// Вие четете...

История на българите

Страхът – всевластен господар.

Vsv11„Където има котка, мишките не се разхождат.“

Страхът – всевластен господар.

През 1946 г. е извършена „поземлена реформа“, която е прелюдия към постепенно одържавяване в ТКЗС, а после в ДЗС и АПК. Чрез насилия и изселвания ще бъде наложена колективизация и етатизация на цялата земя (свързано с едно от най-зловещите явления, непознато във вековния български мироглед – отчуждението от земята).
Започва постепенното изземване на собствеността изобщо. Процес, който минава през няколко фази в следващите години и който се превръща в „тройна тегоба“ за притежателите на собственост. Най-напред се въвежда „еднократен данък за собствеността“, който възлиза приблизително на една трета от реалната стойност на недвижимата собственост и за плащането на който собствениците трябва да продават лични вещи (ако имат, разбира се), за да „запазят“ собствеността си. Във втората фаза е изземването на собствеността със Закона за едрата градска собственост. (Понятието „едра градска собственост“ за всеки отделен случай се решаваше от местните партийни комитети и комисии към тях.) Третата фаза я „носеха като букаи на краката си“ потомците на бившите „собственици“, които бяха длъжни във всяка автобиография или справка да отбелязват в съответната графа, че „са засегнати от законите на народната власт“, което в повечето случаи затваря почти всички пътища за развитие в живота им.
В края на 1947 г. комунистическата партия има вече в ръцете си цялата изпълнителна, законодателна и съдебна власт.
През декември 1948 г. V конгрес на партията ще я нарече официално отново Българска комунистическа партия. Почти напълно ликвидирани са всички независими обществени организации в страната. „Отечественият фронт“ и изградения в края на 1947 г. „Съюз на народната младеж“ ще бъдат „казионните апарати“ за контрол, управление и манипулиране на населението и младежта.
В началото на 1949 г. прекратяват съществуването си и последните „покорни слуги“ на комунистическата партия – политическият кръг „Звено“ и Българската радикална партия. Социалдемократите са погълнати от комунистическата партия. За параван ще остане БЗНС – ръководен, манипулиран и използван за износ на комунистически идеи в капиталистическите страни с аграрен характер.
На V конгрес на партията Трайчо Костов е все още в деловия президиум до Георги Димитров. Една година по-късно обаче, точно по същото време ще увисне на бесилото като първа жертва на започналата от приемника на Димитров и Коларов нов главен партиен емисар на Москва в България – зетят на Димитров, Вълко Червенков – борба срещу „врага с партиен билет“.
Отсега нататък безпрекословен господар в България и за партийци, и за безпартийни ще бъде страхът. Вождовете в Москва ще умират един след друг, конгреси и пленуми ще ги развенчават, но страхът ще бъде всевластния господар както в обществения, така и в личния живот на хората.
След Априлския пленум през 1956 г. дискредитираният пред Хрушчов Вълко Червенков ще бъде заменен с Тодор Живков, който постепенно ще елиминира (без да ги екзекутира като Червенков) всички застрашаващи го конкуренти. Новият ръководител на страната ще се заобиколи с огромна камарила от „съветници“ ще създаде свой семеен клан в цялото върховно управление на страната. На последователните партийни конгреси и пленуми ще бъдат прокарвани идеи и „концепции“ за „интензификация“, „мултипликация“, „нова икономическа политика“, икономически „преломи“, ще се потърси спасение и в „изкуствения интелект“, както и в редица други мистификации, с които комунистическата власт и олигархията на Тодор Живков ще се опитват да въведат „пазарна система при социалистическа икономика и тоталитарна администрация“ – един „миш-маш“, от който няма да излезе нищо и който ще има за цел единствено да запази привилегированото положение на управляващата върхушка и олигархичния клан на Живков.
Развитието на техническата революция, задържането в България на една от най-ниските работни заплати в производството в Европа, сравнително благоприятните през определени условия външнотърговски отношения и не на последно място непосилния и самоотвержен труд на определени сфери от производителното население, ще дадат възможност за изграждане на крупна материално-техническа база и производствени мощности, които обаче създавани под диктовката на СИВ (контролирания от Москва Съвет за икономическа взаимопомощ) ще бъдат още при създаването си морално остарели, ще имат предимно подчинена обвързаност със съответни производствени формации от Съветския съюз или други сателити на Москва и по този начин ще използват остарели и неефективни (в сравнение със световните образци) производства, които след опита за реално преминаване към пазарна икономика на стопанския живот у нас (1990 г.) ще се окажат неконкурентно способни (в голямата си част) и ще бъдат основата (между другите фактори) за остра безработица и катастрофален спад на производството в нашата страна.
За изграждането на тази огромна материална база в продължение на близо четири десетилетия ще работят самоотвержено стотици хиляди български работници (безпартийни и редови комунисти), на които ще бъде осигурена „задоволителна жизнена уравниловка“, но никакви възможности за просперитет и свободно изявяване на отделната творческа личност, на инвенциите й за използване всички възможности на световните постижения (по закон у нас ще се допуща само 5% влагане на съвременни западни технологии в производството).
Значителна част от „принадената стойност“ на тази благоприятно формирана за управляващата клика себестойност на продукцията ще отива преди всичко за поддържане на един невероятно тежък и неефективен административен апарат, за поддържане на несъответно големи за вътрешното и международното положение войска и милиция, на огромен и скъпо платен апарат охраняващ спокойствието, сигурността и неприкосновеността на управляващата каста и държавната партийна система.
През това време „Народното събрание“ и другите „изборни“ формации ще бъдат комплектувани по списък от партийните комитети – респективно Отечествения фронт – и ще бъдат „утвърждавани“ от „избори“ система „надбягване с един кон“, при които винаги има 99,99% участващи и 99,99% подкрепящи с гласа си политиката на „партията ръководителка“. Цели четиридесет и две години в „Народното събрание“ няма да се водят никакви дебати. То ще бъде свиквано на два до три пъти през годината, за ден, два, за да „гласува единодушно“ всичко предложено му от партийно-държавния апарат. Едва в последните часове на тоталитарната власт ще се случи невероятното – един-единствен глас „въздържал се“ в почти десет безмълвно протекли послушни „народни събрания“.
Липсата на какъвто и да е обективен парламентарен контрол (при наличие на тотален партийно-държавен контрол) ще създаде възможност партията и членовете на управляващата олигархия да станат господари на значителни материални средства вътре и вън от страната, които в процеса на преминаване към пазарна икономика (1990 г.) ще бъдат използвани за спекулативни машинации и ще се превърнат в могъщия фонд от „мръсни пари“, чието „пране“ ще продължи десетилетия, създавайки новата капиталистическа (от олигархично-комунистически произход) класа. Те ще бъдат основния фактор в „първоначалното натрупване на капитала“ и ще рефлектират в социалното обедняване на стотици хиляди обикновени български труженици, давали в продължение на живота на три поколения, добросъвестно и неуморно, от тъмно до тъмно, труда си за облагодетелстване на тогавашните политически и сегашните си нови социални господари.
Безотговорните права на управляващата олигархия ще й позволят свободи и волности, каквито никое капиталистическо управление не може да си позволи. За партийните лидери и управляващата клика ще бъдат изградени десетки резиденции и неприкосновени ловни стопанства с уютни „убежища“, в някои от които членовете на управляващите фамилии, също като в приказките, са успели да преспят само една нощ.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар