// Вие четете...

Водните маси

Съвременни океанографски изследвания.

„Най-богат от всички е онзи, който се осмелява да гледа бъдещето в лицето.“

Съвременни океанографски изследвания.

За начало на съвременната океанология се смята първата организирана от Британското кралско научно дружество специална научна експедиция с 2300 тонния кораб „Челинджър” („Отправящ предизвикателство”) 1872–1876 г., под ръководството на английския географ Уайвил Томпсън. Извършени са комплексни наблюдения в 362 дълбоководни станции в Атлантически, Тихи и Индийски океан. Установени са нови за науката 4417 вида растения и животни. Обработката на получената информация продължава 20 години от 70 учени и е публикувана през 1895 г. в 50 тома (около 30 000 стр., 2279 карти и фигури). Особено значение имат изследванията на Дитмар за състава на морската вода и на Мъри и Ренар за класификацията на морските утайки. Експедицията установява наличие на живи организми до 5 кm дълбочина.

Маршрутът на кораба „Челинджър” (1872–1876 г.)

По-късно редица държави организират аналогични научно–изследователски експедиции с корабите: „Албатрос” (САЩ, 1882–1905 г.), „Валдивия” (Германия, 1898–1899 г.), „Дискавъри” (Великобритания, 1901–1904 г.), „Гаус” (Германия, 1901–1903 г.), „Мод” (Норвегия, 1918–1920 г.), „Дана” (Дания, 1921–1922 г.).
Открояват се полярната норвежка експедиция на Фритьоф Нансен с кораба „Фрам” (1893–1896 г.) и немската експедиция с кораба „Метеор” (1925–1927 г.), по време на която са извършени над 70 000 дълбочинни промера и е открит срединно – океански хребет в Атлантическия океан.
Принцът на Монако Алберт I със свои средства открива първият в света Океанографски институт, който от 1910 г. се намира в Монако.
Съветският съюз провежда изследвания на Северния ледовит океан по време на дрейфа на станция „Северен полюс – I” (1937–1938 г.) и дрейфа на ледоразбивача „Седов” (1937–1940 г.).
След Втората световна война нараства интересът към морските ресурси и океаноложките изследвания стават още по-интензивни. Особено важни резултати са получени от експедициите с корабите „Албатрос” (Швеция, 1947–1948 г.), „Арктика” (СССР, 1947 г.), „Витяз” (СССР, 1949 г.), „Галатея” (Дания, 1950–1952г.), „Челинджър – II” (Великобритания, 1950–1952 г.) и др.
От 50-те години на XX в. започва проникването на човека в океанските дълбини. Дълбоководни потапяния е имало още в древността, когато ловци на бисери са изваждали миди от морското дъно без да използват технически приспособления. Реална възможност за проникване в морските дълбини човек получава след създаването на водолазния звънец. През 1716 г. английският астроном Едмънд Халей изобретява водолазен звънец, в който чрез кожен шланг се подава чист въздух. Американските учени Уйлям Бийб и Отис Бартън създават подводен апарат–батисфера, с който през 1934 г. достигат дълбочина 923 м в района на Бермудските острови. Батисферата представлява стоманена сфера с диаметър 114 см, спускана от плавателен съд със стоманен трос с дебелина 22 мм. При вълнение в троса са възниквали големи напрежения и изследователите са подлагани на огромен риск: „Останаха само няколко метра от въжето, което ни свързваше с палубата на кораба; ние се клатехме на дълбочина 923 м, но под нас лежаха още стотици метри вода. Пръстите ми се вкочаниха съвсем от студената стомана на илюминатора. Дъното на батисферата бе студено като лед” (У. Бийб „923 метра под морското равнище”).
През 1943 г. Жак-Ив Кусто и Емил Ганян изобретяват акваланга. Швейцарският учен Огюст Пикар конструирал апарат батискаф, с който през 1948 г. е достигната дълбочина 1380 м. Батискафът е бил по-лек от водата, защото е съдържал поплавък, напълнен с бензин. Потапял се е с метален баласт, който при изплаване се е освобождавал с електромагнит. През 1952 г. Огюст Пикар и синът му Жак, по предложение на гр. Триест, построяват едноименния батискаф „Триест” с дебелина на стените 9 см, с който на 23.01.1960 г. след шест часово спускане Жак Пикар и американския изследовател Дон Уолш достигат дъното на Марианската падина, при налягане 1 100 атмосфери и температура на морската вода 3.3°С: „Лежим на дъното. Уредите показват 10919 м дълбочина … Току-що прожекторите осветиха плоска, сребриста риба… И ето още един плувец: яркочервено ракообразно, прилично на скарида” (Жак Пикар „Дълбочина 11000 метра”).
През февруари 2012 г. режисьорът на филма „Титаник” Джеймс Камерън с батискафа „Дийпсий челинджър” осъществи най-дълбокото спускане на сам човек край бреговете на Папуа-Нова Гвинея на дълбочина 8200 м, а на 26 март 2012 г. достигна сам дъното на Марианската падина на дълбочина 10989 м (фиг. 6).
За първи път американската атомна подводницата “Наутилус” достига под ледовете до Северния полюс на 5 август 1958 година под командването на капитан Уйлям Андерсън.

