// Вие четете...

Роли в живота

Спасители или завоеватели на Дамаск?

„Когато страхът идва победата си отива.“

На 24 юли 1148 година войските на кръстоносците пристигат пред Дамаск, следвани от дълги редици камили, натоварени с багажите им. Дамаскчани излизат със стотици вън от града, за да се бият с нашествениците. Между тях е и един много стар богослов от северно африкански произход, ал-Финдалауи:

Като го видя да върви пеша, Моинуддин се приближи до него, ще разкаже Ибн ал-Атир, поздрави го и му рече: „О, дълбоко уважаеми, напредналата ти възраст те освобождава от задължението да се биеш. На нас се пада да защитим мюсюлманите“. Помоли го да се върне обратно, но ал-Финдалауи отказа с думите: „Аз се продадох и Бог ме купи“. По този начин той цитираше думите на Всевишния: „Бог купи от правоверните техните личности и техните иманета, за да им даде рая в замяна“. Ал-Финдалауи тръгна напред и се би с нашествениците докато не падна под ударите им.

Тази мъченическа смърт е скоро последвана от гибелта на един друг аскет, палестинския бежанец ал-Халхули. Но въпреки героичните действия напредването на кръстоносците не може да бъде спряно. Те са се настанали в равнината Гута и на много места са опънали палатки почти до самите крепостни стени. В навечерието на първия ден от боя, в очакване на най-лошото, дамаскчани започват да издигат барикади по улиците.

На другия ден, 25 юли, беше неделя, разказва Ибн ал-Каланиси, и жителите предприеха набези вън от града още призори. Боят престана едва привечер, когато всички бяха изтощени. Тогава всеки се върна при позициите си. Дамаската армия прекара нощта срещу западните нашественици, а гражданите останаха по крепостните стени да дежурят и наблюдават, защото виждаха врага досами себе си.

В понеделник сутринта дамаскчани са отново обнадеждени, защото виждат от север да пристигат на вълни турски, кюрдски и арабски конници. Унар е писал до всички владетели в областта, за да моли за подкрепления и ето че те вече почти стигат до обсадения град. На следващия ден се очаква идването на Нуреддин начело на войската от Алеп, както и това на брат му Сайфеддин с армията от Мосул. Когато те наближават, Моинуддин изпраща, според Ибн ал-Атир, едно послание на чуждестранните кръстоносци и друго на сирийските нашественици. Към първите той се обръща с прости думи: Пристига кралят на Изтока. Ако не си тръгнете, ще му предам града и ще съжалявате за това. Към другите, „заселниците“, той си служи с различен език: Нима сте полудели до такава степен, че да помагате на онези там срещу нас? Нима не разбирате, че ако те победят Дамаск, ще се опитат да изтръгнат от вас и собствените ви градове? Що се отнася до мен, ако не успея да защитя града, ще го предам на Сайфеддин. А вие знаете добре, че ако той завземе Дамаск, няма да можете повече да се задържите в Сирия.

Успехът от тактическия ход на Унар е незабавен. Успял да постигне тайно споразумение с местните западняци, които се опитват да убедят германския крал да се отдалечи от Дамаск преди да пристигнат подкрепленията, той раздава — за да е сигурен в успеха на дипломатическите си совалки — големи подкупи, като в същото време поставя из овощните градини край столицата стотици стрелци, които се скриват и стрелят из засада срещу западняците. Още в понеделник вечерта посетите от стария турчин раздори започват да дават плодове. Обсадителите, изведнъж деморализирани, решават да предприемат тактическо отстъпление, за да прегрупират силите си, но се оказват под стрелите на дамаскчани в една открита от всички страни равнина, лишени и от най-малкия извор. След няколко часа положението им става до такава степен неудържимо, че кралете им вече и не мислят да превземат сирийската столица, а само как да спасят войските и себе си от гибел. Във вторник сутринта западняшката армия се оттегля по посока на Ерусалим, преследвана от хората на Моинуддин.

Очевидно кръстоносците не са това, което са били. Нехайството на владетелите и разделението между военачалниците вече не са само, както по всичко изглежда, тъжна привилегия на арабите. Дамаскчани са поразени: възможно ли е мощната западняшка експедиция, накарала целия Изток да трепери в продължение на месеци, да се окаже в състояние на пълно разложение след по-малко от четири дни бой? Помислиха си, че те подготвят някаква хитрост, пише Ибн ал-Каланиси. Напротив. Новото западняшко нашествие просто е завършило. Германските нашественици, ще отбележи Ибн ал-Атир, се върнаха в родината си, отвъд Константинопол, и Бог отърва правоверните от туй бедствие.

Удивителната победа на Унар ще повдигне авторитета му и ще потопи в забвение миналото му компрометиране с нашественика. Но Моинуддин изживява последните дни от живота си. Той умира година след битката. Един ден, след като се беше нахранил обилно както обикновено, той се почувства зле. Разбраха, че е болен от дизентерия. Това е, уточнява Ибн ал-Каланиси, една страшна болест, от която човек рядко се отървава. След смъртта му властта преминава в ръцете на един владетел само по име, Абак, потомък на Тогтекин — шестнадесет годишен не особено интелигентен младеж, който така и не ще успее да литне със собствени криле.

Истинският победител от битката край Дамаск е без съмнение Нуреддин. През юни 1149 година той успява да смаже армията на антиохийския княз Раймонд, когото Ширкух, чичо на Саладин, убива със собствените си ръце. Той отрязва главата и я отнася на господаря си, а той, според обичая, я изпраща на багдадския халиф в сребърно ковчеже. Отстранил по този начин всякаква западна опасност от Северна Сирия, синът на Зинки е с развързани ръце, за да се посвети изцяло на старата бащина мечта: превземането на Дамаск. През 1140 година градът е предпочел съюза с кръстоносците, вместо да се подчини на суровата власт на Зинки. Но нещата са се променили. Моинуддин го няма, поведението на западните рицари е разклатило увереността на най-верните им привърженици и най-вече репутацията на Нуреддин няма нищо общо с тази на баща му. Той не желае да насилва гордия град на Омаядите, а само да го прелъсти.

Когато начело на войските си стига до овощните градини около града, той е много по-загрижен как да спечели симпатията на населението, отколкото как да се подготви за атака. Нуреддин, пише Ибн ал-Каланиси, се показа доброжелателен спрямо селяните и се постара присъствието му с нищо да не ги утежни. Навсякъде се молеха Богу за него, в Дамаск, както и в околностите. Когато малко след пристигането му, заваляват обилни дъждове, слагайки край на дълго продължилата суша, хората си казват, че заслугата е негова. Това е благодарение на него, говорят те, благодарение на неговата справедливост и неговото образцово поведение.

Макар и природата на амбициите му да е очевидна, господарят на Алеп отказва да се държи като завоевател:

Не съм дошъл да лагерувам по тези места с намерение да воювам с вас или да ви обсаждам, пише той в едно писмо до управниците на Дамаск. Единствено многобройните оплаквания на мюсюлманите ме накараха да постъпя така, защото селяните са лишени от всичкото си имане, разделени са от децата си заради западняците и си нямат никой, който да ги брани. Като се има предвид мощта, която Бог ми даде, за да помагам на мюсюлманите и да воювам с неверниците, като се имат предвид богатствата и войниците, с които разполагам, не ми е позволено да нехая за мюсюлманите и да не ги защитавам. Още повече, когато зная за невъзможността ви да защитите вашите провинции и за унижението, до което стигнахте да молите за помощ западняците и да им давате притежаваното от най-бедните ви поданици, от които го отнемате по най-престъпен начин. Ето това не е угодно нито на Бог, нито на който и да е мюсюлманин!

Писмото разкрива цялата тънкост на стратегията на новия господар на Алеп, който се явява като спасител на дамаскчани, особено на най-бедните измежду тях, и очевидно се опитва да ги разбунтува срещу господарите им. Отговорът на последните чрез своята грубост още повече сближава гражданите и сина на Зинки: „Между теб и нас вече стои само сабята. Кръстоносците ще дойдат, за да ни помогнат да се защитим“.

Въпреки симпатиите, които си е спечелил всред населението, Нуреддин, предпочита да не напада обединените сили на Ерусалим и Дамаск и приема да се оттегли на север. Но едва след като получава името му да бъде споменавано в проповедите в джамиите веднага след това на халифа и султана, както и да бъдат сечени монети с неговото име — знак на подчинение, често използван от мюсюлманските градове за успокоение на завоевателите.

Нуреддин приема като окуражителен половинчатия успех. Година по-късно той се завръща с войските си в околностите на Дамаск и изпраща ново писмо на Абак и останалите градски първенци: Искам само благополучие за мюсюлманите, джихад срещу неверниците и освобождаване на държаните от тях пленници. Ако застанете до мен с армията на Дамаск, ако си помогнем взаимно, за да водим джихад, желанието ми ще бъде постигнато. Вместо отговор Абак отново призовава кръстоносците, които пристигат водени от своя крал Балдуин III, син на Фулк, и се настаняват пред вратите на Дамаск за няколко седмици. Рицарите им дори се ползват от правото да се разхождат из суковете, което естествено довежда до известно напрежение сред населението на града, още непрежалило загиналите три години по-рано свои деца.

Нуреддин продължава внимателно да избягва всеки сблъсък със съюзените противници. Той отдалечава войските си от Дамаск в очакване западняците да се върнат в Ерусалим. За него битката е преди всичко политическа. Като използва максимално огорчението на гражданите, той изпраща безброй послания до дамаските първенци и свещенослужители, в които разобличава измяната на Абак. Дори влиза във връзка с много военни, отчаяни от откритото съглашателство с рицарите – кръстоносци. За сина на Зинки вече не е достатъчно само да предизвика недоволство против Абак. Той търси да организира вътре в бленувания град мрежа от съучастници, способни да накарат Дамаск да капитулира. С тази деликатна мисия е натоварен бащата на Саладин. През 1153 година, след умела организационна работа Аюб наистина успява да осигури благосклонната ненамеса на градската стража, чийто комендант е един от по-малките братя на Ибн ал-Каланиси. Много хора от армията възприемат същото поведение, което от ден на ден засилва изолацията на Абак. Около последния остава само малка група емири, които му дават кураж да не се предава. Решен да се отърве и от последните непреклонни противници, Нуреддин изпраща до господаря на Дамаск неверни сведения за скроен от приближените му заговор. Без да провери истинността им, Абак побързва да екзекутира или хвърли в затвора много от съветниците си. Изолацията му вече е пълна.

Последна операция: Нуреддин внезапно залавя всички кервани с храна на път за Дамаск. За два дни цената на чувал жито скача от половин на двадесет и пет динара, а населението започва да се бои от глад. На агентите на господаря на Алеп остава само да убедят общественото мнение, че ако има недостиг на храни, то е защото Абак се е съюзил с западняците срещу едноверците си от Алеп.

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар