// Вие четете...

Защита от манипулации

Снахата – манипулаторка.

„Преди да се ожениш за дъщерята, виж майка й.“

Снахата – манипулаторка.

Скъпи мой бивши съпруже (!?)
Любовта те прави сляп! Толкова сляп, че не виждаш очевидните признаци. Или не искаш да ги видиш. Или си въобразяваш, че ще се справиш. Днес това вече не може да ми се случи. Но тогава бях ужасно наивна. Колко силно бях влюбена в теб. До уши. Ти беше (и си) точно моят тип. Едър, тъмни коси, пълни меки устни. Спортен тип, мечтател, мълчалив, но очарователен.
Твърде бързо реших, че искам да остана завинаги с теб. Исках да бъдем постоянно заедно. Ден и нощ. След пет месеца се стигна дотам: изнесох се от едностайното си апартаментче и дойдох да живея при теб. Омаяна от радост, че най-после си изцяло мой. И пълна с очаквания. За мен не беше проблем, че идвам да живея в къщата на майка ти. Аз съм общителен човек, не създавам трудности и си мислех, че ще се разбирам добре с дамата.
Само веднъж, докато правех планове как да съберем мебелите, ти изръмжа нещо в смисъл, че много съм бързала. Иначе не реагираше на спонтанните ми хрумвания. Това е много по-просто, отколкото да вземаш самостоятелни решения, нали? След това спокойно можеш да се измъкнеш. Да, но аз не мога като теб. Аз се паля бързо. И намирам, че това е добре. Ако и двамата не могат да решат, ще бъде ужасно. Нали всеки път казваше, че вече не искаш и не можеш да живееш без мен.
Малко преди да се преместя при теб, те чух да размишляваш полугласно: „Какво ли ще каже мама?“ Разбирах те, все пак ти дори не ни беше представил една на друга. Но не се замислих по-дълбоко. Щяхме да наваксаме представянето. Е, във всеки случай вече стоях пред вратата ти с колата за мебели. Тъкмо бяхме внесли първия кашон, когато майка ти слезе по стълбата. На пръв поглед истинска майка. Дребна, закръглена, посивяла коса, студено къдрене, очила със златни рамки. Добре облечена. Но нито сърдечна, нито мила.
Първата ни среща беше повече от странна. Изведнъж ти каза съвсем смутено: „Това е Лена.“ Майка ти ме изгледа над ръба на очилата и отговори кратко и церемониално: „Много се радвам.“ Толкова. При това съвсем не изглеждаше зарадвана. Учудих се, че си толкова плах пред нея. Изведнъж се сетих за нещо, което ми беше направило впечатление съвсем в началото: винаги когато идвах да те взема, оставах с чувството, че си ме чакал и бързаш да излезеш. Преди да съм влязла в къщата, ти беше готов и тичаше навън. Идвах в жилището ти само когато госпожата отсъстваше. Тогава не обърнах внимание. Но си го спомних, когато се запознах с майка ти.
Положих големи усилия да я спечеля. Поздравих учтиво и й казах, че много се радвам да се запозная с нея. Ти мълчеше. Тя също. Когато подредихме всичко, тя ни покани да се нахраним заедно, беше приготвила картофена салата и фрикадели. Много мило от нейна страна, казах си. Намерих букетче като за почтена дама и й го поднесох. Тя не сложи цветята във ваза, а ги остави на масата в кухнята – веднага ми направи впечатление. Ти не го забеляза. Веднага след това майка ти каза: „Сигурно нямате нищо против, ако запазим старите си навици, макар че сега и вие живеете тук?“ Нямах представа какви са „старите ви навици“. Не посмях и да попитам. И тъй като не исках да се натрапвам и да смущавам спокойствието ви, отвърнах: „Разбира се, че нямам нищо против.“ Мислех си, че няма да е толкова лошо. Скоро щях да разбера.
Дотогава майка ти се беше грижила за теб и поддържаше жилището ти в ред. Всяка сутрин пазаруваше, приготвяше обеда и оставяше на печката ти тенджера с топло ядене. Вечер ти само си го претопляше. Разбира се, тя имаше ключ за жилището ти. Очевидно с „нашите навици“ тя имаше предвид, че така ще продължава и занапред. Че ще живеете така, както тя смята за правилно.
Ала сутрин, когато тя влизаше и оставяше на печката проклетата тенджера, аз почти винаги бях в леглото. Аз работя най-добре нощем и обичам да спя до обед. Очевидно за майка ти това беше трън в очите. Всяка сутрин вдигаше адски шум. Приех историята с ключа като нахлуване в интимната ми сфера. Какво я засягаше как организирам деня си? Ала не посмях да й кажа. Още тогава усещах, че трябва да се преборя с компания от заговорници.
От първия ден имах впечатлението, че майка ти не беше особено въодушевена от връзката ни. Чувствах се неловко в нейно присъствие. Тя изглеждаше недостъпна и свръх коректна. Полагаше всички усилия да ми създава проблеми. От друга страна, аз не исках да го забележа и се борех със себе си. Защото не исках открит сблъсък още в самото начало. Ти често ми казваше: „Не бъди толкова чувствителна. Не мери хората със златни везни.“ Е, веднъж посмях и учтиво й казах, че не желая тя да ни готви и да влиза и излиза в жилището по всяко време. Тогава тя ми отговори категорично: „Поне веднъж на ден момчето ми трябва да яде топла храна.“ Липсваше само да ми каже: „От теб не получава нищо за ядене.“ Ти замълча, както винаги! И нещата не се промениха. Искам най-после да ти кажа мнението си, мили мой: за мен беше съвсем естествено тя да ми връчи ключа си и да престане да се грижи за твоето / нашето домакинство. Да престане да се меси в живота ни. Да си гледа нейната работа и да ни остави насаме! Или най-малкото да ме пита съгласна ли съм с действията й. Но тогава не исках караници и се стараех да не забелязвам натрапването й. Мислех си, добре, погледни от положителната страна, така си спестяваш домакинска работа. Успокоявах се, че нещата ще тръгнат по-добре, че животът ни ще влезе в своя ритъм, че тя ще свикне с мен. Все пак бях първата жена, която влизаше във вашето светилище. Днес си мисля, че майка ти се е съгласила само защото ти беше вече на 34 години и съседите бяха започнали да се чудят защо не се жениш. Съседите са единствените, от които майка ти истински се интересува.
Още в началото ти бях казала, че няма да ти гладя ризите, че няма да чистя сама жилището и да мия прозорците. Бяхме се уговорили, че всяка събота ще чистим заедно.
Майка ти ми даде да разбера, че „следването ми“ не е истинска работа, за разлика от онова, което вършиш ти. Ти тъкмо беше издържал отлично изпита в „Assesment-Center“ при холдинга за недвижими имоти и беше назначен. Естествено тя никога не ми каза в лицето, че според нея само аз съм отговорна за домакинството. Но непрекъснато подчертаваше по типичния си начин: „АЗ работя всяка сутрин по два часа, свършвам всичко необходимо вкъщи и вече спокойно мога да се занимавам и с други неща. Мъжът само би ми пречил.“ Днес ми е ясно: майка ти никога не те беше виждала с прахосмукачка или парцал за прозорци. Сигурно се е чувствала много зле. Никак не я интересуваше, че ми предстоят три напрегнати семинарни занятия и не мога да вършея с парцала из жилището.
Помниш ли, една вечер тя те изненада как шиеше копче на панталона си – пак влезе, като си отвори със своя ключ и ти не каза нищо. Взе копчето от ръката ти и го заши вместо теб. На следващата сутрин слезе с тенджерата, после донесе ютията и прахосмукачката си и ги остави демонстративно в коридора, за да се спъна в тях. Когато се върнах от университета, жилището беше почистено, включително прозорците. Когато я срещнах в коридора, тя ми каза с физиономия на погребален агент: „Това беше спешно необходимо.“
Тогава за първи път се почувствах наистина зле. Като че бях последната немарливка и точно това беше целта й. Или? Признавам, че не поддържах добре жилището. Не беше разтребено, за последен път бяхме чистили с прахосмукачката преди 14 дни. Във всеки случай тя ме накара да се чувствам като ученичка, която не си е написала домашните. За съжаление тази жалка женска социализация все още дреме някъде дълбоко в мен. И моята майка е винаги изрядна.
Искам най-сетне да разбереш: аз не съм дебелокожа. Не съм и чак толкова самоуверена, че да не се трогвам от подобни посегателства. Ти изобщо не ми помагаше, като апелираше към самочувствието ми. Чувствах се осъдена от майка ти, чувствах се отблъсната. Бях много зле. Ти подминаваше всичко това, сякаш си беше само мой проблем. Естествено аз можех да разпределям времето си по-добре от теб. Във всеки случай майка ти постигна целта си: накара ме да се чувствам неудобно, когато виждах засъхналите дъждовни капки по прозорците, когато в единадесет все още бях в леглото, когато цяла седмица не бях бърсала прах, когато виждах паяжините в ъглите, когато не огладените ти ризи се трупаха… Понякога побеснявах от гняв. Дотогава си мислех, че тя трябва да свикне с мен. Но изведнъж осъзнах, че тя ми е обявила война. Тя не ме приема и ми го показва по свой начин.
Оттогава престанах да слушам непрестанните й коментари. Ако веднъж седмично решавахме да излезем, тя мърмореше: „Утре ти можеш да си спиш до обед.“ Ако си купех нова рокля: „Пак ли изпразни кесията на Лольо?“ Ако се засмеех сърдечно: „Защо грачи така?“ А когато бях сериозна: „Пак ли е обидена?“ Ако ме видеше с прясно лакирани нокти: „И аз бих искала да имам толкова свободно време.“ Каквото и да правех, то се оценяваше отрицателно и се коментираше злобно. Най-много се нервирах, че майка ти се чувстваше задължена да осъжда всичко, което вършех. Нищо не й убягва. Нищо не премълчава. Всичко трябва да бъде пъхнато в подходящото чекмедже, преценено и осъдено като недопустимо. Тя не вижда в мен нищо добро. Не може дори да остане неутрална.
Помниш ли? Опитах се да говоря с теб за това. Но ти не взе страна, ти я защити. Извини я, че била от друго поколение, мислела различно от нас и че в крайна сметка правела много за нас. А после каза, че смяташ да стоиш настрана от нашия конфликт, защото намираш, че това си е наша работа. И аз се подчиних, защото се чувствах несигурна. Двама срещу един. Чувствах се зле и непрекъснато размишлявах какво толкова греша. Правех компромис след компромис.
Премълчах даже когато тя ти каза: „Храниш и обличаш една разглезена хлапачка с претенции за лукс.“ Макар че бях много засегната. Добре, аз само следвах и поради това, че живеехме заедно, се отказах да работя като келнерка. Затова пък работех по-бързо и по-интензивно.
Майка ти ставаше все по-зла. Външността ми също не й харесваше. Майка ти държи много на спретнато облекло. За Коледа ми подари маркова рокля. За моя вкус твърде прилична. Аз обичам черния си кожен панталон. В началото и ти харесваше начина, по който се обличах, казваше, че не е „еснафски“. Даже си купи кожен панталон, при което майка ти каза: „За Бога, сега и той стана като нея!“ След това носеше този панталон само когато майка ти я нямаше, ти, подлец такъв. Ала аз го забелязах много, много късно.
Накрая се вкопчих в мисълта, че ако се оженим, положението ще се промени. Надявах се, че като стана твоя жена, тя ще ме уважава. Освен това вярвах в любовта ни. Мислех си, че чрез женитбата си ти ще докажеш колко държиш на мен, че ще убедиш и майка си. Никога не бях помисляла, че ще ми нанесеш удар в гърба. Господи, колко съм била лековерна!
Сватбата ни беше катастрофа. Да не говорим, че майка ти веднага се включи в приготовленията, че на обяда пи много вино и след като разрязахме сватбената торта, изведнъж пожела да я наричам „мамо“. Пак с тон, който не търпи противоречия. Направо загубих ума и дума. Как да кажа „мамо“ на жената, която изобщо не ме обича? Бих приела, ако ми беше предложила да си говорим на „ти“ , защото така е по-прилично. Мислех си някой ден просто да й кажа „Злоти“ или да избягвам директното обръщение. Тогава обаче събрах цялата си смелост и отговорих с треперещ глас: „Не мога да го направя.“ Тя се изчерви цялата, лицето й се разкриви от гняв, скочи и избяга от залата. Ти хукна след нея. Нямаше ви повече от половин час. Когато се върнахте, ти ми каза обвинително: „Защо го направи? Можеше поне да премълчиш. Развали на мама цялата сватба.“ А аз си помислих: „Той се държи, като че сватбата е нейна, а не наша.“ И се почувствах предадена. Помислих: „Собственият ми мъж открито ме нападна в гръб. И то тъкмо когато се свързахме за цял живот.“ Едва не избухнах в плач. Тази случка заби клин между теб и мен. Мълчах, но нощем, когато искаше да спиш с мен, не можех. Бях ужасно наранена. Вече не се чувствах достатъчно близо до теб. Очаквах да вземеш моята страна. Да ме подкрепяш. Да държиш на мен, да утвърждаваш самочувствието ми. Ти беше длъжен да застанеш на моя страна.
Ти явно се чувстваше неловко от случилото се и правеше непрестанни опити да ме разубедиш: „Не бъди лоша – казваше ми, – приеми я такава, каквато е. Не се нервирай.“ Но беше вече много късно. Зарът беше хвърлен. Защо поне веднъж за разнообразие не каза същите думи на майка си? Защо не укори нея, защо постоянно укоряваше мен? Вместо постоянно да се гушиш в скута на мамичка или да се държиш настрана, трябваше поне веднъж да я раздрусаш здраво, за да се опомни. Не аз смущавах мирния живот. ТЯ!
Но ти никога не разбра колко жестоко бях засегната от държанието й. Тя ме обиди и нарани, като отказа да ме приеме. Ти също ме обиди, защото не ме приемаше сериозно. Ти приемаше емоционалните ми изблици като преструвки и издънки на свръхчувствително момиче и ги отхвърляше с лека ръка.
След сватбата започнах да се отбранявам. Когато завърших следването си и намерих асистентско място, настоях да си потърсим друго жилище. Стана ми ясно, че никога няма да се разбера с майка ти. Не можехме да живеем под един покрив и да се срещаме постоянно. Трябваше да направя друг човек от себе си, но се съмнявам, че и тогава щях да угодя на майка ти. Вероятно тя трябваше да си роди сама снахата и да я възпита по свой образ и подобие.
В началото ти беше съгласен. Когато започнахме да преглеждаме обявите, се зае да ми изброяваш какво не можем да си позволим и да обясняваш колко скъпи са жилищата. В къщата на майка ти имаме всички удобства. Че ако си купим жилище, вече няма да можеш да караш мотор и БМВ, че ще престанеш да се занимаваш с делтапланеризъм, че ще се наложи да се откажеш от скъпите маркови дрехи, че… всъщност какво значение има, ти говореше само за себе си. После се сети, че не е нужно да се изнасяме, докато не можем да си позволим собствена къща. И когато това не мина, изведнъж ти хрумна, че не е редно да оставим старата жена съвсем сама в тази голяма къща. В тези времена. Поиска от мен да бъда по-внимателна с майка ти, да се старая повече. Дълго мислих. И стигнах до заключението, че ти, скъпи мой, си мамино синче! И докато не се откъснеш от своето „мамче“, аз нямам никакъв шанс. Казах ти: „Добре, тогава аз ще си потърся жилище. Не искам майка ти постоянно да стои между нас.“ Това и направих. Сега само от теб зависи как ще се развие по-нататък връзката ни.
Твоята Лена!

Коментари

Все още няма коментари

Публикувай коментар