Батискафи: „Триест“– в ляво и „Дийпсий челинджър”– в дясно

До момента са проведени над 3500 спуска до дълбочина 6 км с подводните обитаеми апарати (ПОА): „Алвин”– САЩ, “Пайсис”, „Аргус” и „Мир”– Русия, „Архимед”, „Сиана” и „Наутилус”– Франция и „Шинкай”– Япония.
След 1960 г. се организират съвместни експедиции с участието на няколко държави за изучаване на Световния океан. През 1962–1964 г. е проведен експеримент за изследване на тропическата зона на Атлантическия океан, а през 1970–1980 г. се провеждат съвместни експерименти в Карибския регион.
През 1970 г. е проведен съветският експеримент (Полигон – 70) в централната част на Атлантическия океан, където са поставени 17 автономни буйкови станции за непрекъснато измерване на теченията, температурата, солеността и други параметри. Аналогичен експеримент (МОДЕ – I) е осъществен от САЩ в Северния Атлантик. През 1977–1978 г. програмата е продължена в съвместния експеримент на СССР и САЩ (ПОЛИМОДЕ).
Проведени са над 2000 дълбоководни сондажа с корабите „Гломар Челинджър” от 1968 г., „Джоидес Резолюшън” от 1978 г. и “Chikyu – Земя” от 2005 г.

Японският кораб за дълбоководно сондиране “Chikyu – Земя” с водоизместване 57 000 t

От края на 70-те години на XX в. започва пускането на изкуствени спътници на Земята с цел извършване на дистанционни океанографски изследвания. Първи са американският Seasat и съветския „Космос – 1076”, а през 2007 г. специализиран океанографски спътник „Хайян–1В” (Океан–1В) изстрелва и Китай. През 2006 г. за изследване на циркулацията на водите на Световния океан и за измерване колебанията на морското ниво е използван спътникът на НАСА Jason–2.
През 2010 г. от космодрума в Байконур е изстрелян сателит на Европейската космическа агенция „КриоСат–2”, чиято задача е да измерва промените в температурата и дебелината на антарктическите и гренландски ледове във връзка с глобалното затопляне на климата. Прилагат се най-модерните методи на изследване: дистанционна пространствено-честотна спектрометрия, многочестотна радиовълнография, радиовисотометрия, лазерна спектрометрия, многозонална аерокосмическа снимка с използване на сателити за океана от сериите: Geos, Gravsat, Seasat, Landsat и др.
През последните десетилетия интензивни океаноложки изследвания извършват редица държави – САЩ, Великобритания, Япония, Русия, Франция, Германия, Индия, Китай и др.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар