

Именно на таза двойственост ни учи нашата мишна. Има Божествено знание, има свободна воля и те съществуват хармонично. Светът се основава на правосъдието, на качеството “дин”, но към него, без да го изкривява и отменя се добавя доброта, милосърдие. Независимо от наличието на добротата, всичко което съществува е “дин”. Кой ако не раби Акива със своя живот и смърт опровергава противоречието между съда и милосърдието? Кой ако не раби Акива е показал, че в действителност всичко в света е “дин”? И кой ако не раби Акива може да бъде авторът на нашата мишна?

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар